СЕЛО ЛОВЧА
-
- май 21, 2018
На съмване се спряхме за малко на почивка и през това време Паница ни раздели на седем групи по десет души – двама на картечницата, един преден патрул, след който той, Паница, щеше да отиде на 50 метра разстояние и двама след него, пак на 50 метра, а останалите групи от по 10 души – по на 10 метра идни от други, като картечарите остават най-подире. След като завърши беседата си, Паница викна да станем на крака и каза: „Оттук нататък мястото е съмнително и трябва да сме предпазливи.“ Строени, образувахме дълга верига на около един километър и не представлявахме цел. Тъй пътувахме около два километра и отведнъж дадоха два залпа от двете страни на шосето, без някой от нас да бъде засегнат. Паница викна да залегнем в дясната канавка на шосето и снишавайки се, се върна назад и каза на всички нас да не стреляме, докато не чуем команда от него. Когато дойде в края на последната група, в която се числях и аз, каза на картечаря Петър Зайков да нагласи вече свалената картечница на триножника. В това време неприятелят гърмеше от двете страни на шосето (флангово). Облеклото ни беше войнишко, фуражките – също. Паница каза на картечаря да започне да стреля първо надясно, защото стрелбата оттам беше по-честа и се чуваха викове, а след това да врътне вляво. След като картечницата изстреля една лента, Паница даде команда с много висок глас: „Първа рота, напред, марш!“ И ние станахме и тръгнахме надясно, а картечарят почна стрелба безспир. При нашето настъпление противникът спря стрелбата и на 20 – 30 метра от нас – що да видим – смесица от хора, различно облечени, между тях и помаци, вдигат ръцете си и се предават, а други бягат вкупом далече по една долина. Там били и комитите от компанията на Стоян Филипов. Паница ни извика да не стреляме по хората, за да не пролеем невинна кръв, а от тия, що се предадоха, едни се разотидоха, а други ни придружиха до село Сатовча и по пътя ни се оплакваха, че са ги събрали насила.
Стигнахме в Сатовча на 22 април 1923 година. Оттам се снабдихме с храна и веднага се изтеглихме и после се спряхме в едни могилки, обрасли с храсталаци близо до моста на една рекичка, откъдето трябваше да проучим положението оттатък моста за Неврокоп. Тук стояхме окопани до късно вечерта, докато получихме сведение, че бандите на фашистката ВМРО са се изплашили и бързали да се завърнат в Неврокоп. Пак така предпазливо преминахме моста през нощта и се отправихме към града. На 23 април сутринта стигнахме до моста на река Места и наши хора от Неврокоп ни осведомиха, че видните хора на организацията напуснали още предния ден града. Ние потеглихме стройно към града и много наши приятели и познати ни посрещнаха като освободители още вън от него. Първи между посрещачите бяха Димитър Арнаудов, поп Конев, Иван Коюмджиев, Димитър Пенков, Георги Чанджиев и много други. Изобщо възцари се радост сред населението на града и околията.
Тютюневите монополи и буржоазните отрепки, виждайки, че с нашия акт губят ценни позиции в ограбването на народа, окопитват се веднага и като тясно свързани с военните в града, прибягват до тяхното съдействие. Началник – гарнизона веднага телеграфира до военния министър Костадин Муравиев (от БЗНС) да му разреши да ни обезоръжи и ни изпрати в София под силна охрана, за да не пострада някой. Ако това не станело, щяло да има големи кръвопролития. Копие изпращат и до министъра на вътрешните работи Христо Стоянов. И двамата министри дават съгласието си и веднага, още същия ден по обед, пускат военни патрули и където сварят от нашите хора, ги обезоръжават. Ние по това време бяхме пръснати и се веселяхме. Групата на Стоян Мишев с Григор Циклев се възпротивила и не дала да ги обезоръжат, като се изтеглила зад старите казарми, където бяха и войниците. След тях не дали да ги обезоръжат Паница, Георги Кемалов, Костадин Попиванов, Георги Венев, Диню Милушев, Димитър Сотиров Григоров от Ловча и други. Ние, двамата братя, си бяхме отишли вкъщи, когато дотърча Димитър Харизанов от с. Каракьой и ни съобщи, че има военна хайка, която обезоръжава наши другари и ги кара в казармите. Каза ни също, че една група е заминала с оръжието си към старите казарми. Ние взехме бързо пушките и се отправихме в същата посока. С нас беше и Иван Коюмджиев, който след тази случка не искаше повече да остане в града. На пътя при старите казарми ни поканиха да предадем оръжието си, в противен случай щели да стрелят. Ние отвърнахме, че също ще стреляме и предпазливо, крачка по крачка, задминахме казармите и се отправихме нататък, където сварихме Паница и хората на Стоян Мишев. Паница каза да почакаме още малко, да не би и други да пристигнат, но като видя, че други не идват, каза, че трябва да отиваме на първо време към Али ботуш, където по-свободно да обмислим по-нататъшната ни работа, защото сега военните заедно с комитите и насила събрани хора ще искат да ни преследват.
Тръгнахме привечер през Моторок, под село Тешово. На пътя между Кимеря и Пазлака, Гайтанинско, към два часа през нощта срещнахме един куриер от село Парил с писмо за село Тешово, в което се даваше нареждане да се съберат въоръжени хора от пограничните села, за да ни преследват. Паница скъса писмото, а човека пусна към Тешово, защото ние бяхме по-близо до определеното място, отколкото човека до Тешово. Сутринта на 24 април се изкачихме на връх Свети Константин. Отседнахме откъм югоизточната страна на планината, защото там снегът се беше стопил и можеше да си отпочинем, а откъм северозапад имаше доста дебел сняг. През време на почивката бяхме поставили на две различни места часови за наблюдение. При изгрев слънце Паница стана да обходи местността наоколо и по едно време се върна при нас , за да попита дали някой се е движил в северозападна посока срещу село Парил, защото забелязал човешки дири върху снега – дошли и се върнали. След като се установи, че никой не се е движил в оная посока, защото е сняг, Паница каза на нас, двамата братя Иван и Васил: „Вие най-добре познавате мястото тук, затова искам да разузнаете откъде идват тия дири.“
Ние тръгнахме от двете страни на гората на около 100 метра един от друг да се спускаме срещу село Парил. Щом изминахме около 50 метра, забелязахме две войнишки фуражки, маскирани зад една голяма хвойна. Ние веднага се отдалечихме настрана, за да се прикрием, и се изкачихме на билото при Паница и останалите другари. Обяснихме за видяното и Паница ни каза да ги заобиколим, като се движим много встрани, за да не ни забележат, и да се явим далеко зад тях. В същото време той заедно с още няколко души, прикривайки се, ще се явят пред тях, и така можем да ги заловим.
На около 20 метра зад войниците Васил им извика с насочена пушка да вдигнат ръце, но войниците хукнаха, плъзгайки се по снега, като останаха само фуражките им. В това време видяхме напред много въоръжени цивилни хора, които при нашите викове се заизкачваха към билото, където ги чакаше Паница. Тези хора представляваха парилската милиция, въоръжена с манлихери и изпратена по петите ни. Аз и брат ми се познавахме с тях. Повечето от тях познаваха Паница, а и той ги познаваше. Те седнаха на равното, като предварително сложиха оръжието си, и започнаха да се молят на Паница да им върне оръжието, защото щели да ги накажат от организацията. След дълго обсъждане единодушно решихме да им върнем само пушките, без затвори и патрони. На раздяла те ни оставиха храната, която носеха със себе си. Тръгнаха си вечерта, когато ние ги освободихме, доволни, че не сме им направили нищо лошо. Малко по-късно същата вечер ние тръгнахме от Св. Костадин през Голяма Попина падина, слязохме на Янкови дъбаци, оттам – на Бациеви дъбаци над Вършец и излязохме на Говедарски път, откъдето – право на чешмата Хайдървец, където направихме малка почивка.
Вестник “ Градът „
Be the first to leave a review.
