Косьо Косев: Кучето Дончо беше верният приятел на Георги Данаилов до последните му дни

Скулптурата на куче пред портата на къщата на покой­ния Георги Данаилов – това е темата, която вече месец буни духовете на жителите в гърменското село Ковачеви­ца. Местните от години без­мълвно преглъщат настъпва­нето на бетона, умело скрит под модерни имитации на каменен зид, но не останаха безпристрастни към наглед дребно нещо, каквото е ка­менната скулптура, монтира­на наскоро пред портата на дома на големия български писател и драматург. Мне­нията са на двата полюса, вероятно мнозина не при­познават в скулптурата до­машния любимец и другар на писателя. По-интересното е обаче, че никой в селото не е безпристрастен, а причина­та е, че всички в Ковачеви­ца обичат бай Георги, както продължават да наричат Г. Данаилов, и говорят за него с любов като за най-значимата местна забележителност.

“Не му е мястото там. Па­метник къде се слага?! Там имаше една хубава пейчица, на която бай Георги седеше. Тоя човек я изкърти и забучи камъка там”, обобщава част от общественото мнение ма­газинерът Иван Дишлянов.

Косьо Косев е човекът, поръчал със съмишленици скулптурата от камък, коя­то монтирали преди близо месец, по Гергьовден. Той е фотограф и държи магазин­чето за сувенири в селото, обявено преди десетилетия за архитектурен резерват. “Прототип е на санбернар в поза очакваща и много трогателна. Като емблема на живота, в очакване да се завърне стопанинът”, обяс­ни Косьо Косев замисъла на скулптурата и разказа как се родила идеята му:

“Последното куче на Геор­ги Данаилов почина 1 годи­на след него, точно на го­дишнината от смъртта му. Казваше се Дончо. По паспорт беше Дон, но го по­българихме. Като си отиде собственикът му, ние със съпругата ми го гледахме. Решихме, че скулптура на кучето му ще е интересна за туристите, които идват в Ковачевица, така ще могат да разпозна­ят къщата, в която живя човекът, кой­то приживе бе наречен жив класик. Кучето Дончо беше верният му приятел до последните му дни.

Авторът на скулптурата Асен Ботев е анималист, много талантлив. Живее в Разлог, но много години е бил в чужбина, преподавал е скулптура в Лондон. Негова работа е орелът на Предел, в градската градина в Разлог има цял календар с живот­ни, също негови. Асен Ботев имаше нужда от по-дълъг пе­риод за работа, все пак пър­во трябваше да се намери скалата, от която да издяла скулптурата на кучето, и тя трябваше да е монолитна. Той ползва много мои сним­ки, но видя кучето, преди да почине, та имаше и лични впечатления”, обясни фото­графът.

Косьо Косев се върна на­зад в годините на приятел­ството си с големия българ­ски писател, сценарист и драматург: “Георги Данаилов има къща в Ковачевица от 1976 г. Ние купихме къща и дойдохме 1-2 г. след това, и в продължение на над 30 г. бяхме неразделни приятели. Съпричастни сме с цялото му творчество, защото той мно­го обичаше да чете онова, което е написал през деня. Правеше го, като сядахме ве­чер на чашка. А от него вина­ги имаше какво да се научи. Двамата с жена ми имахме щастието да контактувахме с Георги Данаилов и то бе обо­гатяване на личността във всяко едно отношение – и като благородство човешко, и като знания и познания.

Не знам дали знаете, че Г. Данаилов беше химик по об­разование, но беше обявен за един от живите български класици. Дълги години беше щатен драматург в “Сълза и смях”, където се играеха едни от най-значимите пиеси в България. И защото това е един голям българин, ре­шихме по някакъв начин да отбележим неговата къща. Откакто монтирахме скулп­турата, хора ходят там, сни­мат се с кучето, макар някои да не знаят каква дълбока символика крие то.

Синът му и жената, с която живя Г. Данаилов, идват ряд­ко, тъй като са ангажирани в София. А къщата му е може би единствената абсолютно автентична къща в Ковачеви­ца, която носи всички белези на местната архитектура в пълното й богатство. Той се беше заклел, че до края на живота си няма да пипне нищо в тази къща, и удържа на думата си. През последни­те години, беше вече над 80, искахме да направим някои подобрения, за да облекчим живота му, но той категорич­но отказа.

Буквално в последните дни, преди да ни напусне, беше издадена на български книгата “Писма от България”, която обръща представите ни за Руско-турската освобо­дителна война в съвсем дру­га посока от тази, която сме учили. Книгата е на руския юрист, публицист, военен кореспондент и либерал Ев­гений Утин и е писана преди почти 140 г. Г. Данаилов бе приел издаването й за своя мисия, негов е предговорът на първото българско изда­ние, той издейства и Панайот Денев да я преведе безвъз­мездно. Излезе от печат две седмици преди кончината му и той беше много доволен. Това беше последното му го­лямо дело.

Г. Данаилов е колосално лице в българската литера­тура. Чувството му за хумор е брилянтно, познанията му са невероятни. Дори тексто­ве от малката книжка “Деца играят вън” се изучават в 3 и 4 клас като образец за бри­лянтен български изказ. Той много държеше на точността на изказа на мисълта и успя­ваше да го направи в твор­чеството си”, разкри Косьо Косев.

За себе си той призна, че е скъсал с комерсиалната фо­тография и прави всичко за

удоволствие, тъй като хората вече масово си правят сним­ки с телефоните. Попаднал в Ковачевица по служба. През 1975 г. го изпратили да прави до­кументация­та на селото, за да бъде обявена Ко­вачевица за архитектурен резерват.

“Роден съм в Шумен и жи­вях в София. Пристигнах служебно, а сърцето ми остана тук за цял живот. После тази любов спо­дели жена ми, децата ни, тук се ро­диха големи приятелства. Създадохме едно общество в Ковачевица, в което си им­понирахме, реставрирахме си къщите не с пари, а с же­ланието да запазим старите неща. Казвам го, защото сега има една категория хора, които идват в Ковачевица и плащат да им се направят къ­щите, без да знаят какво се прави и без да следят рабо­тата. За жалост през послед­ните години повечето строят, а не реставрират, в България всичко може да се направи”, заключи Косьо Косев.

Ярко доказателство на ду­мите му е къщата от бетон, която повече от 10 години се строи в началото на Коваче­вица. Съседите Веско и Сузи се шегуват, че може би той не знае, че строи в Ковачевица. “Почнаха я преди нас, бето­нът още се вижда на места, но както е тръгнало, храстите ще я превземат”, сочи Веско Газинов съседната сграда, чийто двор е обрасъл в хра­сти и трева до кръста.

Постоянните жители, реги­стрирани в Ковачевица, са 55 и селото е още живо, за разлика от близкото Лещен, което е не по-малко атрак­тивно, но вече обезлюдено. “Жителите на Лещен са ми­нус един. Миналата година почина последният регис­триран. Аз съм от там, но от години живея в Ковачевица – обясни шегата си Крум Па­пазов. – Така става, обезлю­дяват селата… Тя, България, ще обезлюдее, защото няма поминък за хората. В Лещен поминъкът беше туризмът и той бе завладян от външни”, посочва причините Крум.

С туристите Ковачевица набъбва над 300-400 души, особено през почивните дни, обяснява кметът на селото Кирил Жуглев. Усилията си като наместник през трите години на управление той е насочил към ремонта на черквата “Св. Никола”. “Ока­за се, че храмът, който е 4-ти по големина в България, е с временен статут като па­метник на културата, и това забави много процеса. И строително разрешение дори извадих, но никой преди мен не си е направил труда да оправи документите и в момента чакаме отговор от Министерство на културата, че черквата е национален паметник от 1-ва категория, за да започне ремонтът с ев­ропейски средства”, обясни кметският наместник.

Преди седмица черковният празник Свети Дух събра на мегдана местните хора кова­човалии от околните градове и села. Местните го наричат Духовден, а обичайният кур­бан се прави на гробищния параклис “Св. Троица”. Кме­тът Кирил Жуглев сколаса да се присъедини към съборя­ните чак в късния следобед. Един кошер от пчелина му се нароил и било наложи­телно да хване новия рояк, преди да мисли за веселба. Причината издаде видим оток от ужилване под лявото око. “Знак ли е това, или не, не знам, но за втора година пчелите ми се роят точно на Духовден”, разкри селският управник.

Основната работа по ор­ганизация около курбана за щастие успял да свърши рано сутринта. “За трета го­дина го приготвят 4 готвач­ки от село Ляски. Идват с голямо удоволствие жените. Осем агнета, всичките бели, както е обичаят, бяха закла­ни за курбана и за първи път сред дарителите има мюсюл­манин. Това е Димо Пашов, семейството му е от Горно Дряново, от години работят в къщи за гости в Ковачевица. Дойде момчето, без да съм го карал, без да се пазари, каза, че иска да дари агне за курбана за здраве на семей­ството му”, разкри селският управник.

Той разказа още, че семей­ството му е сред дарителите за курбана още от сватбения им ден, вече над 20 г. “Заре­къл съм се, че докато съм жив и докато мога, да давам курбан на тоя ден”, разкри Кирил Жуглев.

Той припомни връзката на Кръстова гора и параклиса “Св. Троица” в Ковачевица. В началото на миналия век ковачовалията Йордан Дрян­ков сънувал, че на 6 км от ро­допското село Борово е заро­вена частица от Христовия кръст и там трябва да се издигне голям метален кръст. За направата му съдействал цар Борис III. Мест­ността била на­речена Кръстова гора, а единстве­ното нещо, което ковачовалията Йордан поискал, било параклисът там да се кръсти на този в Кова­чевица “Св. Тро­ица”.

По традиция местните от­криха събора с наздравици за добро утро в кръчмата в центъра “Синия вир”, кръстена на природна забележител­ност на няколко километра от селото. Като за празник обичайната сутрешна бира бе заменена с твърди пити­ета, а стопанинът на “Синия вир”, бившият кмет Емил Римов, додаде за настрое­нието хороводни ритми по уредбата, приготвена за пе­вците и музикантите по обяд. Хората се извиха по пладне, след раздаването на курба­на от двете Стойки – Лисич­кова, бившата пощаджийка, и Дишлянова, по-предишна кметица, която сега обгриж­ва къщи за гости.

Единственият циганин в Ковачевица – Ангел, майстор на сухата зидария, се беше пременил като за празник и дори той смени обичайна­та поръчка “една циганска бира” със зелен “облак” – мента с мастика.

Духовден съвпадна с тра­диционния от 20-ина годи­ни пролетен пленер на ЮЗУ студенти и преподаватели по изобразително изкуство и мода в Ковачевица. За жа­лост броят на студентите в годините непрекъснато на­малява и от два автобуса в началото, сега те се броят на пръстите на ръката. Това е и причината обичайните из­ложби с конферанси пред чи­талището на финала на пле­нерите, част от атракциите за туристи и местни, да отидат в историята.

Отскоро в родопското село – архитектурен паметник, на пленер ходят и студенти по архитектура от София. “Вся­ка година оставят по нещо, клепалото пред параклиса те го направиха, миналата година пейки оставиха”, раз­каза кметът К. Жуглев. Той и братята му Владимир и Тома са наследствени ковачова­лии. Говори се, че държат най-много къщи за гости, но кметският наместник през смях отхвърля слуховете: “Имаме две наследствени къщи, сега правим трета до “Синия вир”.

С туристически бизнес в Ковачевица всъщност се за­нимават Кирил и Владимир Жуглеви. Братята не крият близките си отношения с президента Първанов, който отсяда в механата им при визитите си в Ковачевица, и с фамилията на депутата Кирил Добрев. Родът му има наследствена къща в Кова­чевица – Добревата, която е съседна на тази на наш консул в Солун. На метри от двете са останали само ру­ини, погълнати от нацъфтял бъз, там навремето е сниман филмът на Рангел Вълчанов “За къде пътувате”. Отсреща пустее хотел “Мера според мера”, взет от банка за неиз­платени дългове на собстве­ниците му. В Ризовата къща по-надолу пък, собственост на благоевградчанка, преди Илинденското въстание бил убит войводата Петър Милев, успял ранен да се измъкне от засада. В същия район е и къщата на Красимир Премя­нов, която е на метри от тази на Георги Данаилов. Близо е Беличевата къща на Силва Зурлева, а по към центъра са къщите на музикалните редактори в БНР Юлияна Алексиева и Людмила Про­копова.

Художници, бизнесмени, артисти, българи и чужденци имат днес къщи в Ковачеви­ца, но цветът на селото си остават местните, лепнали духовито на видно място на магазина 20 съвета и мъдри мисли за ракията, без които животът ще угасне, както това става бавно в “селото с минус един жител” Лещен.

Димитрина Асенова

Вестник “ Градът „