Живот по правила, останали от векове

Записа Юлия БАЙМАКОВА
Питаш ме какъв беше животът в Баничан преди 60 – 70 години. Ще ти кажа – труден, но и човечен, защото си помагахме и живеехме в сговор. Аз съм родена през 1935 година. Помня, че като 9-10 – годишно момиче молех някоя от бабите си да ми даде носия и идвах в града с мои дружки, да пеем в градското читалище. И аз мечтаех да имам носия, но в Баничан се спазваше една традиция – на смъртния си одър всяка жена иска да я облекат в носията, с която се е венчала, смята, че така нейният дядо ще я познае на оня свят. Заради обичая не останаха носии. Моето семейство беше много бедно и майка ми успя да ушие за мене само престилка. Тя и за себе си не е имала носия. Така си остана несбъднат моят мерак от сърце. Много по-късно, когато вече се пенсионирах, избродирах не една, а две носии, да има и за двете дъщери, ей така, за спомен. Едната внучка чак в Гърция отиде с моя носия. Да знаеш колко беше доволна! – разказва 81 – годишната леля Райна от Баничан.
Като се заговорихме, та да ти кажа. Вера Кънчева, чувала си за нея, тя спаси баничанската носия. Под нейно ръководство бяха ушити носии за училището. Тя беше учителка в селото ни, събираше момиченцата като мене, четеше ни книги и ни учеше да бродираме. И досега се ползват носиите, които са ушити благодарение на нея.
Женската баничанска носия е особена. Саята е с къси ръкави и може да бъде в два цвята – бялата е за по-млади, а синята – за по-стари. Ризата е дълга и бяла, отдолу с бродерия, с дълги и широки ръкави, до лактите с бродерия, каквато има и около деколтето. Носията включва още женски пояс. Задължителна е и вълнената шамия на главата. Жената трябваше да е винаги забрадена и задължително с плитки. Изработването на носията е много трудоемко, но девойките и жените сами се справяха с всичко. Те изтъкаваха платната и избелваха тези за ризите. Боядисването, когато се налагаше, също правеха сами, като използваха естествени багрила. После започваше бродирането… Ами плетенето на чорапи?! Виждала ли си баничански чорапи? Те са колкото красиви, толкова и трудни за изработване. Преждите също сами си боядисвахме. Самата плетка върви по-бавно, отколкото при обикновените чорапи. Иначе бяхме обути в цървули. Татковците ни ги правеха от говежда осолена и изсушена кожа. Кундури (груби кожени обувки – бел на авт.) с токчета можеха да имат само булките.
Много важно в ония години беше религиозното възпитание. Старите местни жители помнят и още уважават учителката Фидана, родом от града, която беше много религиозна. Тя ни водеше в черквата „Св. Архангел Михаил“, настояваше да постим и да се причестяваме.
В ония години децата от малки помагахме на родителите си. В моето семейство аз бях най-голямата. Водела съм на паша волове, жънала съм и копала. Препитавахме се със земеделие и с няколко овце и козички. В онова време се отглеждаше доста ръж и пшеница, та често се разплащахме в натура. В село ще дойде например грънчар, вземеш от него гърне, защото имаш нужда, и му го плащаш с жито.
Никога няма да забравя как перяхме. В старото село водата беше варовита и се налагаше да отиваме чак на Топлицата (там, където сега е „Пирин Спринг“). Нарамвахме казани и дървени корита и тръгвахме. С жените понякога идваше и мъж, да пали огън. Често се налагаше посред зима да влизахме боси във водата. Тежък живот!
До града се придвижвахме пеша. За панаира идвахме боси, да не си изцапаме платненките. Обувахме се, когато вече влизахме в града. И тогава имаше люлки и разни изкушения, но ние само гледахме. Клоунът например, качен на кокили, наблюдавахме отдалече, нямахме пари да влезем в цирка. Същото беше и с лакомствата. Поглеждахме скришом към тях и никой не смееше да каже, че му се ядат. По някое време, когато съвсем огладнявахме, стрина ни отвеждаше зад някоя палатка, отваряше гърнето с пиперки, което носеше от село, отрязваше самун хляб и това беше нашият празничен обяд.
Ще ти разкажа и за забави в читалището. Нямахме музика, та сами си пеехме, за да играем. Оттогава помня хороводните песни „Извор вода извираше“,“ Горо ле люлякова, вдигни листи, път направи“. В Корница имаше един музикант – дядо Петко. За Коледа и Великден го пазаряхме да идва в село, да ни свири. Той пристигаше с двете си внучета, с тъпан и други свирки. Веселбите траеха по три дена и през всичкото време се грижехме за прехраната на дядо Петко и домочадието му. В петъка след Великден на манастирчето „Света Богородица“ ставаше голям събор. Идваха всички жени и моми от Господинци и Борово. Тогава се виеха най-кръшните хора.
След време решихме да се сдобием с акордеон, та и нашето село да си има музика. Всеки даде по кило-две фасул, продадохме го и купихме акордеона. На него свиреше Тодор Мандев, а ние играехме.
Животът в ония години течеше по правила, останали от векове. И отношенията между хората бяха открити, нямаше завист, а човещина и задружност. Гостувахме си по роднински, по съседски, неофициално, просто на сладки приказки. Черпехме се предимно с варена царевица или тикви – балки, сварени на пара. Семействата бяха големи, с много деца, но се намираше храна и за другоселци. Не оставяхме гладни хората от Лъжница и Корница, които идваха да работят на полето. Не отблъсквахме и просещите цигани. Ще дойдат, ще седнат на стълбата, а майка ще направи бърканица, ако има, и хляб, ще им даде. Оставяха ги да правят поберка на полето – кромид, фасул, което е останало. Кражби нямаше.
Така си живеехме тогава – бедно, но честно и задружно.