Бербо: Казах, че ще оправя българския футбол, ако бъда поканен

 

Един от най-добрите футболисти на България – Димитър Бербатов даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по TV+. Предлагаме ви първа част от разговора с легендарния нападател, който подготвя благотворителен мач на 14-ти юни в София. Освен за голямото благотворително събитие, Бербо говори за миналото си, включително тежките моменти в ЦСКА. Бившият голмайстор на Висшата лига на Англия разказа и за едно от най-емоционалните му преживявания – трансферът в Манчестър Юнайтед, когато изпада в шок и губи ума и дума, когато вижда сър Алекс Фъргюсън.

Казваш, че краят на твоята кариера е „отворен“ още. Как гледаш на дестинации като САЩ, Китай, арабския свят?

– Трудно е, когато вече имаш семейство и си с деца. Това вече усложнява малко живота на спортиста. Когато детето ти ходи на училище, става още по-трудно. Ако решиш да отидеш в по-далечна страна, трябва да си далеч от семейството, а това не е приятно нито за жената, нито за децата. Ако дойде такава оферта, ще обмисля дали имам нужда от нея.

А дали имаш нужда от това нещо?

– Абсолютно – дали имам нужда, дали ще ми донесе позитиви или негативи. Ако позитивите са повече – окей. Ако негативите са повече – няма смисъл от тази история.

Играе ли ти се на теб?

– Е, разбира се! Как да не ми се играе! По принцип играя всеки ден – дали ще е с приятели на малки вратички, дали с някой отбор ще потренирам. Няма как да спре да ми се играе. Не съм първа младост, но на 36 години все още се старая да играя футбол и се усещам добре. Да, най-вероятно съвсем на най-високото ниво ще ми е малко трудно и може би не мога да играя всеки мач, което е съвсем нормално. Но разбира се, че ми се играе още.

Понякога гледаш ли назад в кариерата? Сещаш ли се примерно за началото в Пирин?

– Абсолютно!

По-често ли сега, когато си на 36 години?

– Май по-често, да. Преди не си гледал назад, а напред, за да постигнеш, каквото можеш. Сега вече се връщаш назад и си припомняш разни неща. Пак не е толкова често, но моментите, когато си сам с чаша вино, нещо си припомняте с приятели, говорите разни неща. Спомените топлят – хубави, лоши – каквито си си ги направил. Винаги е приятно да се връщаш към някои по-хубави моменти.

Баща ти ли имаше решаващ избор за това да започнеш с футбол?

– Аз съм от спортно семейство и някак си беше логично да съм спортист, а не адвокат примерно. Въпреки че майка ми е медицински работник…

Но и добра хандбалистка.

– Да. Винаги съм уважавал лекарите, поради това, което съм виждал да прави майка ми. Беше логично да тръгна към спортна кариера, но не ми е било налагано. Това е най-важното, което мога да дам и продължавам да давам като съвет към родители или пък на деца, които са достатъчно големи да ме разберат. Болната родителска амбиция е едно от най-лошите неща, които могат да се случат. Това може да повлияе пагубно на детето. Постоянно давам този съвет на родители. Ходя и гледам, защото ми е интересно да видя отстрани децата как тренират, родителите какво правят. Хубаво е желанието на родителя детето му да успее, няма лошо, но когато прекрачва границата на нормалното и преминава в болна родителска амбиция, това не е правилно. Съдя по себе си. Не виждам по-добър пример от самия себе си за едно дете, което иска да е футболист и да успее.

Преди 15-ина години пак в интервю си говорехме с теб колко тежък е бил преходът, когато си дошъл в София и в ЦСКА сам…

– Това пак е част от растежа, от възмъжаването.

Все пак не те откраднаха с джипка и не те заведоха насила на „Армията“, а беше доброволно.

– Много пъти съм го казвал и пак ще го повторя – нямам проблем да бъда сам. Сам си обядвам, сам си вечерям в определени моменти, когато имам нужда да съм на спокойствие. Търся компания на хора, когато просто трябва да съм там поради други фактори. Самодостатъчен съм си. Това ми е помогнало много в кариерата. Човек може да успее сам някъде на чуждо място, ак не се пречупи от тази самота, която на моменти може да те докара до там да правиш глупости, което пък ще доведе до лоши решения и в последствие вместо да вървиш напред, ще трябва да тръгнеш назад. Но при мен не се получи така. Или не съм го осъзнавал, или не ми е пречело да съм сам.

Според мен такъв е характерът ти.

– Това също. Поради характера нямам проблем или може би от самотата ми се е формирал характерът да съм такъв. Малко философски да погледнем на нещата.

Помним апартамента в Леверкузен с три сребърни медала, един лаптоп, един телевизор, празен хладилник и една пушка в ъгъла за всеки случай.

– Аз продължавам да си имам пушка. (смее се) Поради други причини си я пазя – заради децата, някой ако дойде… Сами сте се убедили. Не ми е правило впечатление. Може би тогава нямаше толкова разсейване. Тренировка, вкъщи мач, тренировка, вкъщи, мач…

Как се чувстваше, когато дойде на „Армията“? Какво беше усещането да влезеш в съблекалнята на мъжкия отбор на ЦСКА?

– Първо беше на тренировъчната база. Димитър Пенев ме викна там. Беше супер забавно. Виждаш футболистите, които играят в мъжкия отбор и се чувстваш притеснен, няма как. Ръцете започват да ти се потят, не искаш никой да те заговаря. В същото време се чувстваш горд и развълнуван, чакаш своя шанс.

Пената ни е разказвал, че когато предприемеш индивидуални действия, старите се сърдят. Той те привиква все едно да ти се кара, а всъщност пита как е баща ти, сложи ли виното…

– Пената винаги е имал свой собствен подход към мен специално и към всички млади момчета. Но нищо нямаше да стане без помощта на Христо Маринчев, който ме доведе в ЦСКА и с неговата препоръка Пенев ме видя. След това веднага разбра, че има някакъв потенциал и ме дръпна горе. Никога не ми се нахвърлял, не е използвал лоши думи. Просто имаше различен начин на действие. Това, което казваше дори може да се стори забавно на хората, които гледат, но пак има един психологически момент вътре в него. Дори и да ми вика някой, той по свой начин идва и ми казва: „Не се притеснявай, прави си каквото знаеш. Аз съм тук, нали!“ Може и да не съм го осъзнавал, но в последствие съм го разбрал.

Имал ли си тежки моменти в ЦСКА?

– То е ясно. Аз и след това съм имал тежки моменти и съм минал през много такива етапи. Четох една книга на някой успешен човек как дори и да е имал тежки моменти, в последствие се опитва да не ги помни и да не се съсредоточава в тях, а просто да избледнеят в паметта му, освен ако не извлича някаква поука от тях. Концентрирам се само върху позитивните неща. Но съм имал моменти, които ако не са се били случили, сигурно е нямало да успея по начина, по който го направих.

Офертата на Байер (Леверкузен) в подходящия момент ли дойде за теб?

– Да, в точния момент.

Как реагира, когато разбра, че отиваш в Германия?

– Честно казано, не знаех кои са Леверкузен. Бяха се случили разни неща. Ако щеш и съдбата ми показваше, че може би не ми е мястото тук, а трябва да отида извън България. Когато дойде тази оферта бяхме с Емо Данчев и с баща ми, обсъждахме нещата. Почти се бях навил да отивам в чужбина, въпреки че не ми се ходеше. На 18-19 години искаш други неща – да си седиш в България…. Но идва един момент – дали съдба, правилният съвет или по случайност, идва някакво събитие, което като го хванеш, ти определя пътя занапред. Така се случи.

А кой най-много те подкрепяше в града на аспирините? Митичният Калмут? Спомняме си как освиркваха отбора на паркинга, но не и теб, защото беше с най-старата кола.

– Калмут е по-голям от живота. Когато бях там, не си говорех с много хора. По примера на Пената, този човек винаги имаше да каже нещо добро. Когато го правеше пред отбора, се чувствах неудобно, исках да потъна някъде. Вярата му в мен се отплати, което показва, че този човек е имал око за таланта. Не знам дали е било така, но в моя случай беше точно така. А и той беше фигура, която няма как да не харесаш. Огромен пич! Не мога да кажа лоша дума за никой там. Трябваше ми малко време, за да се адаптирам, минавайки през втория отбор. Бях на 19 години, идвайки от нашата страна… Тогава съм мислел по различен начин.

Оправиха ти мисленето много бързо.

– Да, играех във втория отбор. Постоянно псувах наум и мрънках. Как ще играя във втория отбор? Та аз играех в България в ЦСКА! Голмайстор, не знам какво, а тук ме пращат във втория отбор… Мрънкам си сам на себе си и се амбицирам да им покажа, че не е правилно. Надъхвам си се по собствен начин. Обаче минах по този път и не можа да ме пречупи. Можех лесно да кажа, че искам да се върна или да отида някъде под наем, но стоях там и се получиха нещата.

Има още един човек, който би трябвало доста да уважаваш – Клаус Топмьолер.

– Да, и той беше опасен. Постоянно обясняваше на тренировка на Кирстен и на Балак, че следващата година ще им взема мястото. Пак исках някъде да потъна от срам. Човекът беше много готин. В края на краищата тъпото беше, че не можахме да вземем нито една купа, за да се увенчаят усилията с успех. Лично към мен той беше много точен.

Страхотен финал с Реал (Мадрид) в Шампионската лига и това е спомен за цял живот. Преди това серията беше също много здрава – Ливърпул, Манчестър Юнайтед… Невероятен сезон!

– Както се казва, нещата се бяха наредили в наша полза. Късмет, труд, добри футболисти и това не може да се оспорва, добър треньор, помощникът ми беше като втори баща там. А за отборите, които отстранихме? Просто заслужавахме да сме на финал. Може би дори леко заслужавахме да ги победим или примерно да докараме нещата до дузпи, за да ги поизпотим още, но…

Не беше нахално спрямо развоя на мача.

– Абсолютно, но има и друга гледна точка. Като гледаш отстрани, си казваш, че с този гол на Зидан, си заслужава да спечелиш мача. Няма такъв гол!

Искам да те върна преди финала. Разкажи как преди мача с Ливърпул или с Манчестър Юнайтед се бяхте подредили за снимка и пред вас нямаше нито един фотограф.

– Да, а после ми се случи и с някой друг отбор. Бяхме се строили в Шампионска лига срещу Манчестър с легендарни футболисти. Заставаме да се снимаме. Никой не гледа напред и когато вдигаш главата, няма никой пред теб. Седим така и никой не ни снима. Поглеждаме – Манчестър Юнайтед ги снимат, а ние стоим като глупаци. Но пък след това се смяхме последни, което беше хубавото.

Минаваме към английския период – две години в Тотнъм…

– Да, това бяха сигурно едни от най-добрите ми години, ако питаш различни хора, а и аз се чувствах супер. Пасна ми всичко много добре – градът, животът, храната, времето, отборът, треньорът, феновете. Не мога да кажа лоша дума за никого. По принцип за отборите, в които съм бил, няма как да кажа лоша дума. Винаги съм срещал подкрепа и разбиране. Отплащал съм се по най-добрия възможен начин. Тотнъм беше стъпката към следващите неща. Трофеят, който спечелихме, си остава единствен в по-модерното време.

Помниш ли една снимка – седиш тъжен на резервната скамейка на „Уайт Харт Лейн“, предстои раздяла и чакаш да си тръгнеш?

– Понякога човек не може да крие емоциите си. Сигурно е имало нещо зад кулисите, което не се е виждало, но се е случвало и се е отразявало върху настроението ми. Това, което Тотнъм ми даде, не може да се оспори, както и онова, което аз им дадох. Взаимно си помогнахме. Показвахме красив футбол и вкарахме толкова много голове, че дали падахме или биехме, хората идваха да гледат голове, забавлявахме се супер. В последствие всеки си следва собствения път. Имах си нещо в главата, че оттук трябва да покажа още по-голямо качество, за да отида в най-големия отбор. Кой беше най-големият отбор по това време? Не съм се замислял, но знаех, че ми трябва още една крачка. В един момент на базата на това, че Тотнъм ми даде сцена да се покажа, дойде и отбор.

Тогава три часа преди да затвори трансферният прозорец, на летището имаш най-скъпият шофьор в света – сър Алекс Фъргюсън.

– Това беше като по филмите. Не го очаквах. Бяха ни пратили самолет, кацнахме в Манчестър. Емо Данчев знаеше какво се случва и кой ще ни чака, но не ми каза. Слизам развълнуван, не знам къде се намирам. Започвам да си представям как нося фланелката, играя и вкарвам голове. В същия момент чувам: „Хай, Берба!“ И кого да видя? Сър Алекс. Изпаднах в шок, губиш ума и дума като видиш такъв по-известен човек. Идва да ни посреща. Мисля си, че той си е с неговата кола, а ние с друга. Кани ни в неговата кола всички заедно. Аз продължавам да съм в шок. Влизаме в колата и тръгваме – аз, той, Емо Данчев и още някой имаше, но не мога да се сетя кой. Караме и мълчим. Аз не мога да кажа нищо. На мен мълчанието не ми пречи – седя си и си мисля разни работи. По едно време започна да говори нещо, за да разчупи леда. Още имах трудности да разбирам Съра, не бях свикнал с акцента. Пътуването беше неудобно, но пък забавно.

И още една история – 10 минути преди края на трансферния прозорец – факсът от Тотнъм го няма…

– Имаше един напрегнат момент. Сега си мисля, че тези неща продължават да се случват в Англия, защото там обичат драматизма. Всичко трябва да се случва в последния момент, да не изпуснем нещо по-добро, въпреки че нервите на футболистите се опъват. Въпреки че конкретно в моя случай имаше факс. Аз бях пред инфаркт, Емо също. Съра и Дейвид Гил бяха спокойни. Казват: „Спокойно, всичко ще бъде наред!“ Викам си: „Как спокойно? Няма нищо, ще си изпусна шанса!“

 

Един от най-добрите футболисти на България Димитър Бербатов даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по TV+. Предлагаме ви втора част от разговора с легендарния нападател, който подготвя благотворителен мач на 14 юни в София.

– През 2008 година три часа преди да затвори трансферният прозорец, на летището имаш най-скъпият шофьор в света – сър Алекс Фъргюсън.
– Това беше като по филмите. Не го очаквах. Бяха ни пратили самолет, кацнахме в Манчестър. Емо Данчев знаеше какво се случва и кой ще ни чака, но не ми каза. Слизам развълнуван, не знам къде се намирам. Започвам да си представям как нося фланелката, играя и вкарвам голове. В същия момент чувам: „Хай, Берба!“ И кого да видя? Сър Алекс. Изпаднах в шок, губиш ума и дума като видиш такъв по-известен човек. Идва да ни посреща. Мисля си, че той си е с неговата кола, а ние с друга. Кани ни в неговата кола всички заедно. Аз продължавам да съм в шок. Влизаме в колата и тръгваме – аз, той, Емо Данчев и още някой имаше, но не мога да се сетя кой. Караме и мълчим. Аз не мога да кажа нищо. На мен мълчанието не ми пречи – седя си и си мисля разни работи. По едно време започна да говори нещо, за да разчупи леда. Още имах трудности да разбирам Съра, не бях свикнал с акцента. Пътуването беше неудобно, но пък забавно.

– И още една история – 10 минути преди края на трансферния прозорец – факсът от Тотнъм го няма…
– Имаше един напрегнат момент. Сега си мисля, че тези неща продължават да се случват в Англия, защото там обичат драматизма. Всичко трябва да се случва в последния момент, да не изпуснем нещо по-добро, въпреки че нервите на футболистите се опъват. Въпреки че конкретно в моя случай имаше факс. Аз бях пред инфаркт, Емо също. Съра и Дейвид Гил бяха спокойни. Казват: „Спокойно, всичко ще бъде наред!“ Викам си: „Как спокойно? Ще си изпусна шанса!“ Вече губех надежда и по едно време факса дойде. Бях в тотален шок и не знаех къде се намирам. Имаше една купчина с документи за подписване. Мислех си как ще успеем да ги подпишем в срок. Успяхме някак си. Последваха целувки и прегръдки. Накрая всички бяха доволни.

– И си в Театъра на мечтите.
– Да. Съра ме пита: „Ти с кой номер искаш да играеш?“ Вече бяхме подписали и бях доволен. Викам си: „Вече няма какво да стане, не може да ме върнат“ и казах „девети“.

– Три сезона и половина при „червените дяволи“…
– Аз си ги броя четири.

– Да, реално са така. Четири сезона при „червените дяволи“ – триумфи, малко разочарования. Какво все пак най-много се е запечатало в съзнанието ти?
– Като цяло почти всички неща. Вече бях на най-високото стъпало. Успях поради труда си, упоритостта си и защото не се предадох. Това беше моята награда за всички трудности, които изпитах в кариерата ми. Всеки път, когато отивах на тренировка или имах мач, дори и трудните моменти или когато съм бил тъжен поради различни причини, винаги съм оценявал факта, че съм в Манчестър Юнайтед, тренирам под ръководството на най-добрия треньор, играя с едни от най-добрите футболисти и също така се изправям срещу някои от най-добрите футболисти. Разбира се всичко това бе съпроводено с възходи и падения, добри резултати и загуби, с купи. Като цяло всичко беше като в рая.

– Датата 19 септември 2010 година говори ли ти нещо?
– Не знам какво се е случило. Аз съм много зле с датите.

– Димитър Бербатов – Ливърпул 3:2.
– Да, между другото приятели постоянно ми напомнят тази паметна дата, а аз все забравям и питам какво се е случило на 19-ти. Може би тогава беше моментът, в който дори тези, които все още подлагаха на съмнение качествата ми, ги признаха. Особено вторият гол. Малко хора могат да вкарат по подобен начин. Това не е нескромност и арогантност, а виждане за собствените си качества. Аз знам какво мога и какво не мога. Точно такъв вид голове никога не са ми били трудни, защото обичам импровизацията. Специално този мач не само за мен, а и за отбора беше готин момент.

– И още една дата 27 ноември 2010 година – там головете не са три, а пет срещу Блекбърн.
– Странното после беше, че някой ми обясняваше, че е трябвало да вкарам шест. Все едно пет не са достатъчни… Окей, донякъде имат право, защото ако бяха шест, щях да съм единственият футболист с толкова голове в един мач. Но след това дори не се бях замислял какви футболисти са в тази класация, както и че съм първият чужденец вкарал пет гола и т. н. Мачът беше от тези, в които ако бях ритнал от центъра, топката щеше да влезе. На четвъртия-петия гол се опитах да подавам, но топката се връщаше при мен, рикушира… Всичко беше наредено.

– Както казва легендата във волейбола Борислав Кьосев: „Искам да сбъркам и не мога.“
– Не можех, каквото и да направех, всичко се получаваше.

– Не ти ли пречеше тази твоя философия в Англия? Преди време каза: „За какво да я гоня тази топка, която е безнадеждна. Ще се изправят да ми пляскат, а аз ще съм се изхабил. По-добре да съм свеж за тази, която мога да отиграя.“
– Това е точно така. И в момента, и аз като играех, футболисти правят абсолютно същото. Просто, когато се съсредоточиш върху някой прекалено много, е трудно да изместиш фокуса си от него и да видиш, че подобен тип нападатели правят същото. Веднага давам пример с Ибрахимович. Рядко го виждам да гони излишни топки. Пазиш си силите за точния момент и точното място. Малко хора разсъждават така. Затова в един отбор не може всички да са като мен, защото тогава ще сме на последно място. Трябва да имаш някои, които „ръмжат“ около топката, борят се и после я дават на тези, които могат. Аз не мога без тях и обратното. Хората искат да гледат и красива игра. Всичко е микс от отборни качества. Затова отборът е най-важен.

– Преживя ли финала в Шампионската лига през 2011 година, когато остана извън групата?
– Преди известно време Съра каза, че е било грешно решение. Това е най-голямото признание, че в случая може би е постъпил грешно.

– И най-големите бъркат.
– Факт. Въпросът беше, че не се намери един човек, който да приеме това решение като нормално, тъй като специално този сезон станах голмайстор и пак имах усещането, че откъдето ритна топката, ще я вкарам. От коляното в носа да ми се удари, щеше да влезе. Не че щяхме да победим, но се чувствах във форма. Самочувствието ми беше такова, че със затворени очи ще вкарам. Разбира се беше изненада, дори шок за мен, но се случи.

– В този мач Барса скри топката на Юнайтед.
– И в предишния бе така. В крайна сметка тогава Барса беше в апогея си. В първия мач може би започнахме по-добре. Роналдо имаше един шанс за гол. Ако се бяхме възползвали, нещата щяха да се развият по друг начин, но вече е минало.

– Спомена Роналдо – как си партнираше с него?
– Продължавам да обяснявам на младите момчета в България и в другите отбори за него. Всички му се радват. Имитират го – кой може, кой не може. Понякога се получават и циркаджийски изпълнения. Казвам: „Окей, няма лошо, че искате да имитирате, но този човек идваше първи на тренировка и работеше като животно“. Арогантността му е заслужена. Той вярва в качествата си и ги подкрепя с игра, голове, купи и т. н. Но тренираше зверски. Всеки ден плуване, фитнес, коремни преси. Оставаше след тренировка и се виждаше, че амбицията му е толкова голяма и в крайна сметка му помогна да успее. Той пак беше успешен, но след това успя на много по-високо ниво. Не е само да се опитваш да подражаваш на някого, а трябва да работиш здраво. Особено тези, които нямат неговия талант или този на Меси. Веднага давам пример с Гари Невил, който ще дойде за мача и е супер пич. Един път ми обясняваше: „Берба, трябва да сме реалисти, аз нямам таланта на Роналдо, Руни и т. н., обаче всеки ден съм тук първи, всеки ден тренирам като луд и никой не може да ми каже, че тренирам по-малко от някой друг. С това наваксвам и затова съм тук толкова години“. Какво можеш да кажеш? Евала.

– Дълголетник стана с тази политика.
– Без такива футболисти примерно Роналдо и аз не можем, защото те вършеха „черната“ работа.

– Затваряме „английската страница“ с Фулъм.
– Във Фулъм беше супер. Мартин Йол ми даваше топката и знаеше, че няма нужда да ми казва каквото и да е. А когато някой прави така с мен, знае, че аз няма да му се кача на главата, а ще направя така, че да не го разочаровам. Разбира се трябва да ме познава и да ми даде пълна свобода. Той го знаеше и затова така добре се разбирахме. Вкарах с едно воле срещу Стоук Сити. Беше много хубав гол. Виждах, че той е под напрежение, макар че никога няма да си признае, защото всички имаме достойнство и его. Виждам, че му е притеснено преди мача. Казвам му: „Спокойно“. Стана 1:0. Отидох да го поздравя. Понякога може да видиш по реакцията на човек как изпитва облекчение. Като ме хвана и щеше да ме „счупи“. Имаше даже сълзи в очите му. Толкова му беше готино, защото този мач беше важен и успяхме да победим. Този човек за мен е супер. Винаги сме се разбирали и продължаваме да го правим.

– От малък си фен на Нюкасъл. Имаше ли възможност да преминеш при „свраките“?
– Не. Смея се и се учудвам на нещата, които се пишат. Понякога се публикуват с цел да се размърда някакъв вид интерес от страна на дадения отбор. Не се прави само за мен, а и за други хора. Това пак са маркетингови стратегии. Не е имало възможност, просто защото тези хора не са имали нужда от мен. Аз добре знам, че нямат нужда от мен. Те си имат добър отбор. Не е имало полза от такова нещо.

– Говорил ли си някога с Алън Шийрър?
– Да, представяте ли си Алън Шийрър ми взимаше интервю, мисля че за Би Би Си. Беше дошъл на „Олд Трафорд“, аз пак бях притеснен. Алън Шийрър е голмайстор номер 1, въпреки че не блестеше с техника, а на мен ми харесват технични футболисти. Незнайно защо ме привличаше този футболист с това как вкарваше голове отвсякъде и как ги бореше с лакти. Говорили сме, точен е и като човек.

– Не трябва да подминаваме и темата за националния отбор. Сега като мина време как оценяваш решението си да спреш като правилно, прибързано или неточно?
– Може да се тълкува по много начини. Най-важното в случая беше, че аз не съм се отказал от националния отбор, а се оттеглих, защото реших, че е правилният момент. Вече е минало, гледам да не се връщам към тези моменти. Някой ден, когато излезе книгата ми, която пиша, в нея ще бъде уточнено кое как е било. По разбираеми причини не мога да кажа всичко сега. Пазя си най-хубавите неща за книгата.

– Кажи за марковите лафове – „трите коня, които теглят каляската“. Харесваш ли си го?
– Във всеки отбор има хора, които теглят тима. Харесвам си, защо? Не е лош. Както мен са ме теглили в отбори, така и аз съм теглил в националния отбор. Все някой е бил конят в определен момент.

– Друг цитат – „Ще дойда да ви оправя футбола един ден“.
– Но казах, ако ме поканите. Истината е, че във всяко нещо, което правя, трябва да се чувствам подготвен, а не да се впускам в нещо без да имам и най-малката представа кое как се случва. Ако дойде изобщо такъв ден, трябва да съм подготвен. Да знам, че ще се справя, ще имам средствата и екипа за това. За момента виждате с какво съм ангажиран. Други неща са ми на преден план. За момента приоритетите са ми семейството, мача на 14 юни… Впоследствие всичко ще се нареди. Аз все си мисля, че нещата се нареждат. Трябва да уцелиш правилния момент за това, което искаш да правиш.

– Ще се наредят ли нещата за българския футбол?
– Ще се наредят.

– Как?
– Не знам. Ето, виж базата, която се направи на Българския футболен съюз е много хубава. Бях да я видя. На хубаво място, хубави терени, хубав хотел. Предразполага те като отидеш да искаш да играеш футбол. Готино е направено. Някаква стъпка към нещо по-добро. Но как ще се оправи е въпрос, който сега ако седнем да говорим, ти имаш едно мнение, аз имам друго, друг има трето… Може да не се съобразите с моето, но винаги е хубаво да гледаш гледната точка на хората, които са били вътре в играта. Винаги ще поддържам мнението, че те разбират най-вече какво трябва да се прави. Ако аз почна да казвам, че мога да коментирам и да водя предаване по-добре от вас, сигурно няма да е приятно и да звучи добре, нали? По същата логика футболистите, когато чуят нещо подобно от хора, които не са играли футбол, не им става приятно. Това са нормални неща. И аз искам да съм лекар, и аз ще дам мнение, но не си позволявам да го правя. Има си една култура, която малко хора я имат тук.

– Малко хора знаят, че наблюдаваш спокойно мачовете от А група в една стаичка в Стара Загора на твоите приятели Александър Томаш, Тодор Кючуков и Константин Мирчев. Запази си приятелството с тях.
– Аз съм лоялен човек и харесвам такива хора. Особено към приятелствата и хората, които са ми помогнали, се стремя винаги да бъде лоялен, точен и ясен. Хората, които ме познават, знаят какъв съм. Имам приятелства от много време и са се запазили. Гледам да не се променям, защото славата и парите са двете неща, които хората най-малко могат да понесат и да се справят с тях. За мой късмет или съм бил покрай хора, които са ми давали правилните съвети, или съм се „очукал“ от грешките и сам съм проумял някои неща. Хората, които са най-близо до мен, са изпитани във времето. Аз познавам много хора, много хора също ме познават, но само това, което позволявам да видят. Има доза истина в това, което каза. Да, ходя и гледам, защото ми е интересно. Подкрепям приятелите си и се радвам с тях, когато се развиват. А и в България трябва да се дава път на млади треньори и млади футболисти. Аз съм за това, което се покрива с фондацията ми, защото помагам на деца. Искам повече деца, млади играчи да се налагат в отборите, което е трудно. Успехите са на първо място и няма търпение.

– Кога смяташ, че можем да видим една генерация като тази на Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров?
– Според мен ще има. Иска ми се да има. Винаги се опитвам да гледам позитивно. Може да не го доживеем да го видим, но ще има. Ако след време се занимавам с футбол, изхождайки от това какво съм постигнал и как на мен са ми помогнали, ще ми е кеф да има млади футболисти, които да успеят. Това е и причината да поканим някои талантливи момчета на мача. Защо го правя? За да могат да се „отъркат“, пък дано някой прихване нещо от тези футболисти. Може и да не играеш, но като дойдеш в съблекалнята, като поговориш с човека, като го питаш един елементарен въпрос или му искаш съвет, после като се прибереш вкъщи, ще искаш пак да се видиш с тези хора и да си в тяхната компания. Но за да се случи, трябва да работиш много.

– Обичаш киното, не се ли изкушаваш да се появиш в някой български сериал? Не вярвам, че нямаш покани, но може би нашите продуценти не могат да си го позволят…
– Да, може би очакват да ме поканят и аз да отида ей така. Трябва да ми предложат нещо. Имам мерак и желание. Направих един клип, може би сте го гледали.

– Да, даваш анонс за заложбите си.
– Скрит талант.

– Какво стана с рисуването?
– Рисуването си върви, когато имам възможност и се отпускам. Сега с две деца е по-трудно да намеря такова време, но когато мога си релаксирам. Интересите ми са различни в много области. Футболът за съжаление е до време, но той си остава моята любов. Но не може да играем вечно и трябва да се ориентираме в други поприща.

– Какво последно нарисува?
– Рисувам татуировки и скечове. Трябва сам да си измисля абсолютно всичко. Не мога да чакам някой да ми каже. Едната ми дъщеря също е художничка и постоянно ми дава съвети. Обменяме опит.

– С дъщерите ти ли се чувстваш най-щастлив?
– Да, с дъщерите. Всеки човек може да разбере, че когато примерно си имал напрегнат ден в офиса, като се прибереш може да се почувстваш един вид дете. Може да си говориш детски приказки. По-малкото ми дете е много малко и понякога плещи такива неща, че няма как да не ти стане смешно и ти да не се включиш и да започнеш да говориш някакви глупости. Детските неща изключват за момент реалните проблеми или нещата, които трябва да свършиш, и ти вкарват стрес и знаеш, че от теб зависят много работи. Прибираш се и ти става готино.

– Значи детето в теб не си е отишло?
– Според мен това е най-доброто качество, ако един мъж може да запази детето в себе си. Всички сме момчета и показваме детското в себе си в определени моменти. Трябва да знаеш кое кога да вадиш на показ.

– Защо избра да живееш в България?
– За момента съм тук. Казах и преди, че се чувствам добре. Семейството ми се чувства добре. Докато това е така, ще бъдем тук. Имам работа за вършене с фондацията ми, с мача. Изхождайки от положението ми, трябва да се опитам да дам пример на младите хора. Който иска, да слуша разбира се. Важното е да можеш да чуеш, защото ми омръзна неправилните хора да се опитват да дават съвети и децата да подражават на тях. Това не е правилно. Хората се отъждествяват с мен като успял футболист и спортен човек, но изхождайки от това как съм успял, може да успееш в различни сфери на живота. Затова се опитвам да бъда най-добрият пример. Разбира се и аз имам своите кусури и минуси като всеки човек, но се старая да давам възможно най-добрия пример на всички подрастващи. Трябва да видят, че ако можеш да се лишиш от някои неща в краткосрочен план, ще береш плодовете в дългосрочен. Ще имаш спадове, но в последствие ще спечелиш много повече, ако си упорит и знаеш какво искаш в живота. Затова съм тук – имам работа за вършене и го правя с удоволствие. Пък и ми харесва страната. За какво правя този мач тук? За да дойдат и да видят. Постоянно съм им говорил на всички колко хубава страна имаме – море, планина, всичко. Да, и ние си имаме нашите кусури, обаче държавите, в които съм бил имат същите проблеми. Хората, с които съм говорил в чужбина, обясняват същото, което и нашите. Егати държавата! Каква държава сме! Какви политици имаме! Мислил съм си да се сменим, да идим какво ще се случи. Трябва да се радваме на това, което имаме.

– Как гледаш на политиката?
– Далеч съм от нея все още, но никога не се знае. В момента имам други приоритети. Опитвам се да се занимавам с нещата, които разбирам, но не всички мислят по този начин.

– Може би най-доволен ще е Рио Фърдинанд, защото най-накрая ще му сбъднеш мечтата да види България и нашите дискотеки, а не само неговия ресторант в Манчестър…
– Абсолютно, но истината е, че Манчестър се разраства. Останах изненадан колко много се строи, как икономиката на града се развива. Когато аз бях там, наистина имаше два ресторанта, даже един и половина. Сега са три-четири. Вече инвестират повече и в Манчестър, и в Бирмингам и другите градове. Специално Рио го видях. Позитивно настроен е. За мен ще е удоволствие да дойде, защото знам, че е точен пич. Ще му хареса, пък и ние ще се опитаме да направим така, че хората, които дойдат, да искат да се върнат. Ако щеш нашето море, нашата планина. По този начин показвам на света каква държава имаме. София е столица на спорта. Каква по-добра реклама от нашия мач? Това е правилният момент, за да се случат нещата.

– И да поканим всички на мача на 14 юни.
– Абсолютно. Всички на мача, защото са дарители за нашите деца. Това не е моят мач, а нашият мач. След това всички деца ще берат плодовете на успеха.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+