Моят Неврокоп

РОД И РОДОВА ПАМЕТ

С удоволствие съм съби­рал разни дребни сведения за моя род. За целта съм раз­питвал живите роднини, за да си припомня какво е било. Не бяхме голям род, но зато­ва пък се познавахме добре и живеехме задружно. За да е по-трайно това припомня­не, научих се да пиша на ком­пютър, седнах и написах тези мои сведения, спомени и наблюдения. Дано съм наме­рил мярката в присъщата на възрастните слабост да го­ворят за себе си и за извър­шеното от тях в миналото, за да не досаждам на хората, които от уважение към въз­растта ми или от любезност ще се сметнат задължени да прочетат тези мои бележки.

През 1988 година с д-р Христо Чолев, живеещ в град Гоце Делчев, се договорихме да организираме среща на Чолевия род в с. Скребатно. Това даде тласък на едни по-задълбочени изследва­ния на рода.

От справки в регистри, чер­ковни приписки и от възраст­ни жители на селото Христо установи, че основател на рода е Мавроди Чолев. Той заедно с една компактна група бежанци от района на предалбанските планини край Преспанското езеро се заселва в с. Скребатно, бягайки от двойния тормоз на турци и албанци. Заради произхода им местните жи­тели им прикачват прякора Арнаутето, независимо че са чисти българи. В Република Македония и днес съществу­ва село с името Скребатно. Църквата в това село е име­нувана „Света Параскева“. Това е името и на църквата в родното на баща ми Скребат­но в Родопите.

Дядо ми Илия Чолев, на когото съм кръстен, е син на единия от четиримата сино­ве на Мавруди – Георги. Още като юноша го включват в дюлгерската група на чичо му Тимо Чолев и строят къщи не само в района, но и в Дра­ма, Кавала и Серес. По харак­тер е бил трудолюбив, почтен и непокорен младеж. По-къс­но той активно участва в на­ционалноосвободителните борби с оръжие в ръка.

По сведение на изследо­ватели през 1902 година в землището на Скребатно се появява разбойническа бан­да, която издевателства над християните. За да бъдат спа­сени от тази напаст, дядо ми Илия, по поръчение на ВМРО, организира скребатчаните Данаил Сивриев, Костадин Делчев, Петър Младенов и Атанас Тешовалията. Те пра­вят засада край воденицата на Костадин Велчев Воде­ничаров край река Канина и бандата е унищожена.

Под знамената на Илинден­ско – Преображенското въс­тание от 1903 година дядо ми Илия заедно с братовчед си Стоимен Чолев се нареж­да в редиците на тридесет и двамата въстаници от Скре­батно. След освобождението през 1912 година работи като горски надзирател. Останал ни е един голям негов порт­рет, от който ни гледа със светлите си очи одухотворе­ното му лице.

Баща ми Павел Илиев Чо­лев е роден през 1908 година в с. Скребатно. Животът му е удивително труден и беден. Особено тежък става след смъртта на майка му Гела, втория брак на баща му и по­явата на природените му сес­три. Когато е едва на 12 – 13 години, дядо ми го завежда в Неврокоп и го оставя за слу­га и чирак във фамилията на Атанас Шущарков, притежа­ваща по онова време кръчма с гостилница на сегашната улица „Г. С. Раковски“. Там баща ми се сприятелява със синовете на Атанас Шущар­ков – Васил и Кольо, както и със сестра им Данчето, и постепeнно е приет като член на семейството. Коректно и почтено постъпват Шущарко­ви, когато през 1933 година баща ми се жени за майка ми Катерина (Тинка) Шагова. Те му заделят един добър ка­питал и му помагат да наеме кръчмата в дома на търгове­ца на тютюн Стефан Джам­базов на улица „Търговска“. Гостилницата в същото по­мещение е наета от неговия съселянин Петър Славов.

Баба ми Мария (по майчи­на линия) е родена през 1884 година в семейството на Ни­кола Ерганов от с. Горно Бро­ди, изключително трудолю­бив земеделец, който, освен собствените си ниви, е обра­ботвал и изоставени парчета земя, за да прехранва семей­ството си. Омъжва се за гор­ноброжденина Марин Шагов, по професия дюлгерин (стро­ител). Дядо ми Марин загива в сражение с гръцките вой­ски през 1918 година.

Останала млада вдовица с две деца, Мария Шагова не скланя глава, сади тютюн, тъче черги, пътеки, ресна­чи, преде, плете и продава, за да получи парични сред­ства. След като преценява, че сама няма да се справи, тя се омъжва повторно за вдовеца Димитър Анадолиев от с. Зърнево, също бежанец от 1913 година, без деца. От този брак се раждат вуйчо ми Киро и леля ми Райна.

Интересен е фактът, че ба­щата на Димитър – Тодор, остава в Зърнево, като се е надявал, че окупирането на Егейска Македония ще бъде временно. Но сега знаем, че това е било илюзия за много бежанци. След смъртта му имотите и жълтиците оста­ват в ръцете на един гърчеещ се българин, който си постро­ил с тях хотел.

Баба ми Мария и досега е един мил спомен от детските ми години, олицетворение на доброта и трудолюбие. Вкъ­щи не обичаше да се налага, беше кротка и сговорчива. Точеше вкусни баници, пра­веше курабии и туршии. Го­дините, през които живяхме сами с баща ми и брат ми в една от стаите при нея, са оставили траен отпечатък в моето съзнание за една не­врокопска Султана (подобна на героинята от „Железният светилник“ на Димитър Та­лев).

Освен на тютюна, баба бе неуморна на стана, разпо­ложен в приземния етаж. Умееше да развлича вълна, да преде, разпъва, боядисва, тъче и продава. Като седнех­ме на чардака или на двора, разправяше ни какво е било през турско и гръцко, как е живяла в Горно Броди, как са бягали от гърците няколко пъти; пееше ни песни.

В празничен ден обличаше новия си клашник, обшит с гайтани, бяла риза, престил­ка и нова забрадка и сядаше пред къщата със свои връ­стнички на раздумка.

Мисля, че тя бе набожен човек, периодично ходеше на църква, вкъщи палеше кандило, но не беше крайна християнка. Не се е опитвала да ни приобщава към църк­вата.

Баба ми беше здравото съединително звено между четирите семейства: моето, на двамата ми вуйчовци и на леля Райна. С тях още се търсим, ценим и уважаваме, като съхраняваме общия си корен.

Майка ми Катерина (Тинка) Шагова е родена през 1913 година в село Горно Броди в семейството на Мария и Марин Шагови. След Между­съюзническата война семей­ството и поема тежкия път на бежанството, като се уста­новява в Неврокоп. Нейният живот не е бил по-лек от този на баща ми…

През 1933 година майка ми се омъжва за баща ми и една година младото семей­ство живее у Шущаркови, след което се премества в съседната къща на Костадин Коемджиев. В тази къща съм се родил аз през 1934 годи­на и съм живял там до че­тиригодишната си възраст. Спомням си големия чардак, който тя имаше, и как лятно време там спеше един техен дядо, при когото присядахме и ние с брат ми Митко.

За съжаление, стаята, коя­то сме заемали, не е била хигиенична. Заради свърза­ния с лишения живот майка ми се разболява от широко разпространената в онези години туберкулоза, от която болест умира през 1938 годи­на…

След като оставаме без мама, ни приютява баба ми Мария в скромната си кирпи­чена къща, отделяйки за нас една от двете стаи. Къщата и се намираше на стотина метра от казармите. Два­мата с брат ми чувствахме обичта на баба и вниманието на вуйчовците ни. Давам си сметка, че сме имали късмет, защото за деца в затруднено положение е особено важно около тях да има хора, които излъчват топлина.