Моят Неврокоп
-
- март 23, 2018
РОД И РОДОВА ПАМЕТ
С удоволствие съм събирал разни дребни сведения за моя род. За целта съм разпитвал живите роднини, за да си припомня какво е било. Не бяхме голям род, но затова пък се познавахме добре и живеехме задружно. За да е по-трайно това припомняне, научих се да пиша на компютър, седнах и написах тези мои сведения, спомени и наблюдения. Дано съм намерил мярката в присъщата на възрастните слабост да говорят за себе си и за извършеното от тях в миналото, за да не досаждам на хората, които от уважение към възрастта ми или от любезност ще се сметнат задължени да прочетат тези мои бележки.
През 1988 година с д-р Христо Чолев, живеещ в град Гоце Делчев, се договорихме да организираме среща на Чолевия род в с. Скребатно. Това даде тласък на едни по-задълбочени изследвания на рода.
От справки в регистри, черковни приписки и от възрастни жители на селото Христо установи, че основател на рода е Мавроди Чолев. Той заедно с една компактна група бежанци от района на предалбанските планини край Преспанското езеро се заселва в с. Скребатно, бягайки от двойния тормоз на турци и албанци. Заради произхода им местните жители им прикачват прякора Арнаутето, независимо че са чисти българи. В Република Македония и днес съществува село с името Скребатно. Църквата в това село е именувана „Света Параскева“. Това е името и на църквата в родното на баща ми Скребатно в Родопите.
Дядо ми Илия Чолев, на когото съм кръстен, е син на единия от четиримата синове на Мавруди – Георги. Още като юноша го включват в дюлгерската група на чичо му Тимо Чолев и строят къщи не само в района, но и в Драма, Кавала и Серес. По характер е бил трудолюбив, почтен и непокорен младеж. По-късно той активно участва в националноосвободителните борби с оръжие в ръка.
По сведение на изследователи през 1902 година в землището на Скребатно се появява разбойническа банда, която издевателства над християните. За да бъдат спасени от тази напаст, дядо ми Илия, по поръчение на ВМРО, организира скребатчаните Данаил Сивриев, Костадин Делчев, Петър Младенов и Атанас Тешовалията. Те правят засада край воденицата на Костадин Велчев Воденичаров край река Канина и бандата е унищожена.
Под знамената на Илинденско – Преображенското въстание от 1903 година дядо ми Илия заедно с братовчед си Стоимен Чолев се нарежда в редиците на тридесет и двамата въстаници от Скребатно. След освобождението през 1912 година работи като горски надзирател. Останал ни е един голям негов портрет, от който ни гледа със светлите си очи одухотвореното му лице.
Баща ми Павел Илиев Чолев е роден през 1908 година в с. Скребатно. Животът му е удивително труден и беден. Особено тежък става след смъртта на майка му Гела, втория брак на баща му и появата на природените му сестри. Когато е едва на 12 – 13 години, дядо ми го завежда в Неврокоп и го оставя за слуга и чирак във фамилията на Атанас Шущарков, притежаваща по онова време кръчма с гостилница на сегашната улица „Г. С. Раковски“. Там баща ми се сприятелява със синовете на Атанас Шущарков – Васил и Кольо, както и със сестра им Данчето, и постепeнно е приет като член на семейството. Коректно и почтено постъпват Шущаркови, когато през 1933 година баща ми се жени за майка ми Катерина (Тинка) Шагова. Те му заделят един добър капитал и му помагат да наеме кръчмата в дома на търговеца на тютюн Стефан Джамбазов на улица „Търговска“. Гостилницата в същото помещение е наета от неговия съселянин Петър Славов.
Баба ми Мария (по майчина линия) е родена през 1884 година в семейството на Никола Ерганов от с. Горно Броди, изключително трудолюбив земеделец, който, освен собствените си ниви, е обработвал и изоставени парчета земя, за да прехранва семейството си. Омъжва се за горноброжденина Марин Шагов, по професия дюлгерин (строител). Дядо ми Марин загива в сражение с гръцките войски през 1918 година.
Останала млада вдовица с две деца, Мария Шагова не скланя глава, сади тютюн, тъче черги, пътеки, ресначи, преде, плете и продава, за да получи парични средства. След като преценява, че сама няма да се справи, тя се омъжва повторно за вдовеца Димитър Анадолиев от с. Зърнево, също бежанец от 1913 година, без деца. От този брак се раждат вуйчо ми Киро и леля ми Райна.
Интересен е фактът, че бащата на Димитър – Тодор, остава в Зърнево, като се е надявал, че окупирането на Егейска Македония ще бъде временно. Но сега знаем, че това е било илюзия за много бежанци. След смъртта му имотите и жълтиците остават в ръцете на един гърчеещ се българин, който си построил с тях хотел.
Баба ми Мария и досега е един мил спомен от детските ми години, олицетворение на доброта и трудолюбие. Вкъщи не обичаше да се налага, беше кротка и сговорчива. Точеше вкусни баници, правеше курабии и туршии. Годините, през които живяхме сами с баща ми и брат ми в една от стаите при нея, са оставили траен отпечатък в моето съзнание за една неврокопска Султана (подобна на героинята от „Железният светилник“ на Димитър Талев).
Освен на тютюна, баба бе неуморна на стана, разположен в приземния етаж. Умееше да развлича вълна, да преде, разпъва, боядисва, тъче и продава. Като седнехме на чардака или на двора, разправяше ни какво е било през турско и гръцко, как е живяла в Горно Броди, как са бягали от гърците няколко пъти; пееше ни песни.
В празничен ден обличаше новия си клашник, обшит с гайтани, бяла риза, престилка и нова забрадка и сядаше пред къщата със свои връстнички на раздумка.
Мисля, че тя бе набожен човек, периодично ходеше на църква, вкъщи палеше кандило, но не беше крайна християнка. Не се е опитвала да ни приобщава към църквата.
Баба ми беше здравото съединително звено между четирите семейства: моето, на двамата ми вуйчовци и на леля Райна. С тях още се търсим, ценим и уважаваме, като съхраняваме общия си корен.
Майка ми Катерина (Тинка) Шагова е родена през 1913 година в село Горно Броди в семейството на Мария и Марин Шагови. След Междусъюзническата война семейството и поема тежкия път на бежанството, като се установява в Неврокоп. Нейният живот не е бил по-лек от този на баща ми…
През 1933 година майка ми се омъжва за баща ми и една година младото семейство живее у Шущаркови, след което се премества в съседната къща на Костадин Коемджиев. В тази къща съм се родил аз през 1934 година и съм живял там до четиригодишната си възраст. Спомням си големия чардак, който тя имаше, и как лятно време там спеше един техен дядо, при когото присядахме и ние с брат ми Митко.
За съжаление, стаята, която сме заемали, не е била хигиенична. Заради свързания с лишения живот майка ми се разболява от широко разпространената в онези години туберкулоза, от която болест умира през 1938 година…
След като оставаме без мама, ни приютява баба ми Мария в скромната си кирпичена къща, отделяйки за нас една от двете стаи. Къщата и се намираше на стотина метра от казармите. Двамата с брат ми чувствахме обичта на баба и вниманието на вуйчовците ни. Давам си сметка, че сме имали късмет, защото за деца в затруднено положение е особено важно около тях да има хора, които излъчват топлина.
Be the first to leave a review.
