Андон Лазов Янев – „Андон Кьосето“

Спомени, любезно предоставени от г-н Цочо Билярски

За да напиша спомените на Андон Кьосето, налагаше се да отпътувам за Горна Джумая (дн. Благоевград), където се бе настанил видният македонски революционер и терорист от лявото крило на македонската организация. В продължение на три дни записах всичко, което дядо Андон си спомни за своята бурна революционна дейност. Срещите ни се състояха в хоте­ла, в който бях отседнал.

Кьосето бе нисичък, сух човек с побеляла коса. Говореше енер­гично, както енергични бяха и движенията му. Облечен в тъм­ни, шаечни дрехи, с нахлузен на главата каскет, дядо Андон без усилие си спомняше за своята дейност, както за своите прия­тели и врагове.

Умен и тактичен, на него са възлагали тежки и рисковани задачи, които той изпълнява с хладнокървие и успешно.

По време на разказа, когато дядо Андон започна да говори за дейността на Г. Делчев, той се запъна и заплака…

Срещите се състояха през ес­ента на 1931 г.

В гр. Горна Джумая той зае­маше малка административна служба.

Андон Лазов Янев – Кьосето почина на преклонна възраст към 1952 г.

Боян Мирчев.

Горна Джумая, 22 септември 1931 г.

Родом съм от с. Голозинци – Ве­лешко, то е близо до арнаутското село Мелница, до река Тополка. Името Кьосе е прекор, даден от другарите ми. Баща ми се казва­ше Лазо и се помина в село. Той се занимаваше с чифлигарство; чифлик нямахме, а работеше като исполджия при един бег. Бехме трима братя: Никола, Йордан и аз. Брат ми Никола после ние го убихме. Майка ми се казваше Мария. Бащиното й име не мога да си спомня. Тя беше родом от село Лисиче, Велешко. То е под село Дреново и беше населено с българи, турци и арнаути. Имах и две сестри – Стоянка и Тодорка, които са подир мен. Когато изля­зох от дома, брат ми Йордан оста­вих на 5 – 6 години. Детинството си прекарах с много мъка. Баща ми ме разкарваше насам – натам, за да му пася овцете. До къде 12- 15 год[ишна] възраст бях си на село. После баща ми попадна в затвор и лежа в Солун в продъл­жение на три години. Той не по­падна в затвора поради някаква афера, а поради някаква сделка. Той минаваше за първенец в се­лото и го мразеха. Беше против турците, не им кланяше глава; а други им коленичеха – къде е си­лата, все там има облаги. Пък на кого ли е идвало по това време да мисли за нация, за народ? Така, като са се раждали в Турско, те са мислили, че няма друг народ ос­вен турския. Така са си мислили хората по онова време. Та баща ми, като осъдиха на три години, лежа в Беяс (Баяз-б.а) – Куле (Еди – куле беше склад).

Като попадна баща ми в затво­ра, ние не можахме да живеем на село. Брат ми (Никола) беше по-голям от мене, но па­даше малко по-будала. Във Велес имах чичо на име Арсо Мешков. Той имаше во­деница на Ба­буна; имаше и къща в Койник (махала във Велес). Като не можахме да живеем на село, запи­тахме чичо ми, дали да се преселим във Велес. И една нощ се вдигнахме от село и избяга­хме във Велес. После чичо ми ме цани чирак при касапите братя Славко­ви.Те се зани­маваха също и с млекарство и мандраджий­ство. Напус­нах овчарпъка и започнах да си работя тук – таме са­мостоятелно.

По това Бреме във Велес има­ше един турчин на име Али Чауш.Той познаваше целия град: кой какво работи, как се казва и пр. На един празник в махалата Койник, на един кепенек, бя­хме насядали неколцина момци. Али Чауш, придружен от един жандарм, се зададе по улицата. Тогава бе обичай да му се става на крака. Приближи Али Чауш и всички му станаха. Аз не му ста­нах. Той направи няколко крачки и като видя, че аз не станах, по­върна се и ме запита: защо не ста­ваш, бре гяур? Докато да му отго­воря, той замахна да ме удари. У мен имах едно призренско нохче; то ми беше сгода, махнах и му разсекох мундира и се впуснах да бягам. Не можаха да ме хванат – бях бърз на пипане и бягане. Крих се няколко дни във Велес по ма­халите и оттам тръгнах да бягам за Солун. Опътих се за там, без да зная път. За тоя град бях слу­шал, ама не знаех къде се намира. Тръгнах по линията, като правех сметка от Градско да се кача на машината. Със себе си бях взел само нуфуз -кръщелното свиде­телство. Стигнах в Градско и поисках да се кача на машината. За­питах ханджията, кога дохожда машината. Той ми отговори, че тя дохаждала късно. „Ще стигнеш – каза ми той – пеша до Криволак и има пак да чакаш.“

Продължих по линията за Кри­волак. Като стигнах там, поотпо­чинах си около половин час и ма­шината пристигна. Точно бях се опътил да си вадя билет, гледам аскер кара затворници – велеша­ни. Един от тях ме позна и каза на турците, че съм качак. Затворни­ците бяха велешани и ги караха в Солун. Заловиха ме и машината си замина. Късно беше и нямаше кой да ме откара в Неготино. По­ведоха ме за турското село Кри­волак, близо до гарата и ме преда­доха на един млад бег. На другата сутрин щяха да дойдат да ме взе­мат. Бегчето ми оказа добър при­ем. На сутринта вместо да дойде стражар, дойде полякът, за да ме кара за Неготино. Той беше висок и носеше дълга пушка, на която можеха да накацат четиридесет кокошки. И така тръгнахме с него и стигнахме в Неготино. Тук имаше мюдюрлук и полякът ис­каше да ме предаде на мюдюра, за да ме кара в Кавадарци, който бе околийски град. Обаче беше дошел тук таксилдарът – дър­жавният бирник, за да събира данъци и цялата стража бе на негово разположение. Мюдюрът се обърна към поляка и му каза: „Както си го докарал до тук, така ще го откараш и до Кавадарци.“ Полякът се обърна към мене и каза: „Хайде да вървим.“ Аз му казах, че съм гладен. Аз имах у себе си няколко бели меджидии. Отбихме се в една гостилничка, обядвахме, платих и тръгнахме за Кавадарци. Поехме по един път; земята беше пловица, та се плъзгаше. Срещнахме една река суходолица. Брегът вървеше надолу покрай пътя и после се отбиваше на ляво. Аз си правех сметка как да избягам. Зазяпах се, приказвайки и му дадох едно рамо и го блъс­нах надолу в суходолицата. После аз завих надолу към Ко­жух планина, и през едни ниви хванах гората. Беше се вече мръкнало. Как­во бе станало с турчина, не мо­жах да Разбера. Хванах плани­ната Кожух, като се движех все по звездите. Ходих и през Деня, та чак до тъмно. Беше студено. Ходя, ходя, па седна да почивам. Една сут-Рин рано призори чувам Вардар да ячи, ама къде е реката, не може да се разбере- Сед­нах и си ми­слех: ще срещ­на пастирчета и ще ги запитам къде е правият път за линията, и ще тръгна да вървя по линията. Но под мене се намирало село Миравци, Гевгелийско. Чувам петли пеят, псета лаят. Станах и по-надолу се натъкнах на един егрек (търло овце и кози). Срещ­нах един пастир, чоеек средна възраст. Гледа ме той окапал и ме запита какъв съм. Казах му: „Не ме питай кой съм, ами кажи ми къде е линията.“ Той ми по­каза пътя, слезох на линията и видя Вардара. Пастирът ми каза: „Като слезнеш на линията, ще се върнеш малко на] зад и ще хва­неш Гърчища, Гявато, Стояково.“ Тръгнах и вечерта стигнах в с. Гърчи! ща. На селския площад пет – шест души селяни водеха разговор. Приближих до тях и ги поздравих с „добър вечер“. Те ми казаха „кали спора“. Какъв бе този поздрав, аз за пръв път го чу­вах, защото по нашите места ня­маше гъркомани. Запитах ги къде има хан, гдето да мога да прено­щувам тази нощ. Беше студено, Мит- ровден беше минал. „Хан няма – отговориха те, – но можеш да преспиш в училището.“ Оти­дох в училището. Тук ме прес­рещна един стар човек с голяма брада който бил прислужник в училището. Запитах го дали има място за пренощуване. В коридо­ра имаше пейка и той ми я посо­чи, казвайки ми, че там ще мога да спя. Бях изпотен, пък и духаше един тънък вятър. Дойде една жена, придружена от една мом­че и донесоха зелник, погача и павур с ракия и бъклица с вино. Всичко това те предадоха на ста­рика и си излязоха. След малко дойдоха трима души работници които са работили в черквата. Влязоха вътре, накладоха огън, задимиха и седнаха да си пият ракията. Аз стоя вън, в коридо­ра, и никой не ме кани от тях да вляза в стаята. Изпиха ракията, нахраниха се и си отидоха. По­гледнах през прозореца и видях, че бе останало доста от яденето. Гладен съм много. По едно време старецът излезе от стаята и аз, възползвай от това, влязох в ста­ята и взех от яденето, което беше останало в тепсията. Старецът се върна, посрещна ме и ме запита, защо съм задигнал храната. Аз го хванах за брадата, свалих го на пода и се опътих за Гявато. При­зори минах през селото, незабе­лязан от никого. Тръгнах по пътя. Не познавах никого. Пред село Богородица, Гевгелийско, сед­нах до една воденица пред една чешма, пих вода и хапнах от по­гачата. По едно време зададоха са отдолу един мъж, придружен от един момък, които караха сюрия говеда. Запитам ги за къде карат говедата. Отговориха ми, че ги карали за Солун. И аз съм тръг­нал за Солун. Взех една тояга и тръгнах заедно с тях за село Жен­ско, а по турски Афретхисар, къ­дето стигнахме в мрак. Тук завър­тяхме говедата, а ние влязохме в един хан. Запитахме ханджията, дали има нещо за ядене. „Има – рече, – сирене, масло“ „Тури! – рекох. – Да се пържат яйца.“ „Колко?“ „ Тури, колкото искаш!! Викнах говедарите, а те казаха: „Момче, ние не можем да пла­щаме.“ „Яжте, никой от вас няма да ви иска пари.“ Нахранихме се, изпихме едно кило вино и оти­дохме да спим. Платих, защото на сутринта рано щехме да поте­глим на път. На другият ден стиг­нахме в Галик – близо до Солун. Преспахме е един хай, хапнахме, починаха говедата и потеглихме за Солун. От Галик се виждаше града Солун. Дойдохме до една местност, която се казва „Тумба­та“. Като дойдохме на това място аз казах: „Хайде карайте говеда­та, аз ще остана на това място.“ Мръкна се. Тук имаше велешани грънчари. Бях научил, че мястото се казва Суук бунар (Студен бу­нар). Намерих велешаните и им рекох, че съм дошел за работа. Те ми казаха, ча ще ми дадат земя. за да правя грънци. Работих колко за хляба около два дни; пари си имах от дома. Имахме няколко овце и ги продадохме. Имахме 10 овци. Оттук влязох в Солун и се поразходих.