Най-добрата футболистка на България – хаджидимовката Евдокия Попадинова: Тренирах таекуондо, но се отказах, след като счупих носа на едно момиче

Пламен СЛАВОВ

Родената на 26 октомври 1996 година в Хаджидимово Евдокия Попадино­ва влезе в историята като първата бъл­гарска футболистка с шампионска тит­ла от студентското първенство на САЩ. Талантливата гол­майсторка вдигна трофея само след четири месеца в страната на неогра­ничените възмож­ности. Попадинова ликува с ЮНОХ Рей­сър (Лима) – отбор от американския й уни­верситет в Охайо, където следва спор­тен мениджмънт. 21-годишната Евдо­кия беше избрана и за новобранец №1 в първенството, като уверено преследва голямата си мечта – да играе в клуб от „Мейджър лийг со­кър“ – най-силното първенство по жен­ски футбол в света.

Преди да акос­тира отвъд Океана, бившата състеза­телка на Спортика (Благоевград) записа още едно постижение. Тя стана първата българка, играла в английска­та Висша лига с екипа на Брис­тол Академи. След това Попа­динова премина и през Лондон Бийс, след което реши да проб­ва късмета си в САЩ. Само преди дни тя прибави още една награда в колекцията си от от­личия. Попадинова беше из­брана за най-добър нападател на годината в първенството на WHAC, след като вкара 17 гола и се отчете с 14 асистенции в редовния сезон на студент­ското първенство при жените. Освен това сънародничката ни попадна и в Отбора на година­та в лигата.

Евдокия, която спечели при­за за най-добра футболистка на България за 2016 година, с удоволствие говори за себе си, живота си и своите амбиции

– Как се запали по този мъжки спорт – футбола?

– Покрай баща ми (б.р. – тре­ньорът Димитър Попадинов). Като бях малка ритах с мом­четата и с по-големия ми брат. Повечето ми приятели се зани­маваха с футбол, ходех посто­янно на стадиона. Започнах в отбора на баща ми – Места (Ха­джидимово), бях на 12 години.

– Не играеше ли с кукли като всички момичета?

– Не, не съм се занимавала с кукли, беше ми скучно. От малка обичам футбола. Играх две години в първенството с момчетата. Така до 14-годиш­на, когато вече от Зоналния съвет на БФС не ми позволява­ха и трябваше да премина при момичетата. В един мач между Места и Пирин (Благоевград) треньорът Емил Кърцелски ме хареса и ме привлече. Само аз бях момиче на терена, всички други момчета. Дори успях да вкарам гол.

– Очевидно от малка умееш да бележиш. Колко най-много си вкарвала в един мач?

– Веднъж успях да вкарам пет гола в един мач с екипа на Спортика.

– Това е клубът, в който се наложи, и беше неизменен гол­майстор.

– Да, така беше. Спорти­ка ми е като семейство. И до ден-днешен поддържам връзка с момичета­та, с тре­ньорите. Много ху­бав пери­од беше, а и обичам Благоев­град. Там се запоз­нах с много приятели. В Спортика прекарах едни от най-хубави­те ми годи­ни. Хубаво ми е да се връщам в спомените. Преди дни, когато имах рожден ден, бившите ми съот­борнички ми напомниха какво беше, какво преживявахме за­едно.

– Навърши 21 години, какво си пожела?

– Не ми се иска да издам, само мога да кажа, че е свър­зано с футбола.

– Защо избра САЩ и свикна ли с живота отвъд Океана?

– Свикнах вече. В Охайо съм от година и три месеца. Амери­ка винаги ми е била най-голя­мата мечта. Доволна съм, че дойдох тук. Бях добре устроена в Лондон, но предприех важна­та крачка да замина за САЩ. Това е най-хубавото нещо, което ми се случи – да бъда в Щатите. Най-важното сега е да завърша обра­зованието си, втора година уча спортен мениджмънт.

– Голяма ли е разлика между жен­ския футбол в Англия и САЩ?

– Тук ми ха­ресва повече. Отборът ми е доста до­бър. Харесва ми начина на игра, харес­ва ми колко са атлетични футболистки­те в Щатите. Тук се играе по-бърз фут­бол, а аз съм бърза и това ми допада. До­като в Англия е по-силов. В Лондон Бийс, където също бях неизменна титулярка, иг­раех предим­но на крилото и трябваше да подавам на централната напа­дателка.

– Ти ли си голмайсторът на ЮНОХ Рейсър – отборът на Се­верозападния университет в Охайо?

– Да, играя нападателка, с номер 9 съм. Този сезон имам повече голове от миналата година, както и по­вече асис­тенции. До момента съм вка­рала 17 попадения и имам 14 асистенции.

– Чувст­ваш ли се звезда?

– Със сигурност една от ли­дерките, но чак звез­да не се чувствам. Радвам се, че успявам да помагам на отбора и често да вкарвам голове. Най-важното и хубаво е, че побеждаваме. От 18 мача до момента имаме само една загуба. Първи сме в нашата лига – националното студент­ско първенство на Америка, а в класацията на цялата страна сме втори в момента. Скоро ни предстоят плейофите. Тряб­ва да защитим титлата, която спечелихме миналата година. Правим всичко възможно пак да сме номер 1 в лигата и да отидем на Националния шам­пионат. За него се класират победителите във всички лиги.

– Предполагала ли си няко­га, че още в първата си година в САЩ ще спечелиш шампион­ска титла?

– Винаги съм мечтала да дойда в Щатите, но чак да бъда шампионка, дори не съм мислила. Искало ми се е да играя на професионално ниво, да се боря за титли. Много съм щастлива от факта, че още пър­вата година тук имах повод за радост. Бях избрана и за ново­бранец №1 в първенството. В България не можах да стана шампион със Спортика, защо­то НСА са най-силни и винаги са първи. В момента с ЮНОХ Рейсър побеждаваме наред и виждам другите отбори как ни гледат. Всички очакват с не­търпение мачовете си срещу нас. Така беше и докато игра­ех за НСА в Шампионска лига. Преди мачовете си казвахме „мале, срещу какви футболисти излизаме“.

– Разкажи повече за съот­борничките си в американския отбор?

– Нашият тим е много по-раз­личен от другите в лигата. И неслучайно всички гледат учу­дено преди мачовете, когато дикторът ни представя. Амери­канките в отбора са само две, имаме ганайки и други афри­канки, испанки, дори и моми­чета от Франция, които са пе­челили световното първенство до 20 години. Отборът ни е ин­тернационален. Треньорът ни е англичанин – Стюърт Гор, бивш футболист на Лийдс.

– Зани­мавала ли си се с дру­ги спортове или само с футбол?

– Като бях малка тренирах та­екуондо. Но се отказах, след като счупих носа на едно мо­миче. Пре­цених, че не искам да причинявам болка на хората. Иначе съм много бойна натура.

– След като се определяш като бойна, сигурно се забър­кваш в скандали на футболния терен?

– О, да, често се случва. Не­случайно постоянно получа­вам картони. В лятната лига имах и червен дори. Дадоха ми го обаче без да съм ударила съперничката. После даже ме беше яд, че не съм я ударила, за да знам поне защо ме гонят.

– Какво направи тя, за да те изкара извън релси?

– Обиди ме, бях много афек­тирана. Доста ме риташе през целия мач и в един момент нервите ми не издържаха. Аз просто я бутнах и съдията ми показа червен картон. Много съм избухлива, за което тре­ньорът постоянно ми се кара. Случва ми се да се сбивам ле­кичко в мачовете. Опитвам се да се сдържам, но понякога из­пускам нервите си.

– Докато играеше в Англия имаше скандал с теб. Беше принудена да търпиш обиди, а съперничка дори ти е казала „ходи си в скапаната държава“. Така ли беше и може ли да раз­кажеш какво се случи?

– Много неприятна история беше. В един мач с Лондон Бийс играехме срещу Шефилд. Две от техните момичета не спряха през цялото време да ми говорят, че съм от тъпа дър­жава и да си ходя. Обиждаха ме, говореха грозни неща за мен и България. Аз, естестве­но, избухнах. Не ми е приятно да говорят така за родината ми и за семейството. Откачам, ко­гато някоя съперничка ме оби­ди. Сигурно тогава, ако не беше треньорът да ме спре, щях да се сбия.

– В Щатите имала ли си до момента подобни проблеми?

– Не, тук за момента нямам такива случки. Радвам се, че съм в добър отбор, всички се уважаваме и няма как да е по друг начин, тъй като аз и съ­отборничките ми сме далеч от семействата си. Помагаме си, подкрепяме се. В мачовете никой не обижда другия, няма значение кой от коя държава е.

– Вярно ли е твърдението, че голяма част от футболистките са лесбийки?

– Няма как да излъжа – вяр­но е. Лесбийки има във всеки отбор, в който съм била до мо­мента.

– Дори и в настоящия ти от­бор ли?

– Да, има ги. В сегашния ми отбор наблюдавам, че повече­то са с жени. Но в лятната лига като играхме, в тима, в който бях, нямаше нито едно момиче, което да харесва жени. Повече­то си имаха приятели. За аме­риканките е по-нормално да са с момчета.

– Била ли си обект на свалки от съотборнички-лесбийки?

– О, няма как да го позволя това нещо. При мен не може да се случи.

– Раздаваш шамари ли?

– Чак до шамари не се е сти­гало. Но ако някоя се опитва нещо с мен, ясно им е, че няма как да се случи. А и аз не пия алкохол, не съм уязвима като повечето от тях. Никога през живота си до момента не съм се напивала. Винаги съм трез­ва. При мен няма как момиче да дойде и да ме целува.

– Как преминава един твой ден в Охайо?

– Ставам рано сутрин, на лекциите съм от 9 до 13 часа. След това се приби­рам, обядвам, тренирам, прибирам се у дома, взе­мам душ, вечерям и оти­вам в библиотеката да чета. Когато имаме мач е по-различно – лагер, пъту­ване…

– В общежитие ли жи­вееш?

– Живея в университе­та, осем момичета сме, по две в стая. Моята съквар­тирантка обаче си има приятел и почти не не е при мен, а при него.

– А ти? Имаш ли га­дже?

– В момента не. Имам доста приятели, но гадже – не. Допреди месеци бях с едно момче от Брази­лия, но той замина за Ню Йорк и скъсахме.

– Има ли българи око­ло теб?

– На около два часа от мен има едно приятелско семейство – в Детройт. Помагат ми доста, идват на мачовете ми – семей­ство Дюлгерови, на които много съм благодарна. Много ми помагат. Даже ми носят българска храна. В Ми­чиган има, докато в Охайо – не. Американската храна е много гадна.

– Какво обичаш да си гот­виш?

– По принцип мразя да гот­вя, но се налага. В противен случай трябва да ям бургери и разните техни нездравословни храни. Мога да си правя супа. Докато бях в Англия, майка ми ме научи. Готвя също ориз с пилешко, пържени картофки, яйца, салати… Често звъня на майка ми и бабите ми, за да ги разпитвам за рецепти и да ми помагат за готвенето.

– Сигурно много ти липсват?

– Да, семейството и прияте­лите наистина много ми липс­ват, далеч съм от тях. От една година не съм се прибирала.

– Това лято защо не си дой­де до България?

– Прецених, че е по-добре да остана и да играя в лятната лига. Реално от януари досе­га не съм спирала с футбола, постоянно имам мачове. С не­търпение очаквам да дойде де­кември, когато ще се прибера в България. Използвах лятната ваканция да работя като тре­ньор. Подготвях малки дечица в Мичиган. Също така водех и кампове в университета. Деца­та, които тренирах в Мичиган, бяха на 8, 9 и 10 годинки.

– Как се справяш в треньор­ството и трудно ли ти беше?

– Добре. Ако го приемаш като забавление, не е толкова трудно. В началото си е пла­шещо. Питаш се дали ще ха­ресат тренировката, дали ще те вземат насериозно? Амери­канците са готови да платят колкото трябва за децата си само и само да спортуват, а не да стоят на таблетите и да се тъпчат с бургери. Моята гру­па бяха доста изпълнителни. Някои от децата ме следват в „Инстаграм“ и постоянно ми пишат. Питат ме дали другото лято пак ще отида да ги трени­рам.

– Родом си от Хаджидимо­во, разкажи повече за семей­ството си?

– Майка ми работи в Лондон, фризьорка е. Бяхме заедно до­като играех там. Баща ми е в България с малкия ми брат. Го­лемият учи в Благоевград. Той е боксьор, а за малкия е рано да се каже – на пет годинки е.

– Големият ти брат не се ли пробва във футбола?

– Баща ми винаги е искал да стане футболист, но той просто нямаше желание. Сега се опит­ва да направи това с малкия Ники. Но не може да накараш някого насила. Надявам се футболът да му хареса, доста е енергичен. Бърз е като мен.

– Щом си толкова бърза, защо не се пробва в леката ат­летика?

– Наистина трябваше да го направя. Майка ми постоян­но казваше да се пробвам в леката атлетика, но в Хаджи­димово този спорт просто не се тренираше. Аз съм доста бърза, а и нахъсана, така че щеше да е добре да се захвана с лека атлетика. Тя остава моя­та страст. Мога да ви разкажа една случка в НСА. Правехме спринтове като част от подго­товката за Шампионска лига. Въртяхме обиколки за време. Аз бях доста пред другите мо­мичета и все чувах коментари защо не съм станала лекоат­летка. По-големите ми казваха „ходи тичай на състезания, как­во се занимаваш с футбол“.

– В САЩ печелиш ли от фут­бола?

– Парите са в мъжкия фут­бол, в женския е по-трудно. Изключително съм благодар­на, че футболът ми се отплати в Америка. Стипендията ми е твърде висока. А и след като завършиш обучението си тук, е лесно да останеш. Все пак не всеки печели зелена карта. За момента разчитам изцяло на стипендията, не печеля допъл­нителни пари. Против правила­та е в нашата лига да се плаща. Нека завърша първо, а после като играя про­фесионално, ще изкарвам пари, живот и здраве. Сбъдната мечта е това, което ми се случва сега – да уча и живея на хубаво място без да имам разходи и да не натовар­вам родителите си.

– След фурора, който правиш не си ли получавала оферти от други клубове?

– Лятото ми предложиха трансфер в друг университет. На по-хубаво мяс­то, с по-висока стипендия дори. Но прецених, че моят отбор е дос­та добър и е по-добре да остана и да имам възмож­ност да спечеля националния шампионат. Ако продължавам да се представям успешно, рано или късно ще премина в отбор от „Мейджър лийг со­кър“ – най-силното първенство по женски футбол в света. За всичко има време. Нормално е да искам да направя голям трансфер, но трябва много вни­мателно да взема решението.

– Очевидно не мислиш за за­връщане в България?

– Винаги съм мечтала да бъда в Америка. Искам един ден да се установя и да живея с Лос Анджелис, в Калифор­ния. Желая да имам мой дом и да създам семейство – дали ще е с българин или американец, нищо не се знае… Надявам се един ден, когато вече съм се установила в Америка, да имам бизнес и в България, за да мога да се прибирам по-чес­то. Искам да си ходя по моите си места.

– Къде по-точно?

– На походи, например. Май­ка ми постоянно ходеше и ис­каше да ме взима, но аз все имах мачове уикенда и няма­ше как. Много ми се ходи на Рилските езера.

– Ти си първата българска футболистка, която игра в ан­глийската Висша лига за жени. Как стигна до Бристол Акаде­ми?

– Около шест месеца бях в Бристол Академи, всичко ста­на благодарение на треньора Емил Кърцелски, който замина да работи в Англия и ми каза, че ще намери начин да ми уре­ди проби. Бристол бяха много успешен клуб, завършиха вто­ри във Висшата лига. Трудно му беше да се свърже с тях. Когато завършвахме 12-и клас отидохме на екскурзия в Лон­дон. Казах му, че пътувам към него и ако има начин, да отида на проби в някой отбор. В деня, в който летях, ми съобщи, че ще имам проби. Вълнувах се, наложи се да взема някакви обувки от София, хванах първи­те, които видях. Преди първата тренировка в Бристол трябва­ше да стана много рано сутрин­та, тъй като ме чакаше близо 3 часа път. Бързо ме харесаха и така се стигна до преминаване­то ми в клуба от Висшата лига. Жалко само, че не успях да взе­ма доста участия. Те си имаха готов отбор и ми беше трудно да се впиша. Треньорът разчи­таше на футболистки с опит, аз бях резерва и записах участие само в шест мача. Не успях да вкарам гол. Бях на 18 години и прецених, че няма смисъл да стоя резерва при положение, че искам да се развивам. Преди да пристигна в Бристол бях су­пер уверена, знаех какво мога, но това, че не играех ми взема­ше цялата увереност. В един момент се превърнах в човек, който се чувства едва ли не по­губен и не може да продължи напред. Просто трябваше да се махна. Отидох в Лондон Бийс – отбор от втора дивизия. Инте­ресното беше, че на следващия сезон, когато Бристол изпадна, се паднахме да играем срещу тях. Аз играх доста силно и тре­ньорът разговаря с мен след мача, помоли ме да се върна, но просто нямаше как да го на­правя.

– Как се стигна до заминава­нето за САЩ?

– Отново ми помогна Емил Кърцелски. Отдавна му бях споделяла, че Америка е най-голямата ми мечта. Той ми казваше „Спри се! Няма да мога да те виждам, ако си там!“, а аз му отговарях: „Ще ме гледаш по телевизията ня­кой ден!“. Кърцелски ме вкара в една програма, в която са треньорите и аз започнах да се свързвам с тях. Така осъщест­вих контакт със Стюърт Гор – настоящия ми треньор. Той ми предложи стипендия, обясни ми за отбора, за лигата. Лес­но ме убеди да замина. Още преди да започна да си пиша с него вътрешно си знаех, че ще замина за Щатите.

– Нападателка си, често бе­лежиш голове, но върху какво има да работиш?

– Сигурно докато съм жива ще се усъвършенствам. Сега искам да се науча да се движа правилно по терена. Треньорът постоянно ми повтаря „всеки глупак може да тича безцелно“. Наистина трябва да се движа правилно и да знам къде да търся топката по терена.

– Много ли е слабо нивото на женския футбол в България?

– В момента не знам точно какво е. Не знам дали послед­ната година женският футбол в България се е развил. Надявам се да е по-добре.

– Дебютира с гол за нацио­налния отбор през 2013 година – при победа с 4:3 срещу Ма­кедония в контрола. Какво си спомняш от първия си мач?

– Играхме две контроли с тях, вкарах и в двете. След по­зитивните резултати помислих, че ще тръгнем нагоре. Но в квалификациите се паднахме с много силни отбори и нямах­ме шанс. Сега не знам какво се случва с националния отбор. В началото на годината имаха ла­гер, играха с Кипър.

– Спечели приза за най-до­бра футболистка на България за 2016 година, а не си част от националния отбор ли?

– Повече от година не съм имала мач за националния от­бор, което е жалко. Наистина е неприятно. Още повече, когато съотборничките ми в американския отбор ходят по национал­ните си отбор, а аз не. Не знам защо е така, може би защото са скъпи самолетните билети да се приби­рам от Америка и не могат да ги плащат.

– Левски или ЦСКА?

– Левски, разби­ра се. От малка съм левскарка, баща ми е най-големият фен на Левски, закърмена съм с Левски. Посто­янно ходех на мачове на „Герена“. Веднъж даже в Сектор „Б“ ми бяха запалили коса­та. Спомням си, че беше на онзи мач с Лудогорец, в който победихме с 1:0, а след това 1:1 със Сла­вия и се разминахме с шампионската тит­ла.

– Кой е най-добри­ят български футбо­лист?

– Харесвам Све­тослав Дяков. Иначе легендите са Стоичков и Берба­тов. Дяков го познавам лично. Спечели много трофеи с Лудо­горец. Винаги го подкрепям в мачовете му.

– А кой е най-красивият?

– Дани Златков. Красив е, Роналдо е все пак. Аз харесвам Кристиано Роналдо, радвам се, че преди време посетих и „Сан­тяго Бернабеу“, фенка съм на Реал (Мадрид).