Моят Неврокоп
-
- юни 20, 2018
Празнуването на Гергьовден, Великден и 24 –ти май е описано от много автори, затова ще се огранича да предам разказа на изявената учителка по български език и литература Цеца Димова (Шимова).
„Спомням си как на Гергьовден с майка ми и баба ми, ведно със сестрите ми, с каруца се отправяхме към манастира „Свети Георги“ в с. Жостово (гр. Хаджидимово). Впечатли ме как от всички страни по различни пътеки идваха хора, настигаха ни и ни задминаваха. Всеки от тях идваше с надежда за изцеление, за здраве. От кубетата на манастира чувахме гласа на камбаните като благословия над целия район. Задружно живеехме с турци, цигани, албанци, евреи. Дворът на дядовата ни къща бе свързан чрез малка вратичка (комшулук) с турски семейства. На празниците си разменяхме великденски яйца и козунаци, а от тях за първи път съм вкусила рахат локум, бяло сладко и кадаиф.“
Коледа, Великден, коледуване, постене и блажене, огньовете по Заговезни, Прошки – портокали, пита, целуване на ръка, се спазваше докъм края на войната. На опрощаването се отдаваше много голямо значение. С него се слага край на създалите се през годината неприязнени отношения, обиди, оскърбления между млади и стари, между близки и роднини. Поднасяше се баклава, сладко, кафе, „амкаше се“. На Сирни заговезни отивахме за хвойна до боровата горичка над с. Борово. Всяко дете отсичаше две хвойни и на ръце ги влачехме до махленския площад. Там ги редяха по-възрастните мъже и вечер се палеха огньове с прескачания, песни и хора.
В махалите, в които сме живели, съм свидетел на приятни разговори между възрастните жени пред портите на домовете им, а малките им внучета играеха около тях. Всяка махала си имаше малко площадче и по-младите привечер си организираха хоро. Достатъчно бе някой да владее устната хармоника. Когато нямаше инструменталисти, хорото се правеше с песни.
Улицата и коментарите, които ставаха пред вратите, имаха възпитателен ефект пред комшиите. Изразите: „Какво ще кажат комшиите?“ и „Да не станеш мезе в махалата!“ имаха въздържащо въздействие.
През есенно-зимния сезон се устройваха забави и балове в казармата и еврейската мааза. В казармата достъпът за граждани бе свободен. На Нова година се уреждаха два бала в два отделни салона – единият за офицерите и първенците на града, а вторият – за старшините. Къщата на баба ми бе близо да казармата и неведнъж като дете съм наблюдавал как след завършване на бала младите офицери загръщаха в пелерините си своите приятелки и ги изпращаха до домовете им.
След като започна войната, постепенно се ограничиха и прекъснаха тези тържества.
Еврейската мааза бе голям търговски комплекс на два етажа с множество щандове. Тук можеше да се намери всичко, касаещо облеклото, обувките и обзавеждането на дома. Разбираемо е, че основни собственици бяха евреите, които представляваха голяма колония в града.
За празници вторият етаж се освобождаваше и там се провеждаха забави и балове. Освен танци, на тези вечери се изпълняваха народни песни, стихове и арии от опери. Като добър изпълнител на арии гражданите си припомнят видния адвокат Петър Димов.
Сега на мястото на тази мааза е построен хотел-ресторант Христов. Там се помещава и Райфайзен банк.
Журовете и серенадите освежаваха живота на младите хора. Журовете се организираха в празнични дни в дома на член от компанията, започваха след обяд, поднасяше се нещо сладко и се пускаше в действие грамофонът с голямата фуния и механична ръчка за навиване на пружината. Грамофонните плочи се изработваха от тежка смола. Имаше великолепни записи на Аспарух Лешников, Надя Сладкарова и др. певци. Производството им се организираше от българската фирма „Симонавия“. Ако човекът, обслужващ грамофона, се увлечеше в танците и се забавеше да навие пружината, звукът се провлачваше, но това бързо се коригираше. На вносните грамофонни плочи имаше изрисувана голяма глава на куче с надпис отдолу „His master’s vois“. По-късно, когато понаучих английски, разбрах, че това означава: „Гласът на моя господар“. Друга известна фирма за вносни грамофонни плочи бе „Колумбия“. Вуйчо ми Киро Анадолиев имаше грамофон и периодично канеше в едната стая на жур своите приятели и бъдещата ми вуйна Сийка. Освен танцови мелодии – танга, румба и валсове, слушаха записи на Шубертовата „Аве Мария“, серенадата на Тозели, изпълнения на Шаляпин, увертюри към опери на Росини, Верди и др.
След приключване на жура късно след обяд участниците отиваха към центъра и се включваха в движението.
Серенадите бяха нощно събитие, понякога и приключение, което се коментираше на следващия ден. Когато влюбените младежи не можеха да пеят, вземаха грамофон и плочи и започваха да въртят ръчката под прозорците на любимата.
Имаше и много добри групи за серенади, които владееха цигулката и мандолината. Това бяха братята Чобанови с мандолини и Дончо и Берта Милтянови – цигулка. След няколко хубави изпълнения доброто възпитание изискваше девойката, за която е серенадата, да светне няколко пъти с лампата и да се покаже на прозореца, за да благодари. Когато нещата бяха по-напреднали в любовната връзка, близките или момата изнасяха почерпка – нещо за хапване и за пийване. Макар и рядко, но се случваше нежеланите изпълнители на серенади да бъдат окъпани с кана вода.
Песните, които се изпълняваха по това време, са вече позабравени от новия привкус на чалгата и тъпаните днес. Но неостаряващи все още са песни като „Ружи, ружи“, „Помниш ли, либе ле“, „Духни ми, духни, тих ветрец“, „Ах, цепелина“, „Ти си селско момиче, но за мене си фея“, „Еделвайс“, „Горчиво кафе“ (по стихове на Смирненски), „Черен влак се композира“, „Вий спомняте ли си, госпожо“, „Гърди си с рози накичи“, „Червено вино снощи пих“, „Дете на моите години“, „Брала мома къпини“, „Аз искам да те забравя“ и др.
Лятно време отделни компании се изнасяха до манастирчето „Света Богородица“ над града или около моста на река Места, сегашната местност „Барото“. На няколко пъти съм участвал със семейството на вуйчо ми Митьо Шагов в тези пикници с къпане в реката. Освен храна, се носеха и грамофони и веселието продължаваше.
Илия Чонев
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
