СЕЛО ПАРИЛ

 ОБРАБОТВАНЕ НА ЖИТНИ ХРАНИ И ДРУГИ ПРОДУКТИ

Хората в село Парил ядели „бъркан леб“ от ръжено и ми­сирено (царевично) брашно. За хляб и други тестени про­изведения всяко семейство сеело по 15 – 20 декара ръж и 3 – 4 декара мисир. Ръжта ожънвали на нивата, пра­вели големи снопи, като от един сноп изваждали една тенекия зърно. Вършеели, т.е. очуквали ръжта на нива­та. Разстилали шест големи снопа – по три един срещу друг, и се нареждали осем души – четирима от една­та и четирима от срещупо­ложната страна на снопите, като всеки удрял със специ­ални дебели пръчки после­дователно – едните вдигат, другите удрят. Пръчката за очукване се състояла от две части – един дебел прът с височина около един метър, наречен дрък. В горния си край той имал нарез, в който завързвали въженце, дълго около 20-30 см, а на другия му край привързвали дебела къса пръчка, около 35-санти­метрова, наречена мангур. Като очукали всичкото зър­но, постилали кълчищени черги и го веели на вятъра с помощта на големи лопати. После отново го пресявали с дармон (гъсто сито).

Ръжта докарвали в селото със специално изтъкани и ушити кълчищени чували и я изсипвали в хамбара. По­следният се намирал в къща­та близо до оджака. Цареви­цата окършвали и пренасяли в селото.Там я доизсушава­ли, после я обелвали и орон­вали. Зърната прибирали в кошове „в някоя одая“.

Преди всяко месене на хляб занасяли на воденица зърно, от което да излезе 30-40 кила брашно. От него при­готвяли хляб за две седмици. Хляба месели в „нощкови“ с квас. Най-напред пресявали брашното, правели му „дуп­чинка“ в средата и сипвали хладка водичка, защото, ако се замеси с вряла вода, хля­бът почернява.

„Бърканият леб“ правели така: попарвали най-напред мисиреното брашно, като поизстине, прибавяли ръже­ното. Тогава слагали квас, който бил всъщност тесто, останало от предишното ме­сене. Квасът стоял в специ­ално глинено „квасарниче“ – гърне с похлупаче. Оста­вяли го някъде на хладно, за да не вкисне, но внимавали и да не замръзне. Отгоре го посолявали. За да втаса хлябът по-бързо, държали „нощковите“ в топла стая. Като се надигне тестото, пра­вели големи кръгли самуни – средно по три килограма единият.

Всяка къща си имала пещ в двора. Запалвали я ня­колко часа преди хлябът да е готов за печене. В пещта горели върбови и хвойнови дърва. Отдолу фурната била настлана с рязани тикли, изпечени добре и наредени плътно една до друга. Осо­бено вкусен ставал хлябът, когато изгаряли хвойнови дърва. След като дървата изгаряли, изваждали жарта с желязно гребло и метели тиклите с помет – специален парцал, натопен във вода. Хлябовете мятали с дълги дървени лопати. След из­пичането им ги изваждали и ги поставяли върху чиста черга. Отгоре ги завивали с ленен месал и черга, „да позастинат“. Нареждали са­муните в „нощковите“ изпра­вени, т. е. слагали ги верти­кално един до друг. В долния край постилали ленен месал, върху хляба – още един, пак ленен. Най- отгоре завивали с вълнена черга.

Пресни пити без квас пра­вели рядко, само за празник, най-вече за Коледа. Пече­ли питите в подница. Всяка къща имала по няколко под­ници. В тях пекли и баници. Всяка домакиня сама си правела подници на Еремия.Този ден много жени оти­вали на една поляна край селото и се разделяли на групи по три. Всяка от трите жени носела от три места по три паници глина. В глината замесвали козина за по-го­ляма здравина. Подниците сушели на слънце, после ги оставяли още месец – два в по-хладна одая.

Подниците били три разме­ра: голям – за сватбен хляб, и две по-малки – за обикнове­на пита и за баница. Преди да пекат, затопляли хубаво под­ниците. Слагали ги в оджака върху три камъка. Познава­ло се, че подницата е готова за печене, когато сложените в нея трици изгаряли. Тогава я дръпвали настрана и след десетина минути била гото­ва за печене. Ако трябвало да пекат пита, наръсвали подницата с брашно и тога­ва слагали питата. Баниците поставяли в тепсия и после в подницата. Отгоре захлупва­ли с железен сач, с дръжка. Върху него постилали жар, за да се пече и отгоре.

Баници замесвали в малки „нощовички“. Корите разточ­вали на кръг и ги пекли пред­варително на обърнат сач. После ги редели една върху друга – около десет на брой, а помежду им слагали сире­не и мазнина. Често праве­ли „зельници“, особено през пролетта и лятото. Хубави зелници ставали от диворас­тящи треви, които събирали около Парил. Известни на всички жени били: киселец, коприва, буличка, бабин прешлен и др. „Умиеме ги, сдробиме ги и ги вариме, по­сле ръсим върху всяка кора от зельето и забела.“ Праве­ли наложени баници, вити – много рядко.

Често приготвяли тикве­ник. За него обикновено раз­точвали 6 -7 кори и на всяка слагали предварително на­стъргана сурова тиква и мас­ло. Корите изпичали предва­рително леко на сач.

От царевично брашно ставал хубав „бъркадан“. Завира вода със сол, сла­га се брашно. „Колко души сте в тайфата, толко гръсти (шепи) се слагат.“ И се пра­вят дупки с дървена то­чилка. Като поври доста на тих огън, се разбърква с точилката хубаво и се вади на лъжици от бакъра. Лъ­жицата се топи в забела, за да „се отпори по-лесно ка­шата“. Всяка лъжица каша поставят в „лаканя“ (глинен плосък съд). Върху първата „дипла“ (ред) на бъркадана се ръсело масло, отгоре сла­гали друга дипла, пак мас­ло и т.н. Ядели го с мляко или мътеница. През зимата мазнината била обикновено мас от стопени пръжки.

„Закон беше за зимнина да си правиме кори, трахана, кускус и булгур. Кори (юфка) приготвяли така: замесвали ръжено брашно с вода, без яйца и мляко, разточвали на тънки кори, сушели на слън­це и доизсушавали в пещта. Като изсъхнели хубаво, на­трошавали ги и ги прибира­ли в чувалчета. Последните били ленени, тъкани специ­ално за целта.

За трахана замесвали ръ­жено брашно с квас и го ос­тавяли да втаса. След втвър­дяване го претривали през сито. Получавали се малки топчета, които отново суше­ли в слаба пещ, обикновено след като е опечен и изва­ден хлябът. Във вряща вода слагали мазнина и пускали траханата, за да ври. „Надро­биме после в нея чушки от туршия и всичко ядеме с хляб за закуска най-често, понякога и за вечеря.“

За кускус смилали на едро царевица, да стане на големи „кушлета“ (зърна). Измивали ги с вода, да се махне брашното и да се на­мокрят хубаво. Тогава сла­гали кушлетата в нощовата. Преди това размесвали ръ­жено брашно с вода на ряд­ка каша, която изсипвали в нощовите, а отгоре слагали кушлетата. Две жени хваща­ли от двата края нощовите и друсали, докато от зърна­та се образуват оваляни в брашно топчета, които след това пресявали с кожено сито. В голяма харкома (котел) сипвали две длани вода, слагали „ситни камен­чета“, за да може по тропа­нето им да са сигурни, че водата ври. Върху камъче­тата поставяли пиростия, а върху нея – „пръчкино“ дъно от кош и отгоре голям ленен месал, който да излезе от горния край на харкомата. Тогава я напълвали догоре с кускус и завивали всич­ко това с ленения месал. Кускусът се варял на пара, докато се надуе. „Сетне го сложиме пак у нощковата, понеже е станал на топки“. Разтривали го хубаво с ръка и отново го сушели на слън­це. Събирали го и го държа­ли в „торбинки“. Приготвяли го за ядене, като го варели в мляко. Правели от него и манджа – слагали го в маз­нина с червен пипер и лук, прибавяли месо и всичко ставало много вкусно.

За приготвяне на булгур измивали хубаво пшеница, сварявали я да омекне мал­ко, после я сушели в пещта и я мелели на „булгурени каменье“. Слагали пшеница­та между тези два камъка и ръчно смилали булгура. По­сле го пресявали, да падне брашното, ако има такова, и булгурът бил готов. Варели го, после го заливали с пре­пържена мазнина.

(Продължение
от миналия брой!)