Село Ловча
-
- май 9, 2018
1914-а и 1915-а бяха години на нечуван терор по всички български села от страна на гръцката власт. Самият аз бях подложен на два пъти на нечувани инквизиции. Бях останал сам в Ловча, баща ми и майка ми с останалите братя и сестри бяха в Неврокоп. Последната инквизиция от гръцки жандарми беше на 20 май 1916 г. Заради нея след 3 дни избягах заедно с жена ми в Неврокоп. По онова време България се беше наредила на страната на съюзниците и воюваше срещу Сърбия и Румъния и затова се бе учредила реквизиционна комисия, в която постъпих като деловодител.
През месец юли 1916г. българските войски отново настъпиха към Серес, Драма и Кавала, затова аз се върнах в родната ми къща в Ловча. Отново имаше българска община, българска черква и българско училище. За първи учител от местната община в селото ни беше назначен Иван Атанасов Икономов. Той си беше родом от Ловча. Изкара първото полугодие на 1916 година, но през второто напусна, защото не можеха да му плащат, а имаше голяма нужда от средства за издръжка на семейството си при оная небивала оскъдица на храна. Като учител на селото постъпих аз. Колега ми стана войник, изпратен от Седма Рилска дивизия. Казваше се Кузман и беше от Голешово. Двамата учителствувахме до края на второто полугодие на 1918 година.
България загуби войната през 1918 година и гръцките войски наново заеха границата при Ловча. Затова аз напуснах селото с жена ми и едно дете и отидох при баща ми и майка ми в Неврокоп, като взех със себе си и 300 низи тютюн, реколта 1918 година.
Със заемането на границата повторно от гръцки войски терорът спрямо селяните се увеличи. Гърците не бяха вече ония от 1913 година, когато интернираха на остров Крит единствено учителя от селото ни Димитър Икономов, който стоя там около месец и се върна в село, подпомогнат от гърка Пульо в Драма. След 1918г. много селяни бяха бити, а поп Иван Андонов от селото беше грабнат от гръцката полиция и след дълги разкарвания – инквизиран, като му остригали брадата. Той e зверски убит, без да се знае къде.
След завършване на войната от 1918 година, в която участваше и България, в Неврокоп се изостриха борбите между двете македонски групировки – върховистите, от една страна, начело със Стоян Мълчанков от село Скребатно и Стоян Филипов от село Старчища и санданистите, от друга страна, начело с Димитър Икономов от Ловча, Димитър Арнаудов от Либяхово и др. Санданистите, виждайки, че България е на подсъдимата скамейка на Мирната конференция в Ньой и ще бъде още повече наказана поради участието си във войната против победителите, решихме и излязохме пред Мирната конференция с лозунга: „Искаме автономна Македония!“. Тогава беше излязла и брошурата на Димо Хаджидимов от село Горно Броди „Назад към автономията!“ Върховистите пък от своя страна пращаха петиции до мирната конференция с искане Македония да се даде на България, въпреки че виждаха и знаеха, че от България ще късат живи части, което и стана с Тракия.
През 1913 година населението на Неврокоп се увеличи няколко пъти с бежанци – българи от Драмско и Серско. Главният поминък на населението в града и околията съставляваше тютюнопроизводството. Тютюнотърговците (монополите) от фирмите „Никотея“, „Чапрашиков“, „Ориенттабако“ и останалите се картелираха през 1920 година с цел да извлекат големи печалби от тютюните на Неврокоп и околията, които минаваха за едни от първокачествените в България. Търговците обявиха цената на тютюна от двете реколти – 1919, 1920 година по 20 лева за стара ока, както се купували през турско, въпреки че Законът за мерките и теглилките определяше килото и метърът в България. Монополите нареждаха да се връзват тютюневите денкове, не по-тежки от 20 / 25 килограма, като с това целяха да пласират колкото се може повече чулове, от които да извлекат втора печалба , понеже чуловете бяха ютени и тежаха по 0,250 грама, а на производителите ги ловяха по един килограм. Значи от всеки чул искаха да крадат от производителя по 0,750 кг тютюн. От оката, която искаха да наложат на производителя, щяха да му откраднат по 0,212 грама тютюн, тъй като една ока се равнява на 1212 грама. Тия обстоятелства ни наложиха да подемем открита борба против тютюневите монополи, в резултат на която беше въведено килото при покупката на тютюните. Главните инициатори на борбата бяха: Иван и Васил Бакърджиеви от Ловча, Атанас Петров от село Долно Броди, Георги Кемалов от село Калапот, поп Сава от Свиленград и други, които чрез събрания и агитация по селата увещаваха селяните да не си продават тютюните на ока и да чакат нареждане от града. Наредихме на тогавашния околийски началник Тодор Кънчев, родом от Пещера, да заповяда на кметовете в околията да не дават приносителни на тютюневите търговци и на техни комисионери за закупени тютюни на ока. Същевременно обявихме, че ще образуваме тютюнева кооперация, в която ще внесем тютюните си. Всичко това помогна производителите да се въздържат от продажба на тютюните си. Ние, седем души (Иван К. Бакърджиев, Васил К. Бакърджиев, Георги Кемалов, Атанас Петров, поп Сава, Илия Ив. Стойчев от село Черешово и Иван Потерашев от село Горно Броди) образувахме според Закона за кооперациите Тютюнева кооперация „Македонски тютюни“ и в един пазарен ден първи внесохме тютюните си за демонстрация против търговците. От този акт селяните се окуражиха, но търговците се вбесиха и още същия ден извикаха нас, братята Иван и Васил Бакърджиеви, в кантората на Шек Сали, където се бяха събрали търговските закупчици на тютюн, и ни предложиха да им кажем една цена, изгодна за нашите тютюни, само и само да се откажем от образуваната кооперация. Същевременно приемаха да купуват и на килограм. Ние своевременно им отказахме каквото и да било по-нататъшно съвещание с тях. Веднага съобщихме всичко това на останалите другари и на Димитър Икономов – тогавашен кмет на града. Селяните тютюнопроизводители, като научиха, че вече е образувана кооперацията и че тя приема тютюни, започнаха ежедневно да докарват тютюните си в кооперативния тютюнев склад. Отпуснато беше кредитиране по 20 лева за килограм от БЗБ в града. В скоро време кооперативният тютюн обхвана повече от три четвърти в цялата околия, за което бяхме принудени да търсим складове. Тютюневите складове в Неврокоп бяха заети от тютюневите монополи, но те бяха по това време държавни, считани като безстопанствени от избягалите през 1912 година турци. Тютюневите монополи ги бяха наели от държавата, в чиито договори имаше една клауза, в която пишеше, че щом държавата ги поиска било за държавни нужди, било за обществени, търговските фирми са длъжни да ги изпразнят в определения им срок. Ние се позовахме на тая клауза и взехме единия склад от Ормен – Табака, като му изхвърлихме тютюна вън след спазването на всички законни наредби. Много от тютюноработниците дойдоха да работят на кооперативния тютюн , едно, че им дадохме по 5 лева повече, и друго – че повечето от тях бяха вече кооператори. Тези наши действия вбесиха тютюневите монополи с всички техни пипала, малки и големи посредничета, от които едни се гушеха в Демократическата партия, а други – в Народняшката. Те започнаха явно да ни заплашват с така наречените автономисти, които по онова време здраво се бяха настанили в целия Петрички окръг, освен в Неврокоп и околията. Бандата на Тодор Александров и генерал Протогеров си беше присвоила името автономисти само за примамка пред населението на Петрички окръг Тази банда не беше нищо друго, а само оръдие на всички банкрутирали партии от Черния блок в България и на италианския фашизъм. Те бяха поддържани от същите партии, смятайки, че в удобен момент ще могат да ги използват против земеделското правителство на Стамболийски, за да си възвърнат наново изгубената от войната власт. Настанили се здраво под маската на ВМРО, те събираха данъци от местното население, като облагаха тютюнопроизводителите с по четири лева на един килограм плюс едногодишни налози на всяко семейство, които варираха от хиляда до двадесет хиляди лева. Виждайки, че лесно не ще могат да подчинят Неврокопска околия, от която могат да черпят още по-големи богатства за себе си, решиха насила да сторят това, като предварително заблуждаваха тогавашните земеделски народни представители от околията, че те, същите бандити от фалшивата ВМРО, нямат нищо против земеделската власт, а просто искат да имат свободен организационен живот в окръга. Същите народни представители наистина повлияха на Стамболийски и той не взе мерки да се справи с тях, а ги остави на произвола. От друга страна, те си осигуриха неутралитета на Комунистическата партия през май 1922 г. в Горна Джумая на конгреса, свикан от Васил Коларов и Георги Димитров. Но борбата се водеше до край, защото ние им познавахме нравите още от преди 1903 година.
Be the first to leave a review.
