Радост Василева: Мечта да застана пред камерата и да представя участието на българския отбор на Олимпийските игри!

Музикант, спортист а вече и част от екипа на Blagoevgrad-NEWS. Миналата година на Националната студентска универсиада 2017, която се проведе в Стара Загора Василева спечели златен медал. Срещаме се с Василева, за да ви я представим в нашата рубрика „Лица От Югозапада“

Представи се на нашите читатели…

– Казвам се Радост Василева, на 20 години, от Благоевград. Завърших с отличие ПМГ “Акад. С. Корольов“- гр. Благоевград, паралелка Информационни технологии с Немски език през 2016г. 12 години свирих на пиано, а от трети клас до момента се занимавам с ориентиране. След като завърших гимназия реших да уча две висшета по едно и също време. Записах Журналистика в СУ“Св. Климент Охридски“ и Физическо възпитание и спорт в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Няколко месеца след началото на първи курс, започнах  работа като треньор по плуване към спортен клуб „Нептун“ и репортер. В началото на есента имах възможност да стана част от екипа на Blagoevgrad-news.

Разкажи ни за твоите стъпки в ориентирането?

– Всичко започна в един час по физическо в 3-ти клас. Една жена с анцуг дойде в двора на училище, започна да ни обяснява някакви рисунки на лист, как се използва компас и, че ще ходим да търсим някакви знаци. Ориентирането беше като надпревара, кой ще намери пръв съкровище с карта и компас на Бачиново. Нямаше съкровище, но пък открих един невероятен спорт, в който се влюбих още от първия ден. Ориентирането ме докосна до места по света на който никога нямаше да отида. Започнах да ходя по състезания и лагери. В 7-ми клас бях на лагер на Златни пясъци. Освен с  приключенията в гората,  тогава ориентирането ме събра и с моят приятел, с когото сме заедно и до сега.  За да тренираш ориентиране, трябва да си отдаден, както е във всеки друг спорт. Зад успехите на всеки спортист, стоят много тежки тренировки, лишаване от излизания с приятели и роднини, дори понякога да отделяш повече време за тренировки, отколкото за учене. В осми клас, госпожата по немски език, ни казваше, че няма нищо по-важно от езика. Аз не бях на нейното мнение и реших да не присъствам в някои часове. След една родителска среща, мама ми каза, че спирам да тренирам, щом не ходя на училище. Два дни плаках, защото не ме пускаше на тренировка. Накрая се разбрахме да продължа, но и тя да каже на госпожата, че езикът не ми е по-важен от ориентирането. Тогава започнах да се готвя по-сериозно и да си поставям цели. Имам много медали от национални и международни състезания. Три години бях част от националния отбор. Усещането, когато бягаш на голямо първенство и представящ България, не може да се сравни с нищо друго. Успехът, с който най-много се гордея, е второ място на спринт на Балканиада. Най-голямата награда за мен е моят отбор, с който сме като едно семейство.

А музика?

– Когато са били малки, майка ми и баща ми са се занимавали с музика. Майка ми с пиано, а баща ми с китара. От малка помня, че нямаше ден, в които да не звучи музика в нашата къща. Китарата беше прекалено голяма за мен, за това решиха да ми подарят малък роял, играчка. Имаше няколко песнички, които започнах да ги уча сама. Мама ме записа на уроци в началото на 1-ви клас. Госпожата не ми допадаше много и имах моменти, в които не исках да се докосвам до черните и бели клавиши. В четвърти клас дори се бяхме разбрали да ми плащат такса и на мен, колкото и на госпожата, за да ходя на уроци. За щастие, една година по-късно смених своята преподавателка по пиано, преди да намразя пианото и започнах да свиря с желание.

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса