Поетът Петър Андасаров: Не напускайте света на живота!…

– Приятелю, от поезията ти идва аромат на българска по­гача с мед и билки. На планин­ски повей и бащино огнище. На много човечност и доброта. Защо заменихме тази наша България с европейски ста­ниол и чужди нам ценности? Толкова ли бяхме зажадняли за света?

– Благодаря ти за пребогатия, многостранен първи въпрос за този наш разговор, прияте­лю. Той за мен е цяла рецен­зия-оценка за моята досегаш­на поезия. Защо заменихме нашата си мила България с ев­ропейския станиол, питаш.

Аз подозирам, че и ти зна­еш точния отговор, но като питаш мене, ще ти кажа защо. Но преди това съм длъжен да споделя, че не всички българи замениха своята България с лъскавия чужди станиол. Не всички!

А, с този въпрос ме връщаш в детството ми под шапката от облаци и синева над моето родно село Елешница. Като дойдеше някой ябанджия или се върнеше близък нам, род­нина и ни донесеше шоколад­че или бонбонки, ние еднакво се радвахме и на блачкото ла­комство, и на лъскавичето, то­ест на лъскавата им обвивка. Даже ги пазехме за спомен в тетрадките или учебниците си.

И се питахме откъде ги носе­ха и ще можем ли и ние един ден да си купим колкото си ис­каме. Тоест събудило се е у нас щението, превземал ни е коп­нежът другаде да идем, друг свят да видим. Това наричам първоначалният, благородни­ят порив у човека. У всеки от нас.

По-възрастни българи е пле­нявало копнението да се до­коснат и да се сдобият с духов­ни богатства на другостранци зад тънката линия на хоризон­та оттатък България. Знаем, позната и скъпа ни е тази жаж­да на сънародниците ни от вре­мената на великото Възражда­не, а и после, и после…

Не за да консумират само тия богатства, не, а като медо­носни пчели да опрашват с тях родната ни наука и култура. Да стават те все по-богати, значи да се въздига духовно Бълга­рия, да се възправя тя в очите на Европа и на света. И най-ва­жното – те никога не са я забра­вяли, а светлината на името й са носели в сърцата си.

И идва паралелът между тях и нас, сегашните българи. Между техния и нашия копнеж, тяхната и нашата жажда Евро­па да видим, по света да идем. Пак ще се върна към детските и юношеските си години.

Закъснеехме ли да отворим сутрин плетницата на търлата, на мястото дето нощуваха ов­цете или козите, те се юрваха стремглаво, блеейки неисто­во и лудо заизкачваха баира по-бързо до храна да стигнат из поле­то.

И, напълнили търбусите си, да се излегнат на сяна и дълго да преживят, за да потънат после в сладка дрямка. Боже, как се втур­на почти половин народ български по всичките посоки на милата ни Бълга­рия, без да мислят ще се върнат ли пак назад.

За съжаление точно като овче стадо се разбягаха и те препитание да търсят. Нека криво да седим право да съдим, обаче. Има­ше причини и виновни имаше за това ни дередже.

Бяхме живели в затворено пространство, малко друг свят виждахме и малцина виждаха Европа и света. А се знае – заб­раненият плод е по-сладък. И по-примамлив е. Промяната отвори нови пространства и вече нямаше спиране. За ни­кого.

Едни тръгнаха подир жаж­дата си за знания, другите, повечето бъдеще да търсят. Бъдеще за хляб и за работа. До влизането ни в Европейския съюз и НАТО върхушката бъл­гарска и псевдодемократична­та държава ограбиха всичко спечелено и спастрено от пре­дишни поколения и се почув­ства същата България досущ като обрулено плодно дърво.

Народът огладня и обося. Зе­мята ни буреняса и заживяхме като в разграден двор. И за­почна, и продължи най-страш­ното – оглупяването наричано­то от всички ни опростачване.

И още по-страшното започна – отдалечаването ни от родови­те и духовните ни корени. Заля ни помията на псевдодуховни­те чужди ценности.

Нашите се погребваха, днес се допогребват. Така, без да се усетим, заменихме нашата България с европейския ста­ниол.

– Неправдите у нас са страш­ни: продадени природни богат­ства, гладни хора, деца без бъ­деще, корупция, отвратителна демагогия. Защо не протести­рат масово интелектуалците? Защо протестът им прилича повече на кръжочна дейност?

– Аз питам всеки ден, всеки миг като гледам как и за какво протестират хората, народите по света, защо ние болезнено и до отчаяние се огъваме и „мълчим, позорно мълчим”. Не само интелектуалците. Всички!

Обезличиха и обезсърчиха ни. Отцеотстъпници, мерзавци, парадиращи посредствени­ци, имитатори на демокрация, чуждопоклонници, лакомници изменници на майчиното си мляко и на майчиния си език.

Предатели на националното ни самосъзнание и на интере­сите на България. Да мълчиш ли от срам или да крещиш от болка като гледаш нещо не­виждано: писатели да ходят с продънени обувки, да носят допотопни дрехи и да ровят в кофи за боклук. Кога е било това, кога?

Но у нас е така – щом един надигне глас, веднага два от­среща го анатемосват. Поли­тиката вече години наред е дирижирана отвън и отвътре със стародавното „Разделяй и владей!”

Страхувам се, че ние никога няма да тръгнем обединени от един идеал, от една цел – да възвърнем самочувствието си и да умием изцапания образ на милата ни България. Час по-скоро! Има пътища и е край­но време.

Посочи го един умен студент от България в предаването на Слави Трифонов. Той го попи­та: „А кой е пътят да излезем от това обидно за всички ни състояние?” Студентът отгово­ри от Лондон: „Един единствен – революция!”

И ми се иска, и вярвам, че ду­мите на дядо Петко Славейков „Не сме народ, не сме народ, а мърша” няма да се отнасят и до нас. Ще трябва да се пре­сече най-сетне пътя на едни наглеци, които водени от човек без свян и съвест, за трети път искат да яхнат този изстрадан и омършавял народец.

Утре ще е късно, днес е спеш­но наложително да се отвори път на нови, умни и некорис­толюбиви по-млади, на млади българи родолюбци.

Да се огледа изминатия път и всички злосторници да си найдат мястото в затвора. Няма ли най-после да изречем на висок глас истината за този опустошителен преход, който ни върна години назад в свое­то развитие.

Само професор Юлиян Вуч­ков ли ще тръби за сбор на бъл­гарите под небето на милата ни родина, за да си кажем очи в очи истини и лъжи и да пое­мем в една посока с България в сърцето?

Хайде, още ли ще ни приспи­ват продажните и купените от фондации на Америка и Сорос медии и творци?!

– Духовността ни, преди чет­върт век в непрестанен апогей, е подложена на силна чужда инвазия. Обезличаваме се, заприличваме на чужденци в собствената си родина, особе­но децата. Защо сме толкова податливи, има ли виновен? В морето от латиница защо все още нямаме приет Закон за българския език и книжов­ност?

– Не само духовността ни, целият наш живот не е нашият български живот.

Добре че е жива писменост­та ни, че се възема фолклорът ни с безценните си богатства, че тлеят, но ще се разпалят един ден въглените на векове­чните ни традиции.

Да, чужди ни отчуждават от българското. Всяват отчуж­дение помежду ни. Правят от българчетата-децата ни, деца на света. Питам аз: на кой свят?

Нали се знае от памтивек – преди да останеш гражданин на света, трябва да си гражда­нин на своята родина!

Убеден съм вече, че чрез своите лакеи – продажници на българската духовност сега се издигат непреодолими прегра­ди пред Закона за българския език.

Целта е много по-зловеща. Назова я неотдавна председа­телят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов: „Тя е насочена против съхранение­то на България като суверенна държава с достойно настояще и обозримо бъдеще”.

Аз съм горд, че именно на­шият писателския съюз е ини­циатор за приемането му и из­работи внесения в парламента вариант с основното участие на писателя Банко П. Банков.

Но веднага се намериха хора, които го окепазиха и ни лепнаха етикета „неграмотни”. А вариантът с елементарни грешки бе всъщност на разни чиновници.

Всуе се морят обаче отрица­телите на българщината и на българския език, че каузата им ще надделее над духа и духо­вността на българина!

– Подготвяш ли нова книга пред своя 80-годишен юбилей и какви послания ще открием в нея? Какво още не си спо­делил със своите литературни почитатели и какво би искал да напишеш? Имаш ли теми, до които не би се докоснал по никакъв повод?

– Подготвям, разбира се. И то не една, а няколко. Сигурно ще предизвикам недоумение у някои колеги, които знаят, че аз издавам по книга-две на ня­колко години.

Истината е, че през всичките години на творческа работа, а те са вече 57, съм изписал хи­ляди страници, част от които не са влизали в книги, други са печатани във вестници и спи­сания.

Като добър стопанин съм запазил всичко и сега те на­мериха място, разпределени в книги с публицистика, литера­турна критика и художествена документалистика.

Освен това ще предложа на своите читатели томче стихо­творения. Посланията са съ­щите от предишните ми книги: да изгорим в живота си, както дървото изгаря в огъня, а не да тлеем!

На своите литературни почи­татели бих казал да продължа­ват да вярват в искреността ми и в моята преданост на чув­ствата и на словото си!

– А какъв съвет ще дадеш на младите творци, тръгващи едва сега по трънливия път на българския писател?

– До ден днешен не съм си позволявал да давам съвети на по-младите от мен. Само съм споделял свои мисли и разбирания за живота и за творчеството.

Ето какво бих им казал, все пак: – Не тръгвайте към слово­то, ако не гледате живота в очи, вървете, пътувайте в необхват­ния свят на думите успоредно или по-точно без да напускате безкрайните светове на живо­та.

Пътят е трънлив, но от рани­те ще възмъжавате и ще доби­вате повече жажда за живот. Значи – за творчество!

Георги Н. НИКОЛОВ

Вестник“ТОП ПРЕСА“