Андон Лазов Янев – „Андон Кьосето“
-
- май 10, 2018
Спомени, любезно предоставени от г-н Цочо Билярски
За да напиша спомените на Андон Кьосето, налагаше се да отпътувам за Горна Джумая (дн. Благоевград), където се бе настанил видният македонски революционер и терорист от лявото крило на македонската организация. В продължение на три дни записах всичко, което дядо Андон си спомни за своята бурна революционна дейност. Срещите ни се състояха в хотела, в който бях отседнал.
Кьосето бе нисичък, сух човек с побеляла коса. Говореше енергично, както енергични бяха и движенията му. Облечен в тъмни, шаечни дрехи, с нахлузен на главата каскет, дядо Андон без усилие си спомняше за своята дейност, както за своите приятели и врагове.
Умен и тактичен, на него са възлагали тежки и рисковани задачи, които той изпълнява с хладнокървие и успешно.
По време на разказа, когато дядо Андон започна да говори за дейността на Г. Делчев, той се запъна и заплака…
Срещите се състояха през есента на 1931 г.
В гр. Горна Джумая той заемаше малка административна служба.
Андон Лазов Янев – Кьосето почина на преклонна възраст към 1952 г.
Боян Мирчев.
Горна Джумая, 22 септември 1931 г.
Родом съм от с. Голозинци – Велешко, то е близо до арнаутското село Мелница, до река Тополка. Името Кьосе е прекор, даден от другарите ми. Баща ми се казваше Лазо и се помина в село. Той се занимаваше с чифлигарство; чифлик нямахме, а работеше като исполджия при един бег. Бехме трима братя: Никола, Йордан и аз. Брат ми Никола после ние го убихме. Майка ми се казваше Мария. Бащиното й име не мога да си спомня. Тя беше родом от село Лисиче, Велешко. То е под село Дреново и беше населено с българи, турци и арнаути. Имах и две сестри – Стоянка и Тодорка, които са подир мен. Когато излязох от дома, брат ми Йордан оставих на 5 – 6 години. Детинството си прекарах с много мъка. Баща ми ме разкарваше насам – натам, за да му пася овцете. До къде 12- 15 год[ишна] възраст бях си на село. После баща ми попадна в затвор и лежа в Солун в продължение на три години. Той не попадна в затвора поради някаква афера, а поради някаква сделка. Той минаваше за първенец в селото и го мразеха. Беше против турците, не им кланяше глава; а други им коленичеха – къде е силата, все там има облаги. Пък на кого ли е идвало по това време да мисли за нация, за народ? Така, като са се раждали в Турско, те са мислили, че няма друг народ освен турския. Така са си мислили хората по онова време. Та баща ми, като осъдиха на три години, лежа в Беяс (Баяз-б.а) – Куле (Еди – куле беше склад).
Като попадна баща ми в затвора, ние не можахме да живеем на село. Брат ми (Никола) беше по-голям от мене, но падаше малко по-будала. Във Велес имах чичо на име Арсо Мешков. Той имаше воденица на Бабуна; имаше и къща в Койник (махала във Велес). Като не можахме да живеем на село, запитахме чичо ми, дали да се преселим във Велес. И една нощ се вдигнахме от село и избягахме във Велес. После чичо ми ме цани чирак при касапите братя Славкови.Те се занимаваха също и с млекарство и мандраджийство. Напуснах овчарпъка и започнах да си работя тук – таме самостоятелно.
По това Бреме във Велес имаше един турчин на име Али Чауш.Той познаваше целия град: кой какво работи, как се казва и пр. На един празник в махалата Койник, на един кепенек, бяхме насядали неколцина момци. Али Чауш, придружен от един жандарм, се зададе по улицата. Тогава бе обичай да му се става на крака. Приближи Али Чауш и всички му станаха. Аз не му станах. Той направи няколко крачки и като видя, че аз не станах, повърна се и ме запита: защо не ставаш, бре гяур? Докато да му отговоря, той замахна да ме удари. У мен имах едно призренско нохче; то ми беше сгода, махнах и му разсекох мундира и се впуснах да бягам. Не можаха да ме хванат – бях бърз на пипане и бягане. Крих се няколко дни във Велес по махалите и оттам тръгнах да бягам за Солун. Опътих се за там, без да зная път. За тоя град бях слушал, ама не знаех къде се намира. Тръгнах по линията, като правех сметка от Градско да се кача на машината. Със себе си бях взел само нуфуз -кръщелното свидетелство. Стигнах в Градско и поисках да се кача на машината. Запитах ханджията, кога дохожда машината. Той ми отговори, че тя дохаждала късно. „Ще стигнеш – каза ми той – пеша до Криволак и има пак да чакаш.“
Продължих по линията за Криволак. Като стигнах там, поотпочинах си около половин час и машината пристигна. Точно бях се опътил да си вадя билет, гледам аскер кара затворници – велешани. Един от тях ме позна и каза на турците, че съм качак. Затворниците бяха велешани и ги караха в Солун. Заловиха ме и машината си замина. Късно беше и нямаше кой да ме откара в Неготино. Поведоха ме за турското село Криволак, близо до гарата и ме предадоха на един млад бег. На другата сутрин щяха да дойдат да ме вземат. Бегчето ми оказа добър прием. На сутринта вместо да дойде стражар, дойде полякът, за да ме кара за Неготино. Той беше висок и носеше дълга пушка, на която можеха да накацат четиридесет кокошки. И така тръгнахме с него и стигнахме в Неготино. Тук имаше мюдюрлук и полякът искаше да ме предаде на мюдюра, за да ме кара в Кавадарци, който бе околийски град. Обаче беше дошел тук таксилдарът – държавният бирник, за да събира данъци и цялата стража бе на негово разположение. Мюдюрът се обърна към поляка и му каза: „Както си го докарал до тук, така ще го откараш и до Кавадарци.“ Полякът се обърна към мене и каза: „Хайде да вървим.“ Аз му казах, че съм гладен. Аз имах у себе си няколко бели меджидии. Отбихме се в една гостилничка, обядвахме, платих и тръгнахме за Кавадарци. Поехме по един път; земята беше пловица, та се плъзгаше. Срещнахме една река суходолица. Брегът вървеше надолу покрай пътя и после се отбиваше на ляво. Аз си правех сметка как да избягам. Зазяпах се, приказвайки и му дадох едно рамо и го блъснах надолу в суходолицата. После аз завих надолу към Кожух планина, и през едни ниви хванах гората. Беше се вече мръкнало. Какво бе станало с турчина, не можах да Разбера. Хванах планината Кожух, като се движех все по звездите. Ходих и през Деня, та чак до тъмно. Беше студено. Ходя, ходя, па седна да почивам. Една сут-Рин рано призори чувам Вардар да ячи, ама къде е реката, не може да се разбере- Седнах и си мислех: ще срещна пастирчета и ще ги запитам къде е правият път за линията, и ще тръгна да вървя по линията. Но под мене се намирало село Миравци, Гевгелийско. Чувам петли пеят, псета лаят. Станах и по-надолу се натъкнах на един егрек (търло овце и кози). Срещнах един пастир, чоеек средна възраст. Гледа ме той окапал и ме запита какъв съм. Казах му: „Не ме питай кой съм, ами кажи ми къде е линията.“ Той ми показа пътя, слезох на линията и видя Вардара. Пастирът ми каза: „Като слезнеш на линията, ще се върнеш малко на] зад и ще хванеш Гърчища, Гявато, Стояково.“ Тръгнах и вечерта стигнах в с. Гърчи! ща. На селския площад пет – шест души селяни водеха разговор. Приближих до тях и ги поздравих с „добър вечер“. Те ми казаха „кали спора“. Какъв бе този поздрав, аз за пръв път го чувах, защото по нашите места нямаше гъркомани. Запитах ги къде има хан, гдето да мога да пренощувам тази нощ. Беше студено, Мит- ровден беше минал. „Хан няма – отговориха те, – но можеш да преспиш в училището.“ Отидох в училището. Тук ме пресрещна един стар човек с голяма брада който бил прислужник в училището. Запитах го дали има място за пренощуване. В коридора имаше пейка и той ми я посочи, казвайки ми, че там ще мога да спя. Бях изпотен, пък и духаше един тънък вятър. Дойде една жена, придружена от една момче и донесоха зелник, погача и павур с ракия и бъклица с вино. Всичко това те предадоха на старика и си излязоха. След малко дойдоха трима души работници които са работили в черквата. Влязоха вътре, накладоха огън, задимиха и седнаха да си пият ракията. Аз стоя вън, в коридора, и никой не ме кани от тях да вляза в стаята. Изпиха ракията, нахраниха се и си отидоха. Погледнах през прозореца и видях, че бе останало доста от яденето. Гладен съм много. По едно време старецът излезе от стаята и аз, възползвай от това, влязох в стаята и взех от яденето, което беше останало в тепсията. Старецът се върна, посрещна ме и ме запита, защо съм задигнал храната. Аз го хванах за брадата, свалих го на пода и се опътих за Гявато. Призори минах през селото, незабелязан от никого. Тръгнах по пътя. Не познавах никого. Пред село Богородица, Гевгелийско, седнах до една воденица пред една чешма, пих вода и хапнах от погачата. По едно време зададоха са отдолу един мъж, придружен от един момък, които караха сюрия говеда. Запитам ги за къде карат говедата. Отговориха ми, че ги карали за Солун. И аз съм тръгнал за Солун. Взех една тояга и тръгнах заедно с тях за село Женско, а по турски Афретхисар, където стигнахме в мрак. Тук завъртяхме говедата, а ние влязохме в един хан. Запитахме ханджията, дали има нещо за ядене. „Има – рече, – сирене, масло“ „Тури! – рекох. – Да се пържат яйца.“ „Колко?“ „ Тури, колкото искаш!! Викнах говедарите, а те казаха: „Момче, ние не можем да плащаме.“ „Яжте, никой от вас няма да ви иска пари.“ Нахранихме се, изпихме едно кило вино и отидохме да спим. Платих, защото на сутринта рано щехме да потеглим на път. На другият ден стигнахме в Галик – близо до Солун. Преспахме е един хай, хапнахме, починаха говедата и потеглихме за Солун. От Галик се виждаше града Солун. Дойдохме до една местност, която се казва „Тумбата“. Като дойдохме на това място аз казах: „Хайде карайте говедата, аз ще остана на това място.“ Мръкна се. Тук имаше велешани грънчари. Бях научил, че мястото се казва Суук бунар (Студен бунар). Намерих велешаните и им рекох, че съм дошел за работа. Те ми казаха, ча ще ми дадат земя. за да правя грънци. Работих колко за хляба около два дни; пари си имах от дома. Имахме няколко овце и ги продадохме. Имахме 10 овци. Оттук влязох в Солун и се поразходих.
Be the first to leave a review.
