Моят Неврокоп

КИНО „ПРОСВЕТА“, КИНОСАЛОНЪТ, ФИ­ЛМИТЕ И КИНОПРЕ­ГЛЕДИТЕ

Театралният са­лон към читалище „Просвета“ се полз­ваше и за прожек­ции в киното със същото име. Ка­сата за билети се намираше във фо­айето на главния вход. Цена­та позволяваше посещение на всеки желаещ гражданин – 20 стотинки, цената на един хляб. Столовете бяха дърве­ни, с възможност за вдига­не и сваляне на седалките и удобни облегалки за ръцете и гърба. Салонът се отопля­ваше с две грамадни печки, разположени симетрично зад авансцената към него.

Директорът Георги Петров бе подбрал персонал, който само с един жест въ­веждаше ред в киносалона. По време на прожекция бук­вално за секунди изхвърляха тези посетители, които люпе­ха семки или смущаваха ос­таналите с говорене или дру­ги действия. Особено строги бяха разпоредителите Георги Пенчев и Ангел Мечкаров.

От училище ни во­деха под строй на кино. Мои приятели гледаха отделни филми по 2-3 пъти. Към все­ки филм се прожектираше т. нар. кинопреглед. През воен­ните години се представяха кадри от войната в различни части на света. По-късно – кадри за социалистическото строителство. След 1956 го­дина – различни сатирични прожекции за нарушения, разхищения, бюрократизъм и др.

В кинопрегледите се показаха погребенията на цар Борис ІІІ, Георги Дими­тров и Сталин. На екрана – плач и сълзи както за царя, така и за останалите.

Запомнящи се за­главия на филми от онези години са: „Лаурел и Харди“, „Крачун и Малчо“, „Кинг –Конг“. След войната бе про­жектиран и първият българ­ски филм „Калин орелът“ с участието на легендарните артисти от Народния театър Константин Кисимов, Георги Стаматов и Иван Димов. Съ­ветските филми „Тринадца­ть“, „Волга – Волга“, „Чапаев“ се приемаха и коментираха с оживление от неврокопча­ни. Прожекцията през 1952 година на българо-съветския филм „Под игото“ по романа на Иван Вазов бе запомнящо се събитие.

Шумът от прожекцион­ните апарати, излизащ от ка­бината на кино­оператора, не ни смущаваше, както и перио­дичното късане на филмовата лента или за­мъгляването на картината, ако операторът се заплеснеше на­някъде. В таки­ва случаи пуб­ликата с тропане по пода го подсещаше и нещата се по­правяха. Ролките с филми се транспортираха с рейсовете на агенция „Юг“ от София. Ан­гел Мегданев (Ангьо) ги полу­чаваше в запечатан чувал от шофьора, мяташе ги на гърба и акуратно ги предаваше на операторите.

Уважавани оператори бяха Марин Маринов и Георги Льомов.

КНИЖАРНИЦИ, ПЕЧАТНИЦИ, КНИЖАРИ И ПЕЧАТАРИ

До края на войната в Не­врокоп имаше няколко кни­жарници. Повечето бяха разположени на улица „Тър­говска“. Така в началото на улицата – срещу читалище­то, в зелената площ към па­метника на Гоце Делчев, бе книжарницата на Ангел Па­палезов. На 50 метра по-на­долу – на Хаджимървакови. Постоянен продавач в нея бе дъщеря им Янка. Срещу тях бе книжарницата и печатни­цата на Илия Хаджииванов. Сега тези сгради на бившето кметство са реституирани. След 1944 година книжар­ницата на Ангел Папалезов бе преместена в края на ул. „Търговска“. Собственикът бе човек с леви убеждения и ос­вен обикновените книжарски стоки, продаваше марксист­ка литература и агитационни материали. Приемаше се за партийна книжарница. В на­чалото на сегашната улица „Иван Вазов“ се помещаваше „Мечевата“ книжарница и пе­чатница.

След 1948 година бе напра­вен несполучлив опит за раз­криване на македонска кни­жарница, но интересът към предлаганата литература и вестници бе нулев и тя бър­зо фалира. Спомням си, че имаше още една печатница, на фамилия Перухови, разпо­ложена в улиците около бив­шия военен стол.

Във всяка книжарница мо­жеше да се закупят учебници, книжки за деца и възраст­ни, тетрадки, перодръжки, мастило, линии, триъгълни­ци, гумички, балони, свирки, пергели, попивателна хартия, различни хартии за подвърз­ване или амбалаж и какво ли не друго.

С часове съм стоял пред печатниците да наблюдавам как ловко майсторите под­реждат редове от оловни­те букви и въртейки с крак малките преси, отпечатват различни формуляри. По-го­лемите преси се въртяха от електромотор с ремъчна пре­давка. Миризмата бе харак­терна – на мастила, олово и хартия. Шумът – поносим.

Тържествата, празниците, веселията, движението и Не­врокопският панаир

До Втората световна война и след нея, въпреки икономи­ческите несгоди, духовният живот в Неврокоп си върве­ше по свои правила и облик. Генетичният подбор на хо­рата в града и околията при трудните условия, в които са били заставени да съществу­ват, ги е превърнал в жила­ва балканска порода, хора с големи физически, умствени и творчески дарби. Посло­вични са ученолюбието и приспособимостта им към тежки обстоятелства, тру­долюбието, трезвеността и търпеливостта им. Те даваха живот на всяко нещо, което ги заобикаляше. За тях тю­тюн, лозя, ниви, ливади, пъ­тища – всичко имаше душа. Възрастните хора в онези години бяха по природа мъ­дреци и любители на живото, одухотворено и чисто слово. Мелодиката в Неврокопския говор е една от най-съ­върше­ните, за­това са толкова много и певците от ра­йона. Маги­ческото излъч­ване на Пирин и Ро­допите действа облаго­родя­ващо върху родените и живеещите там. Не случайно бежанските корени на един от най-голе­мите световни оперни певци, ненадминатия бас Николай Гяуров, са от Неврокопския район – с. Плевня. Христи­на Ангелакова – сопрано от европейска класа, Здравко Гаджев –тенор, Мариана Карпатова – опер­на певица в САЩ, и други са родени в Неврокоп.

Имаше общоград­ски празници, в които вземаха участие млади и възрастни, бедни и богати, християни, мюсюлмани, евреи, арменци, руснаци и др. Това бяха Ве­ликден, Гергьовден, Празникът на св. св. Кирил и Методий. След богослужени­ята или молебена участниците се от­правяха към пло­щада с шадравана (в следващите опи­сания на този пло­щад ще използвам хубавата френска дума фонтана). В началото засвирва­ше военният оркес­тър на полка, глав­но хора. Следобед тържествата продължаваха на същия площад с музика­та на оркестри от народни инструменти или зурнаджий­ски състави от махалата Ку­мсала. Всички бяха облечени с нови дрехи. Веселието бе общоградско. Не помня да е имало злоупотреба с алко­хол или сбивания. Градът се веселеше. Сега на този пло­щад са Домът на армията и Културният дом на града.

Военният духов оркестър бе в центъра и на градските танцови тържества, които се организираха в събота и неделя в градската градина пред казиното. Сега на това място е ресторант „Орбел“. Музикантите се настанява­ха в беседката, която е за­пазена и до днес, разгъваха дървените пултове и нотни тетрадки и тържеството за­почваше. Изпълняваха се хора, валсове, танга, румба и др. танци на циментовата площадка. Младите показва­ха своите умения в танците, хвърляха се огнени погледи, ставаха запознанства.

Вестник “ Градът „