Един живот не стига, за да разбереш Рилския манастир. Затова се връщаш отново и отново..
-
- октомври 16, 2017
Надежда КОЦЕВА
Всеки път, когато се докоснете до един от най-големите символи на България, е различно и един живот не стига, за да разбереш Рилския манастир.
Посетиш ли Рилския манастир веднъж, то знай, че ще ти предстоят още завръщания към тази свята обител. Защото тя е жива, тя е тази която те търси и намира, за да се върнеш отново и отново. И да пишеш пак и пак.
Първият път беше дни след сватбата ми, когато с половинката бяхме решили да осъществим нашето сватбено пътешествие точно там. В знак на благодарност, към Всевишния….В пищна есен с разхвърляни багри навсякъде, за да подредим бъдещите си планове. През октомври, когато нощта е толкова пречистена, а утрото – ярко. Ние си тръгнахме оттам със запас от чисти мисли, със завета да ги пазим в обителта на сърцето си и винаги да гледаме нагоре, по устрема на боровете.
Завърнах се в Рилската обител след една декада, може би попораснала, със съпруга и двете си деца. Манастирът беше все по-жив. Бели, светещи гълъби се вдигаха от земята до камбаните, сякаш съзнателно устремяваха погледите на посетителите нагоре.
Както и при първата ми разходка, така и сега, задължително се впуснахме в пределите му, за да го чуем и разберем. Първият път се бях запознала само с Гората и Манастира, сега имах възможността да се докосна до мощите на най-великия български светец, до мястото, където е погребан, пещерата, където е пребивавал, където е посрещал изгрева, докоснах се до камъка, на който се е молел и тръгнах по стъпките му в планината, сега наречени „Поклонническа пътека“.
Красив път, извиращ от манастира, за да пренесе колективната молитва в усамотение, за да ни покаже колко красиво е да останеш сам, навярно само с Бога. През тесни пътечки с препятствия, които ни караха да гледаме внимателно крачките си, защото всяка крачка напред е важна. Можеш да паднеш и може да се качиш, иска се само внимание.
А околността стройна и красива, бдеше над пътя ни, който се придържаше от хълмове и дърветата. Горе, въпреки навалицата, усетихме тишината и уединението, в което светецът се е сливал. Тясната пещера ни преброи да минем един по един и от тъмнината ѝ да се промушим в светлината. Символично.
До аязмото в подножието на молитвената скала, смирено стоеше табло със Завета на Св. Иван Рилски Чудотворец. Има оставени листчета, които приканват посетителите да напишат свое желание и да го вмъкнат в камъните. „Заветът на Св. Иван Рилски“ е уникален документ, чието място в духовен и верови аспект е до Паисиевата история – мерило за националното ни самосъзнание.
Писанието заема недълъг текст на светеца към идните поколения и си заслужава да се прочете, още повече, че е написано разбираемо и носи усетът за послание както към сегашния момент, така и към тези, които ще предстоят.
Но и апостолът, прочее учи да забравяме онова, що е отзад и да се стремим към това, що е напред.
„Един живот не стига, за да разбереш Рилския манастир“, ни заяви жената от музея, която работи повече от 30 години като разказва и тълкува историята му пред посетителите. В музея всичко е живо, нетипично за застиналата история, която сме свикнали да се подава зад витрините в тези студени здания.
Всичко ни говори, дори и да не можем да обхванем многопластовата информация, ние усещаме посланието на времето, от което идва. Багрите, тъканите предават нишките си история на идните поколения.
Кулминацията на изложбените зали е тази с кръста на Рафаил. Абсолютен уникат, признат от творци по цял свят. Не може да се разкаже, може само да се види, въпреки че и зрението се оказва недостатъчно, за да обхване колосалната съвършеност на детайлите, изваяни от ръцете на монаха за около 12 години. Той ослепял след това, навярно предал очите си на дървото липа, от което изваял кръста. Днес чрез това дърво ние проглеждаме във вярата, смиряваме си и му благодарим. След това си тръгваме и се оплитаме в детайлите на нашето ежедневие, разбирайки, че от нас зависи да им придадем смисъл.
Интересното е, че всяко кътче било то в Манастира, Църквата, Музея, Двора на Рилската обител е запълнено с живот и история. Калдъръмът ни подканва да обходим всичко.
Църквата ни поема щедро и ние влизаме в един изключително красив храм. С много ценен иконостас с невероятна дърворезба с множество стенописи и икони. Има една различна икона „Света Богородица Осеновица“ (Осеняваща), вляво преди олтара, съдържаща мощи на 32-ма светци, до момента не бях срещала подобна. Изключително въздействаща.
Впечатляваща е и кулата в манастира, която те издига нагоре постепенно посредством тесните каменни стъпала. Гледката от отворите на етажите рамкира късчетата природа навън заедно с куполите на манастира. Хрельовата кула е паметник на културата и като част от Рилския манастир от 1983 година е под закрилата на ЮНЕСКО.
И да, мекиците и питките накрая, и да – вкусни са, и да – всеки път, когато сме там ще си взимаме от тях. На опашката след мен се редяха мъж и жена на средна възраст от Швеция. Питаха ме какво е това, правейки кръг с ръцете, и аз се зачудих как е „мекица“ на английски. Хората бяха нашарили с маршрути страната ни и бяха стигнали до Варна, Созопол, бяха ходили на Дунава, Видин. Зарадваме ме жизнеността им и влечението им към красотата на страната ни. Забелязала съм, че чужденците толкова естествено изразяват отношението си към България, без натруфени възклицания и емоции, само с дълбоко уважение в погледа им, в усмивките им и в кратките им, но категорични описания. Сякаш ни казваха всеки път „Имате невероятна земя“.
Зная, че пак ще се върна някой ден, водена от усещането си за принадлежност и желанието да срещна с живите икони и природата, опасла тази обител, а светецът ще ни чака там, винаги.
Be the first to leave a review.
