Село Ловча

 Вечерта започнаха да се прибират членовете на се­мейството му, а той и баба му Елена с радост ни предста­вят на синове, дъщери и зе­тьове. Цялата му рода живее поотделно, но все около него. Най-подире пристигна негов зет офицер с чин капитан, на когото ни представи и раз­каза за нашите премеждия, за бягството ни от гръцките войници в Серес, за което ние най-много се бояхме. Добави, че сутринта рано ще отиде в Щаба на армията за­ради нас.

Сутринта той тръгна, а на нас каза да го чакаме вкъщи. Ние вече знаехме къде се намира Щабът на армията и излязохме да чакаме насред пътя, та ако оттам са решили отново да ни арестуват, с него ще тръгнат и войници, а ние в такъв случай ще се измес­тим другаде. Ако пък е сам, ще го придружим, защото той се подпираше с бастунче по пътя. След известно време го видяхме да върви сам и като ни видя, каза следобед, след 14 часа, да отидем с него, за да ни дадат по една служеб­на бележка, да останем сво­бодни в Солун.

Макар и със страх, в урече­ното време отидохме в Щаба. Заведоха ни в една стая с го­ляма маса в средата и раз­хвърляни български вестни­ци – „Зора“, „Утро“, „Мир“ и др. Имаше и списания, които четеше един офицер – пору­чик. Той ни позапита нещо на български и добави: „На­редено ми е да ви дам по една служебна бележка, за да останете да живеете сво­бодно в Солун, но без право да излизате навън от града. Кажете си имената.“ Ние с радост поблагодарихме и си излязохме.

Старецът ни заведе в рес­торанта, където питахме за него, и уговори да се храним там, докато получим пари. После ни заведе в хотел „Франция“, където се случи същото. Така нашият жи­вот се легализира и осигури с храна и спане.Това беше през август 1923г.

След Септемврийските събития главното ядро от емиграцията се насочи към Сърбия. Отделни личности пристигнаха в Солун и оттам в Ниш, Сърбия. Там между емигрантите попитали дали в Солун няма други емигран­ти. Споменати били нашите имена и адреса ни в Солун. Така до нас стигна едно пис­мо от Васил Манолов – бивш бирник от град Неврокоп, който също беше преследван от бандитите и по една слу­чайност успял да се спаси на 9-и юни 1923г., прехвърляйки се в Сърбия. Той ни пишеше, че в Ниш е Димитър Арна­удов от Либяхово, който по­ръчал по какъвто и начин час по-скоро да отидем при него в Ниш. Ние очаквахме пари от жените си. Трябваше да ги получим, за да платим в рес­торанта и хотела, където бя­хме длъжници. Не трябваше да се изложим пред нашия съселянин, който толкова много направи за нас. Нужно беше да имаме и по малко пари в себе си. Парите по­лучихме в две препоръчани писма – по пет хиляди лева едната банкнота, и като се разплатихме, купихме си по един костюм – конфекция, за да не сме съмнителни където и да било.

Решихме да тръгнем на 6-и януари 1924 година ве­черта със смесения влак, който отива само до Гевге­ли, като си купим билети до село Сехово, което е близо до границата със Сърбия, и там да преминем границата. В Сехово стигнахме в тъмно и мъгливо време. Ние слязо­хме и си останахме в тъмни­ната близо до влака, докато дадат сигнал за тръгване. Щом дадоха сигнала, ние прибягахме и се качихме в един от редицата празни от­крити вагони. След няколко минути влакът влезе в Гев­гели, но нашият вагон беше доста назад и ние слязохме незабелязано в тъмнината. Смятайки, че вече сме сво­бодни, влязохме в чакалня­та и попитахме едно цивил­но лице да ни каже къде се намира околийското упра­вление, за да се предадем там. Човекът ни обясни, но ние не можахме да го наме­рим, защото беше тъмно, а и хората се бяха вече прибра­ли, защото беше Бъдни ве­чер. Върнахме се на гарата и видяхме, че от една стая излизат полицаи. Ние почу­кахме и влязохме в стая с няколко легла. Дежурният веднага стана и намръщено ни запита на сръбски какво искаме. Когато му казахме, че сме български емигранти, пристигнали от Солун, и го информирахме за начина на преминаването, той се хвана за главата, като започна да ни ругае и заплашва. Твърде­ше, че това не е вярно – как е възможно сръбски войник или полицай да не ни залови още на границата! След като ни държаха повече от час и все ни ругаеха, без да ни до­коснат, заведоха ни в Око­лийското управление, къде­то ни разпитаха какви сме, как сме преминали граница­та и къде искаме да отидем. Запитаха ни кого познаваме от българската емиграция. Ние им казахме няколко имена в Ниш. На сутринта на Рождество Христово ни дадоха, както подобава, ху­бава храна. На другия ден с един полицай пристигнахме в Ниш, където на гарата ни чакаше Васил Манолов за­едно с няколко души, които заедно с нас дойдоха в Джу­панството (Управлението) да гарантират за нас, че ни познават. Оттам се отпра­вихме за квартирата на Ма­нолов. По пътя го запитахме къде е Арнаудов, та го няма с останалите. Той каза само „Тук“ и нищо повече.

Стигнахме в квартирата и още с влизането в хола, дъ­лъг 6-8 метра,видяхме в него да се разхожда човек с ръце, мушнати в джобовете на пан­талона, който дори не ни пог­ледна. Аз веднага го познах и казах с малко изненадан глас: „Ха, бай Тодор!“ Тогава той се обърна и дойде да се ръкуваме, като ни каза, че него го знаят тук за Арнаудов и ние също трябва да го на­зоваваме с това име. Той се беше наистина малко изме­нил, като си бе обръснал мал­ката брадичка и проскубал веждите, за да се маскира, но ние го познахме, защото времето, откакто не се бяхме виждали, беше късо.

В Ниш имаше около пет­найсет хиляди емигранти – земеделци и комунисти, които чакаха да се организи­ра ново въстание и така да се завърнат в България при своите близки и познати. В Белград бяха Александър Об­бов – министър от кабинета Стамболийски, и Коста Тодо­ров – също от Земеделския съюз. В Ниш бяха всички по-видни дейци на Комунис­тическата партия и правеха общи планове за новата ре­волюция. Паница ни обясни всичко относно подготовката на новата революция и каза, че се налага ние с брат ми да се върнем обратно в Гърция и да заминем за Ловча, за да можем да се свържем с наши хора – комунисти и земедел­ци от България, и им обясним за бъдещата ни работа, която трябва и те да подпомогнат. Васил Манолов тръгна с нас, но остана в Солун за връзка между нас и Паница, който ще замине своевременно за Виена.

Паница каза на другарите в Ниш да се съвещават с Оббов и Коста Додоров, които бяха в Белград, за да ни снабдят с паспорти за Гърция, откъде­то ще можем да се свържем с другари от Неврокопския край.

Към края на януари 1924 г. Паница замина за Виена, а ние, щом получихме пас­портите, заминахме за Гър­ция (три-четири дни след заминаването на Паница). Отправихме се към Дра­ма и оттам с такси за село Зърнево, у наш стар познат и приятел, комуто викаха Колян, а името му е Никола. Същият е влиятелен и богат човек, голям приятел на Па­ница и другарите му, макар че минава за гъркоманин.Ние го предупредихме за в случай, че по пътя се случи нещо непредвидено с нас. Същия ден надвечер тръг­нахме от Зърнево за Ловча, но по права линия, без път, и преспахме по пътя. В Ловча нарочно влязохме вечерта, когато хората вече се при­бираха по домовете си, и от­седнахме в дома на Алекса Божиков Костов. Сведения­та, които ни даде Алекса за положението в Неврокопско, бяха много оскъдни. Затова на другата вечер отидохме у Иван и Георги Ключкови. Те и майка им Мария Ключкова – сестра на Димитър Иконо­мов, ни посрещнаха добре. Ние им казахме, че сме до­шли у тях, за да искаме един от двамата братя да занесе писмо до брат им Трифон Ключков в Гайтаниново и да донесе отговор. Всички се съгласихме да отиде Георги Ключков, понеже е ерген и при всеки случай може да излъже неприятеля. Пис­мото с инструкциите беше предварително написано със секретно мастило още от Солун. Оставаше да го по­пълним с молив според ха­рактера на заминаването, за да не бъде съмнително. Ка­захме на Трифон да напече писмото на огъня, за да види какво пише, защото така се проявява. Георги Ключков занесе писмото и донесе от­говора, в който пишеше, че ще се видим, след като той се срещне с набелязаните хора. Срещата ни щеше да се състои на летния пост в Голяма Попина падина, сега изоставен.

Вестник “ Градът „