СТИВАСТАРСТВОТО – един забравен старинен занаят
-
- януари 30, 2018
Атанас ПАНЧЕЛИЕВ
От една стара песен от Неврокопско научаваме за най-отличителния основен поминък на населението в миналото на всяко село от този край. За голямото някога село Либяхово /днес Илинден / това е стивастарството, упражнявано по време на османското владичество годишно от около стотина мъже.
Няколко са причините за практикуването на този занаят. Първо, липсата на фабрично облекло е налагало ръчно приготвяне на суровини за платове и облекло.
Второ, наличието на доста площи засети с памук в Неврокопско, та чак до Бяло море, който се преработвал от стивастарите. И трето, недостатъчната обработваема земя в либяховско землище и ниските добиви от единица площ са принуждавали мъжкото население да търси препитание и допълнителни доходи за семействата си в гурбетчийството като стивастари, терзии/шивачи/, дюлгери, кираджии и др.
Стивастарите тръгвали на гурбет след привършване на полската работа /около Димитровден/ и се връщали през март.
Инструментът им е сравнително примитивен; лък с корда и тукмак/копан/. Лъкът е изработван от стивастарите и представлява здраво дърво /обикновено бряст/ с дължина 1, 20 – 1, 40 м. и диаметър 10 см. На единия му край се приковава полукръг с дължина около 40 см. За двата края на лъка здраво се закрепва така наречената корда. Тя се прави от изсушено животинско черво /обикновено кучешко/, намазано с восък, което я прави много здрава. Кордата наподобява струна на контрабас. За един лък е необходима корда с дължина близо 2 м., за да може да се навива в двата края на дървото. Стивастарите я купували от Неврокоп, където пък я докарвали от Пловдив или Горна Джумая.
Вторият инструмент – тукмак /копан/е от дърво и прилича на бухалка, дълга около 40 см и надебелена в единия край.
Пристигайки в дадено село с викове ‘’стивасовам-стивасовам’’или с удряне на кордата, която издавала звука на най-дебелата струна на китара – селяните научавали за идването на стивастарите.
Стивастарите се обединявали по двама (в повечето случай близки роднини), което изисквало естеството на работата. Единият майстор стивасовал като опирал дясното коляно на пода и с лявата ръка държал ниско лъка почти в хоризонтално положение. С дясната ръка удрял тукмака с надебеления му край по кордата, която пружинирала в самия памук и той се разбивал, ставал пухкав. Дотук е по-грубата работа от стивасването и се извършвало от чирака. След това вторият стивастар /баш майсторът/ изпълнявал по-фината част от работата; още веднъж набързо стивасовал пухкавия памук, нареждал го на пластове и го навивал на дървено колче във вид на тулупи с определена големина. От тулупите жените предели и след това шиели ризи, чорапи, горни платнени панталони и други памучни произведения.
Тежък и ниско платен бил трудът на стивастарите. Особено се изморявали те от стойката на тялото. Вдигал се прах, пък и се работело от тъмно до тъмно, заради късия зимен ден. Работното им място било под някой сайвант, навес, хаят в края на двора или пък в необитаеми стаи. Там им отнасяли почти отпадъчна храна, там нощували върху постелки от слама. Добре, че в Беломорието нямало тежки зими. . . .
Към всичко това, като се прибави и въшката като непреодолима напаст по облеклото, стивастарите наистина са били за съжаление.
Заплащането ставало в пари на ока памук.
Либяховските стивастари обслужвали родното си село и близките до него в Неврокопско, но повечето отивали на гурбет. Най-много посещавали драмските села Калапот, Просочани и др., както и селища в Серско, Кавалско, Солунско,
Гюмюрджина, стигали дори във Влашко. От вътрешността на България стивасвали в Пазарджишко, Смолянско и другаде.
Когато нямали работа в някои дни от гурбетчийството, майсторът изпращал чирака да проси хляб. Ако освен хляб донасял и лук, солчица, орех, в най-добрия случай солена сланина или пастърма, това било най-доброто, което можело да им се случи.
Случвало се е по време на турското робство, завръщайки се от гурбет, стивастари да бъдат ограбвани по пътя от разбойници.
В автобиографията си възрожденския учител Атанас Поппетров от Либяхово пише за стивастарите; ‘’С лъка под мишница, тукмак в ръка, торба на рамо с корав хлебец и застругче, с тояга в другата ръка, за да се бранят от кучета, тръгват из улиците и отвреме-навреме рукат /викат/ с висок глас; ‘’стивасовам’’, ’’стивасовам’
И като има нужда, повикват ги у дома. си’’
Либяховските стивастари си имали свой таен език, за да могат спокойно да разговарят по време на работа, без да ги разбират домакините, да изказват задоволство или възмущение от чорбаджията, понякога пък и да одумват чорбаджийката.
Стивастарството замира постепенно през първата половина на 20-ти век., поради конкуренцията на фабрично изработените суровини, платове и облекла, а също така и поради намаляването на площите, засети с памук.
На първия събор ‘’Пирин пее’’през 1966 г. либяховските самодейци с голям успех представиха ‘’Стивастарска сватба’’, отличена с бронзов медал. Особено впечатление направи на зрителите фактът, че често ергените стивастари /повечето чираци/ получавали вест да се приберат от гурбет, тъй като родителите им ги сгодили. Без ни най-малко да знаят коя е избраницата, те напускали тежката работа и с нетърпение и радост потегляли за Либяхово, за да видят ‘’любимата’’си.
Днес за стивастарството ни напомня употребяваните, макар и рядко, стивастарски думи и изрази при разговори на местните възрастни и стари хора.
Be the first to leave a review.
