Световната шампионка Евгения Раданова пред toppresa.com: Чаках 40 минути за лифт в Банско
-
- януари 3, 2018
Веселин СТАМЕНОВ
Евгения Раданова е родена на 4 ноември 1977 г. в София. Започва да се занимава с шорттрек от деветгодишна. Още щом стъпва на леда, разбира, че това е призванието й.
В богата си кариера Жени има десетки отличия. Има седем златни медала от европейски първенства. Раданова е двукратна световна шампионка – на 500 метра от 2000 година и на 1000 метра от 2003 година. Единственото отличие, което й липсва, е златният медал от олимпийските игри. На два пъти тя остава на косъм от него и трябва да се задоволи със среброто от игрите в Солт Лейк Сити (2002 г.) и Торино (2006 г.). Има и бронз от игрите зад океана в дисциплината 1500 м.
– Жени, с какво се занимавате в момента?
– Работя като треньор на деца. Помагам и на няколко от националните ни състезатели.
– Наближават празниците. Как ще ги отпразнувате?
– Както всички празници, ще ги прекарам със семейството си вкъщи. Ще се постарая да отделя повече време на близките си, защото в началото на януари ще има европейско първенство по шорттрек в Дрезден.
– Какво си пожелавате на новата година?
– Искам все повече български деца да идват по стадионите, пързалките и пистите у нас.
– Вече сте треньор. Виждате ли в някое от децата новата Жени Раданова?
– Надявам се да се задава и нещо по-добро дори. Имаме изключително талантливи деца, особено в националния ни отбор. Иска ми се те да реализират своя огромен потенциал в бъдеще.
– Наближават олимпийските игри. Можем ли да вземем медал от Пьончан?
– За мен възможностите са едно, а реализацията е съвсем друго нещо. Вярвам, че който успее да се справи с голямата битка, с напрежението, каквото има на олимпийските игри, той ще може да реализира своите възможности. И Радо Янков, и Сани Жекова, и в биатлона имаме огромни възможности да постигне добро класиране. Те имат потенциала да спечелят медал, а какъв ще е зависи само от тяхното представяне. Убедена съм, че могат да си тръгнат от Корея с отличие. На игрите нищо не се знае. Миг невнимание може да коства всичките години труд, който да отиде на вятъра. Надявам се да справят с напрежение, което е огромно, когато са на старта. И Радо, и Сани, както и биатлонистите ни имат голям опит вече. Всичко зависи от тях. Както всички българи ще им стискам палци да спечелят медал.
– Ще ви върна малко по-назад във времето. Как се запалихте по шорттрека?
– На 9 години родителите ме заведоха на пързалката на стадион „Дружба“. Искаха да ми покажат фигурно пързаляне. Видях едни деца, които просто тичаха с кънки. Веднага казах на семейството си, че искам да опитам и аз като тях. Записаха ме и така започна всичко.
– Голям проблем са условията, които се предлагат у нас за състезателите ни в зимните спортове. Вие имахте ли такива пречки?
– Почти цял живот съм тренирала в България. За 24 години кариера само 4 съм водила подготовка извън страната ни. Определено смятам, че няма достатъчно добра зимна инфраструктура за професионалните състезатели. За тези проблеми се говори почти всяка година най-вече когато идват олимпийски игри. Трябва да се обърне по-сериозно внимание на този сериозен проблем и да се направи необходимото. Като треньор ми е болно, че децата могат да тренират само на една или две пързалки. При биатлона е същото – отново няма условия. Нашите състезатели ходят да тренират в чужбина. Всички сме благодарни, че имаме финансовата възможност някой да излезе зад граница и да се готви там, но за да може да постигнем по-голяма масовост на спорта у нас, ни трябва добра инфраструктура.
– Таите ли още горчилка, че не успяхте да вземете златен медал от олимпийските игри, на два пъти бяхте на косъм от най-голямото отличие?
– В началото бях много разочарована. Първите дни след състезанията, в който завърших на второ място, бяха тежки за мен. След това усетих любовта на хората. Те ме мислеха за олимпийска шампионка. Казваха ми: „Ето я шампионката!“. Вече ми омръзна да обяснявам, че съм завършила втора и медалите ми не са златни, а сребърни. Честно казано, за мен е много по-важна любовта на хората, които ме виждат като победителка.
– Какво е чувството да сте на едно стъпало под върха?
– И двата пъти, когато бях на стъпка от златото, но останах втора, бях безкрайно разочарована по време на самото награждаване. С години осъзнах, че съм била на стълбичката на олимпийските победители. Сега не мога да повярвам, че всичко това, което постигнах, се е случило на мен.
– Какво ви коства кариерата в спорта?
– За да се постигне успех в каквото и е да било, трябват редица лишения и много усилия. Кариерата ми не ми даде възможност да прекарвам повече време с близките ми и семейството. За сметка на това тя ми даде уникални емоции, които остават живи за цял живот. В никакъв случай не мога да кажа, че съжалявам за избора си.
– Коя е най-тежката травма, която сте имали?
– Моят спорт е доста рискован и имах няколко по-сериозни травми. Най-тежката бе, когато си счупих крака. 40 дни стоях с гипс. Имах импланти, които след известно време махнаха. Трябваше да не се движа кой знае колко много, но тогава бях млада и енергична. Трудно се застоявах на едно място. Постоянно щъках напред-назад. Тичах с патериците, за да ми минава времето и да не се застоявам. Имах и едно срязване, което също дълго време зарастваше.
– Имате куп медали. Къде стоят те?
– Поставени са вкъщи в една огромна витрина. Всичките ми гости, приятели и познати могат да им се наслаждават. Мен ми е странно да ги гледам постоянно, защото каквото и да си говорим, сега е минало.
– Участвахте и на лятна олимпиада. Как ви хрумна идеята да захвърлите кънките и да се яхнете педалите?
– Беше абсолютно странично предизвикателство! От федерацията по колоездене ми предложиха да опитам и на летни игри. Стори ми се интересно. Не вярвах, че ще успея да направя нещо. Все пак се пуснах и се получи добре. По време на подготовка за шорттрека сме използвали колела. Така че не ми беше чуждо да въртя педали. Все пак едно е на тренировка, а друго си е да се готвиш за най-големия спортен форум.
– Спортувате ли нещо друго, освен да бягате с кънките?
– Изключително ми е приятно да карам ски. Докато тренирах шорттрек, се стараех да се опазя от някоя друга травма. Прецених, че сега е времето да се науча и да карам, колкото се може повече.
– И за финал един въпрос, който е много коментиран в последно време. Нуждае ли се Банско от втори лифт?
– Там трябва да има втори лифт. Подкрепям тази идея и се надявам да бъде реализирана. С пускането на втори лифт ще се чувстваме по-добре, по-комфортно на нашите курорти и няма да ходим по чуждите. В Алпите например се минава супер бързо, няма опашки. Тази година на Световната купа по сноуборд ми се наложи да чакам 40 минути, за да кача нагоре и да се спусна. Такава опашка не бях виждала. Именно поради тази причина смятам, че е необходимо да има още един лифт.
Be the first to leave a review.
