Софроний Врачански първи преписва „История славянобългарска“

Три години по-късно се среща с Паисий Хилендарский, което до голяма степен предопределя и променя живота му. Паисий му показва „История славянобългарска“, от която Софроний прави първия препис, известен като Софрониев препис. Благодарение на това у него се заражда силно патриотично чувство и той се посвещава на каузата да служи на народа си.

И за да усети още повече духа на Историята отецът от Котел пътува до Света гора, където е писал Паисий. През септември 1794 г. е ръкоположен за епископ във Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. След случили се размирици във Враца (от войските на видинския паша Осман Пазвантоглу – 1797) напуска града и се скита из Северозападна България. За три години се задържа във Видин – този период е важен за изясняване на целите му като писател. През 1803 г. заминава за Букурещ, където активно се включва в дейността за освобождение на България. Там продължава служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански.

В периода 1806 г. – 1812 г. е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след руско-турската война. През последните години се оттегля в манастир край Букурещ. Тогава  книжовникът пише най-добрите си творби. „Кириакодрумион, сиреч неделник“ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на славянски и гръцки източници – единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга – и налага говоримата реч като език на книжнината. Тя е широко популярна сред народа под името „Софроние“. Пише и друг сборник „Неделное евангелское толкование“ (1805 – археологически музей Шумен). „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и „Възвание към българския народ“ превръщат Софроний в най-видния представител на българската литература от началото на 19 век.

Неизвестна е датата на смъртта (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 г.).

Канонизиран на 31 декември 1964 г. от Българската православна църква.