Село Ловча

1914-а и 1915-а бяха годи­ни на нечуван терор по всич­ки български села от страна на гръцката власт. Самият аз бях подложен на два пъти на нечувани инквизиции. Бях останал сам в Ловча, баща ми и майка ми с останалите братя и сестри бяха в Невро­коп. Последната инквизиция от гръцки жандарми беше на 20 май 1916 г. Заради нея след 3 дни избягах заедно с жена ми в Неврокоп. По оно­ва време България се беше наредила на страната на съ­юзниците и воюваше срещу Сърбия и Румъния и затова се бе учредила реквизицион­на комисия, в която постъпих като деловодител.

През месец юли 1916г. българските войски отново настъпиха към Серес, Драма и Кавала, затова аз се върнах в родната ми къща в Ловча. Отново имаше българска община, българска черква и българско училище. За пър­ви учител от местната общи­на в селото ни беше назначен Иван Атанасов Икономов. Той си беше родом от Ловча. Изкара първото полугодие на 1916 година, но през вто­рото напусна, защото не мо­жеха да му плащат, а имаше голяма нужда от средства за издръжка на семейството си при оная небивала оскъди­ца на храна. Като учител на селото постъпих аз. Колега ми стана войник, изпратен от Седма Рилска дивизия. Казваше се Кузман и беше от Голешово. Двамата учи­телствувахме до края на вто­рото полугодие на 1918 годи­на.

България загуби войната през 1918 година и гръцките войски наново заеха грани­цата при Ловча. Затова аз напуснах селото с жена ми и едно дете и отидох при баща ми и майка ми в Неврокоп, като взех със себе си и 300 низи тютюн, реколта 1918 го­дина.

Със заемането на граница­та повторно от гръцки вой­ски терорът спрямо селяните се увеличи. Гърците не бяха вече ония от 1913 година, ко­гато интернираха на остров Крит единствено учителя от селото ни Димитър Ико­номов, който стоя там око­ло месец и се върна в село, подпомогнат от гърка Пульо в Драма. След 1918г. много селяни бяха бити, а поп Иван Андонов от селото беше грабнат от гръцката полиция и след дълги разкарвания – инквизиран, като му остри­гали брадата. Той e зверски убит, без да се знае къде.

След завършване на вой­ната от 1918 година, в която участваше и България, в Не­врокоп се изостриха борби­те между двете македонски групировки – върховистите, от една страна, начело със Стоян Мълчанков от село Скребатно и Стоян Филипов от село Старчища и сандани­стите, от друга страна, наче­ло с Димитър Икономов от Ловча, Димитър Арнаудов от Либяхово и др. Санданисти­те, виждайки, че България е на подсъдимата скамейка на Мирната конференция в Ньой и ще бъде още повече наказана поради участието си във войната против побе­дителите, решихме и изля­зохме пред Мирната конфе­ренция с лозунга: „Искаме автономна Македония!“. То­гава беше излязла и брошу­рата на Димо Хаджидимов от село Горно Броди „Назад към автономията!“ Върховистите пък от своя страна пращаха петиции до мирната конфе­ренция с искане Македония да се даде на България, въ­преки че виждаха и знаеха, че от България ще късат живи части, което и стана с Тракия.

През 1913 година населе­нието на Неврокоп се увели­чи няколко пъти с бежанци – българи от Драмско и Сер­ско. Главният поминък на на­селението в града и околията съставляваше тютюнопроиз­водството. Тютюнотърговци­те (монополите) от фирмите „Никотея“, „Чапрашиков“, „Ориенттабако“ и останали­те се картелираха през 1920 година с цел да извлекат големи печалби от тютюни­те на Неврокоп и околията, които минаваха за едни от първокачествените в Бъл­гария. Търговците обявиха цената на тютюна от двете реколти – 1919, 1920 година по 20 лева за стара ока, както се купували през турско, въ­преки че Законът за мерки­те и теглилките определяше килото и метърът в Бълга­рия. Монополите нареждаха да се връзват тютюневите денкове, не по-тежки от 20 / 25 килограма, като с това целяха да пласират колко­то се може повече чулове, от които да извлекат втора печалба , понеже чуловете бяха ютени и тежаха по 0,250 грама, а на производителите ги ловяха по един килограм. Значи от всеки чул искаха да крадат от производителя по 0,750 кг тютюн. От оката, която искаха да наложат на производителя, щяха да му откраднат по 0,212 грама тютюн, тъй като една ока се равнява на 1212 грама. Тия обстоятелства ни наложиха да подемем открита борба против тютюневите монопо­ли, в резултат на която беше въведено килото при покуп­ката на тютюните. Главните инициатори на борбата бяха: Иван и Васил Бакърджиеви от Ловча, Атанас Петров от село Долно Броди, Георги Кемалов от село Калапот, поп Сава от Свиленград и други, които чрез събрания и агитация по селата увеща­ваха селяните да не си про­дават тютюните на ока и да чакат нареждане от града. Наредихме на тогавашния околийски началник Тодор Кънчев, родом от Пещера, да заповяда на кметовете в око­лията да не дават приноси­телни на тютюневите търго­вци и на техни комисионери за закупени тютюни на ока. Същевременно обявихме, че ще образуваме тютюнева ко­операция, в която ще внесем тютюните си. Всичко това помогна производителите да се въздържат от продажба на тютюните си. Ние, седем души (Иван К. Бакърджиев, Васил К. Бакърджиев, Георги Кемалов, Атанас Петров, поп Сава, Илия Ив. Стойчев от село Черешово и Иван Поте­рашев от село Горно Броди) образувахме според Закона за кооперациите Тютюнева кооперация „Македонски тю­тюни“ и в един пазарен ден първи внесохме тютюните си за демонстрация против тър­говците. От този акт селяните се окуражиха, но търговците се вбесиха и още същия ден извикаха нас, братята Иван и Васил Бакърджиеви, в кан­тората на Шек Сали, където се бяха събрали търговски­те закупчици на тютюн, и ни предложиха да им кажем една цена, изгодна за наши­те тютюни, само и само да се откажем от образуваната кооперация. Същевременно приемаха да купуват и на ки­лограм. Ние своевременно им отказахме каквото и да било по-нататъшно съвеща­ние с тях. Веднага съобщихме всичко това на останалите другари и на Димитър Ико­номов – тогавашен кмет на града. Селяните тютюнопро­изводители, като научиха, че вече е образувана коопера­цията и че тя приема тютюни, започнаха ежедневно да до­карват тютюните си в коопе­ративния тютюнев склад. От­пуснато беше кредитиране по 20 лева за килограм от БЗБ в града. В скоро време коопе­ративният тютюн обхвана по­вече от три четвърти в цялата околия, за което бяхме при­нудени да търсим складове. Тютюневите складове в Нев­рокоп бяха заети от тютюне­вите монополи, но те бяха по това време държавни, счита­ни като безстопанствени от избягалите през 1912 година турци. Тютюневите монополи ги бяха наели от държава­та, в чиито договори имаше една клауза, в която пишеше, че щом държавата ги поис­ка било за държавни нужди, било за обществени, търгов­ските фирми са длъжни да ги изпразнят в определения им срок. Ние се позовахме на тая клауза и взехме еди­ния склад от Ормен – Табака, като му изхвърлихме тютюна вън след спазването на всич­ки законни наредби. Много от тютюноработниците дойдоха да работят на кооперативния тютюн , едно, че им дадо­хме по 5 лева повече, и дру­го – че повечето от тях бяха вече кооператори. Тези наши действия вбесиха тютюневи­те монополи с всички техни пипала, малки и големи по­средничета, от които едни се гушеха в Демократическата партия, а други – в Народняш­ката. Те започнаха явно да ни заплашват с така наречените автономисти, които по онова време здраво се бяха наста­нили в целия Петрички окръг, освен в Неврокоп и околията. Бандата на Тодор Алексан­дров и генерал Протогеров си беше присвоила името ав­тономисти само за примамка пред населението на Петрич­ки окръг Тази банда не беше нищо друго, а само оръдие на всички банкрутирали партии от Черния блок в България и на италианския фашизъм. Те бяха поддържани от съ­щите партии, смятайки, че в удобен момент ще могат да ги използват против земе­делското правителство на Стамболийски, за да си въз­върнат наново изгубената от войната власт. Настанили се здраво под маската на ВМРО, те събираха данъци от мест­ното население, като облага­ха тютюнопроизводителите с по четири лева на един ки­лограм плюс едногодишни налози на всяко семейство, които варираха от хиляда до двадесет хиляди лева. Виж­дайки, че лесно не ще могат да подчинят Неврокопска околия, от която могат да черпят още по-големи богат­ства за себе си, решиха наси­ла да сторят това, като пред­варително заблуждаваха тогавашните земеделски на­родни представители от око­лията, че те, същите бандити от фалшивата ВМРО, нямат нищо против земеделската власт, а просто искат да имат свободен организационен живот в окръга. Същите на­родни представители наис­тина повлияха на Стамболий­ски и той не взе мерки да се справи с тях, а ги остави на произвола. От друга страна, те си осигуриха неутралите­та на Комунистическата пар­тия през май 1922 г. в Горна Джумая на конгреса, свикан от Васил Коларов и Георги Димитров. Но борбата се во­деше до край, защото ние им познавахме нравите още от преди 1903 година.