Село Ловча
-
- юни 21, 2018
Вечерта започнаха да се прибират членовете на семейството му, а той и баба му Елена с радост ни представят на синове, дъщери и зетьове. Цялата му рода живее поотделно, но все около него. Най-подире пристигна негов зет офицер с чин капитан, на когото ни представи и разказа за нашите премеждия, за бягството ни от гръцките войници в Серес, за което ние най-много се бояхме. Добави, че сутринта рано ще отиде в Щаба на армията заради нас.
Сутринта той тръгна, а на нас каза да го чакаме вкъщи. Ние вече знаехме къде се намира Щабът на армията и излязохме да чакаме насред пътя, та ако оттам са решили отново да ни арестуват, с него ще тръгнат и войници, а ние в такъв случай ще се изместим другаде. Ако пък е сам, ще го придружим, защото той се подпираше с бастунче по пътя. След известно време го видяхме да върви сам и като ни видя, каза следобед, след 14 часа, да отидем с него, за да ни дадат по една служебна бележка, да останем свободни в Солун.
Макар и със страх, в уреченото време отидохме в Щаба. Заведоха ни в една стая с голяма маса в средата и разхвърляни български вестници – „Зора“, „Утро“, „Мир“ и др. Имаше и списания, които четеше един офицер – поручик. Той ни позапита нещо на български и добави: „Наредено ми е да ви дам по една служебна бележка, за да останете да живеете свободно в Солун, но без право да излизате навън от града. Кажете си имената.“ Ние с радост поблагодарихме и си излязохме.
Старецът ни заведе в ресторанта, където питахме за него, и уговори да се храним там, докато получим пари. После ни заведе в хотел „Франция“, където се случи същото. Така нашият живот се легализира и осигури с храна и спане.Това беше през август 1923г.
След Септемврийските събития главното ядро от емиграцията се насочи към Сърбия. Отделни личности пристигнаха в Солун и оттам в Ниш, Сърбия. Там между емигрантите попитали дали в Солун няма други емигранти. Споменати били нашите имена и адреса ни в Солун. Така до нас стигна едно писмо от Васил Манолов – бивш бирник от град Неврокоп, който също беше преследван от бандитите и по една случайност успял да се спаси на 9-и юни 1923г., прехвърляйки се в Сърбия. Той ни пишеше, че в Ниш е Димитър Арнаудов от Либяхово, който поръчал по какъвто и начин час по-скоро да отидем при него в Ниш. Ние очаквахме пари от жените си. Трябваше да ги получим, за да платим в ресторанта и хотела, където бяхме длъжници. Не трябваше да се изложим пред нашия съселянин, който толкова много направи за нас. Нужно беше да имаме и по малко пари в себе си. Парите получихме в две препоръчани писма – по пет хиляди лева едната банкнота, и като се разплатихме, купихме си по един костюм – конфекция, за да не сме съмнителни където и да било.
Решихме да тръгнем на 6-и януари 1924 година вечерта със смесения влак, който отива само до Гевгели, като си купим билети до село Сехово, което е близо до границата със Сърбия, и там да преминем границата. В Сехово стигнахме в тъмно и мъгливо време. Ние слязохме и си останахме в тъмнината близо до влака, докато дадат сигнал за тръгване. Щом дадоха сигнала, ние прибягахме и се качихме в един от редицата празни открити вагони. След няколко минути влакът влезе в Гевгели, но нашият вагон беше доста назад и ние слязохме незабелязано в тъмнината. Смятайки, че вече сме свободни, влязохме в чакалнята и попитахме едно цивилно лице да ни каже къде се намира околийското управление, за да се предадем там. Човекът ни обясни, но ние не можахме да го намерим, защото беше тъмно, а и хората се бяха вече прибрали, защото беше Бъдни вечер. Върнахме се на гарата и видяхме, че от една стая излизат полицаи. Ние почукахме и влязохме в стая с няколко легла. Дежурният веднага стана и намръщено ни запита на сръбски какво искаме. Когато му казахме, че сме български емигранти, пристигнали от Солун, и го информирахме за начина на преминаването, той се хвана за главата, като започна да ни ругае и заплашва. Твърдеше, че това не е вярно – как е възможно сръбски войник или полицай да не ни залови още на границата! След като ни държаха повече от час и все ни ругаеха, без да ни докоснат, заведоха ни в Околийското управление, където ни разпитаха какви сме, как сме преминали границата и къде искаме да отидем. Запитаха ни кого познаваме от българската емиграция. Ние им казахме няколко имена в Ниш. На сутринта на Рождество Христово ни дадоха, както подобава, хубава храна. На другия ден с един полицай пристигнахме в Ниш, където на гарата ни чакаше Васил Манолов заедно с няколко души, които заедно с нас дойдоха в Джупанството (Управлението) да гарантират за нас, че ни познават. Оттам се отправихме за квартирата на Манолов. По пътя го запитахме къде е Арнаудов, та го няма с останалите. Той каза само „Тук“ и нищо повече.
Стигнахме в квартирата и още с влизането в хола, дълъг 6-8 метра,видяхме в него да се разхожда човек с ръце, мушнати в джобовете на панталона, който дори не ни погледна. Аз веднага го познах и казах с малко изненадан глас: „Ха, бай Тодор!“ Тогава той се обърна и дойде да се ръкуваме, като ни каза, че него го знаят тук за Арнаудов и ние също трябва да го назоваваме с това име. Той се беше наистина малко изменил, като си бе обръснал малката брадичка и проскубал веждите, за да се маскира, но ние го познахме, защото времето, откакто не се бяхме виждали, беше късо.
В Ниш имаше около петнайсет хиляди емигранти – земеделци и комунисти, които чакаха да се организира ново въстание и така да се завърнат в България при своите близки и познати. В Белград бяха Александър Оббов – министър от кабинета Стамболийски, и Коста Тодоров – също от Земеделския съюз. В Ниш бяха всички по-видни дейци на Комунистическата партия и правеха общи планове за новата революция. Паница ни обясни всичко относно подготовката на новата революция и каза, че се налага ние с брат ми да се върнем обратно в Гърция и да заминем за Ловча, за да можем да се свържем с наши хора – комунисти и земеделци от България, и им обясним за бъдещата ни работа, която трябва и те да подпомогнат. Васил Манолов тръгна с нас, но остана в Солун за връзка между нас и Паница, който ще замине своевременно за Виена.
Паница каза на другарите в Ниш да се съвещават с Оббов и Коста Додоров, които бяха в Белград, за да ни снабдят с паспорти за Гърция, откъдето ще можем да се свържем с другари от Неврокопския край.
Към края на януари 1924 г. Паница замина за Виена, а ние, щом получихме паспортите, заминахме за Гърция (три-четири дни след заминаването на Паница). Отправихме се към Драма и оттам с такси за село Зърнево, у наш стар познат и приятел, комуто викаха Колян, а името му е Никола. Същият е влиятелен и богат човек, голям приятел на Паница и другарите му, макар че минава за гъркоманин.Ние го предупредихме за в случай, че по пътя се случи нещо непредвидено с нас. Същия ден надвечер тръгнахме от Зърнево за Ловча, но по права линия, без път, и преспахме по пътя. В Ловча нарочно влязохме вечерта, когато хората вече се прибираха по домовете си, и отседнахме в дома на Алекса Божиков Костов. Сведенията, които ни даде Алекса за положението в Неврокопско, бяха много оскъдни. Затова на другата вечер отидохме у Иван и Георги Ключкови. Те и майка им Мария Ключкова – сестра на Димитър Икономов, ни посрещнаха добре. Ние им казахме, че сме дошли у тях, за да искаме един от двамата братя да занесе писмо до брат им Трифон Ключков в Гайтаниново и да донесе отговор. Всички се съгласихме да отиде Георги Ключков, понеже е ерген и при всеки случай може да излъже неприятеля. Писмото с инструкциите беше предварително написано със секретно мастило още от Солун. Оставаше да го попълним с молив според характера на заминаването, за да не бъде съмнително. Казахме на Трифон да напече писмото на огъня, за да види какво пише, защото така се проявява. Георги Ключков занесе писмото и донесе отговора, в който пишеше, че ще се видим, след като той се срещне с набелязаните хора. Срещата ни щеше да се състои на летния пост в Голяма Попина падина, сега изоставен.
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
