Спомени за Септемврийското въстание в Горна Джумая
-
- март 20, 2018
В селата това отрезвение настъпи още по-бързо и от милициите идваха хора да се оплакват и предлагат своите услуги при съставяне местните ръководства на партията.
В крак с това доограбване се засилваше и репресията. Маса дружбаши бяха завлечени и закопани в незнайни гробове, а съществуващите тук- там дружби разтурени. Отдавна е и не мога да си спомня имената на някои и други дружбаши, които загинаха мъченически след като са изпитали нечовешки мъки. Може да се каже,че по-голямата част от активните земеделци бяха избити, а ония, които останаха, трябваше да плащат големи откупи на фашистката македонска банда и да търпят всеки ден унижения. Не бяха пощадени и комунистите особено по селата макар че уж преврата не беше насочен срещу тях.
Цялата земеделска преса беше унищожена, а от комунистическата се издаваше само „Работнически в-к“, но не редовно. Околийския началник- капитан Алексиев, едно вярно псе на ген. Русев, беше си присвоил ролята на цензура. Свободата на словото унищожена. Не се позволяваха никакви събрания и митинги. Загуба за партията беше поставянето под наблюдение от полицията. Само на младежките македонски фашистки организации беше позволено всичко. Репресията нападна и училищата. Всички ученици, познати като по-свободолюбиви, левичарски, системно бяха подложени на преследване едновременно от училищните власти. Заплашваха ги с изключване или биваха изключвани. По-късно даже някои ученици биваха убивани из засада. Не се позволяваше даже на работниците да пеят своите работнически химни дори и в къщи. Шпионажа взе нечувани размери. Всеки по-виден деец беше следен. Това положение разграничаваше все повече класовия фронт и даваше и на слепците да видят фашисткия характер на деветоюнците. Това също свали окончателно маската на „автономистите“ и накара мнозина, които още вярваха във фразеологията на техните писачи да се развенчаят окончателно с тая заблуда. Конкретен пример се даде на втори септември- денят на международната комунистическа младеж,Партията реши да проведе тая акция на всяка цена. Тя отправи един апел до всички работници. На тоя апел се отзоваха комунисти, анархисти, земеделци и маса безпартийни работници. Пред виждайки, че ще има сблъсък с въоръжените сили на буржоазията, образуваха се няколко добре въоръжени групи, които заеха последователна позиция срещу полицейския участък и окръжния затвор, срещу пощата, на шосето към гарата и към казармите. Манифестантите бяха също повече или по- малко въоръжени. Тая умно устроена демонстрация вкара в страх буржоазията. Сутринта към 9 часа партийната музика засвири и работническото множество пееше революционни песни. Митинга трябваше да стане на площада в центъра на града. Манифестантите потеглиха с музика и песни начело. Целия град се стече към манифестацията. Един взвод войници, командувани от подпоручик Попов от Кюстендилско, взе позиция за стрелба. Джандармите се наредиха на пътя срещу манифестацията, а тия „герои’1 – македонските бандити се намърдаха в съседните къщи. На път за към площада околийския началник молеше просто нашите другари М. Алексиев и Т. Попов да отидат на телефона и те лично да проверят какво нарежда ген. Русев. Ту му отговориха, че митинга ще стане а той – началника, ако иска, може също да приведе заповедта на своя министър в изпълнение. Близо до моста, които води за площада, отношенията така се затегнаха, че най-малкото изохкване щеше да предизвика една ужасна кървава баня. Настъпи мълчание. Отнякъде работниците изнесоха една маса и словото почна с едно безпощадно демаскиране на превратаджиите. През целия говор околийския началник, побелял като хартия от яд и страх дърпаш е говорещия да не възбужда тълпата и да бъде по-хладен. Настояваше да се свърши час по-скоро, не защото за да предпази работниците от куршума, но защото и те бяха застрашени, гледайки готовността на манифестантите.
Тази масова демонстрация, устроена от комунистическата партия, беше първа и последна акция на партията от 9-ти юни до Септемврийското въстание. Същевременно тая акция беше пробив към единния фронт като необходимо условие за въстанието. Някои работници, залутани по това време при македонската организация, дойдоха при нас. Дружбата между работниците стана поразителна. Всякакви спорове между комунисти, земеделци, анархисти и безпартийни престанаха. Викът на класовия инстинкт заличи и последната следа от минали ежби и партийни различия. Пред надигащата се реакционна вълна едни мисли вълнуваха гърдите на тоя пролетариат – какво да се прави? По улици и кафенета, по складове и работилници предпазливо работниците обменяха мисли върху политическия курс на въоръженото въстание, който партията е поела.
След 12-ти септември вести за арестуването на някои членове на централния комитет на партията наля масло в огъня. Едно радостно предчувствие озаряваше лицата на всички. Вече се говореше, че въстанието е неизбежно. Какви по-конкретни мерки – за подготовката на въстанието местното ръководство е взело решения. Конкретно за тях не мога да знам, зашото по онова време не бях комунист. Зная, обаче, че тая подготовка не бе провеждана системно. Една грешка направи местното ръководство задето не постави отрано някои сигурни елементи като земеделци, анархисти, безпартийни в течение на замисленото въстание за да може и самата подготовка да се извърши по-целесъобразно и по-пълно. Ето доказателство за тая внезапна по-скоро техническа подготовка е следното обстоятелство: на 16-ти срещу 17 – ти септември десетки работници, особено партийците, нахлуват в дюкяните да закупуват опинци, торби и маторки и други припаси, необходими за по-дълго пътуване. Това нещо направи особено впечатление на бакалите, които никога не са виждали подобна клиентела в много обикновени дни. По целия *рад се носеше мълвата, че комунистите „ще излязят“.
И наистина на 18-ти трябваше всички въоръжени да се съберат над градът при месностга „Лозята“ако се наложи. На път към определеното място показвахме една хлапашка непредпазливост. Маса другари, въоръжени до зъби, минават през градът пред лицето на всички, от което стана очевидно, че наистина нещо се подготвя. Тия наглед нищожни факти говорят не само за нашата неопитност, но и за липсата на елементарна тактичност на партийното ръководство. Всички възможности да изненадаме нашия противник бяха осуетени от същата непредпазливост. Паролата беше дадена. Събрани на означеното място,ние наброявахме около 120 души – число, което за малкия град беше доста внушително. Милициите на македонската организация бяха готови да минат на наша страна.
Тук на събранието се обясни смисъла на нашето заминаване за Дупница, Говори се, че Дупница е стратегически възел, който ще ни позволи за разгърнем революционната акция по цяла югозападна България. Изтъкна се също така,че там другарите не могат сами да се борят срещу многобройния гарнизон и че требва да бъдат подпомогнати отвън. Така даденото обяснение напълно отговаря на изработения план за действие, но при условие, че нашия тил е сигурен, тоест, че горноджумайския край е напълно в ръцете на революционерите. Но такова нещо нямаше. Тоя план за заминаване към Дупница без унищожението на реакцията в Горна Джумая, по- скоро изглежда да е логично последствие на една грешка, която граничи с престъплението, извършено от окръжния комитет на партията. Колко дена преди въстанието, това не мога да кажа, не знам, окръжния комитет е дал тържествено обещание на македонската фашистка организация, че партията няма да действува в тоя край. Дали това обещание е дадено със знанието и на централния комитет или само по инициативата на местния такъв, също не знам. Силите, с които ние имаше да се борим в тоя край, това бяха предимно македонските фашистки банди. Едно такова обещание, дадено в един такъв върховен момент, се равнява едва ли не на предателство. Но и в тоя случай това разкритие просто, направено на врага, произтича от цялата неясност на политическата линия, която партията манифестираше по отношение на бандитската мафия на старите върховисти Т. Александров и Прото геров.
Преди да поемем пътя за Дупница, се избра един комитет от М.Алексиев, Ацев и Чопов,а и пишещия тия редове имаше своя глас. Образуваха се няколко отделения, всяко от които имаше своя началник.
Такива бяха другарите Величков, Чопов и др;, а общото командуване беше поверено на др. Ацев като запасен офицер- Имаше някои другари, които нададоха вик да се нападне Горна Джумая и те имаха право. От загриженост да не се предизвика една нескончаема дискусия, която в такъв момент ще сломи единството, избегнахме да поставяме тоя въпрос на разглеждане.
Между другото пристигна едно лице от Дупница, което ни съобщи, че ние трябва да бъдем към 12.30 ч. след полунощ пред вратите на градът, и да чакаме един сигнал от 3 последователни бомбени гърмежи. На тоя сигнал ние трябва да се нахвърлим, но как и от къде да сторим това – нищо не се казва. Аз нямам факти и не знам кое беше това лице, но като имам предвид какво срещнахме пред Дупница, по-скоро съм склонен да вярвам, че ние говорихме не с един куриер, а с един провокатор.
И така във войнишки строй потеглихме по шосето галени от сребристите лъчи на хубавата септемврийска нощ. Първата ни задача беше да прекъснем телефонните и телеграфски съобщителни мрежи Горна Джумая – Дупница, което сторихме с голяма „вещина“. След това всички гари до Дупница бяха обезоръжени и … изоставени
Be the first to leave a review.
