Николай Славеев ексклузивно пред „ШОУ”: Пял съм на Жоро Илиев и Иво Карамански! Изпълнителят с много изненадващи разкрития за двете фигури от ъндърграунда

Бяха чувствителни хора, не ги познавам в мутренска светлина

– Здравейте, Николай. Толкова години на сцената. Какво научихте?
– Здравейте. 30 години на сцената, 20 от които в „Пайнер”. През тях съм научил много неща, и от живота, и от музиката. За разлика от музиката отпреди 30 години обаче, днешната е много по-съвременна, виждаме едно ново явление, нова мода. Всеки се старае да направи нещо ново и различно. Затова и конкуренцията в България е много голяма – всеки се старае да е актуален на пазара.

– Ще ми разкажете ли за началото?
– В ранните си години, като ученик, взех първо място от един конкурс. Тогава реших да се занимавам с музика. Моят баща пееше много добре, даже има международни награди. Кандидатствах в музикалното училище. Наред с това нещо се занимавах и със спортове: борба, футбол. След като завърших казарма, имахме състав и започнах да свиря на китара, и да пея. После ме взеха в друг оркестър, в трети и така. Работил съм и други неща –

бил съм касиер,
счетоводител 

но не съм спирал да се занимавам с музика.

– Кога ви беше най-трудно в кариерата?
– Когато заминах в София. От самото начало започнах да работя по заведенията, както и на други места. Но, накрая вече не издържах и се отдадох само на музиката. Записах една касетка и я изпратих в „Пайнер”. Помня, че в нея имаше четири песни. Беше 1997 година. Те ме одобриха и така до ден-днешен. Много трудно беше в началото, но и сега не е лесно, но и конкуренцията е много голяма. Запазих се на пазара, защото заедно с продуцентите изградихме името ми и в момента не мога да се оплача от липса на работа. Направих голяма промяна, вече имам и бенд и работим на живо.

– Разкажете ми за конкуренцията. Имало е „ножове” в гърба?
– Има много хора в България – кои можещи, кои не можещи, но се опитват да пеят. Българите принципно сме весел народ и всеки иска да пее, да се весели. Няма лошо в това, разбира се. Конкуренцията идва от хората, които могат да пеят, което задължава и всички да се стараят повече. Вече се прави много авторска музика, което е много добре. Колкото до „ножовете” в гърба – не бих казал.

– Предполагам, че сте имали много емоционални срещи с феновете. Разкажете ми някоя от тях?
– Имах един случай в САЩ, за който се сещам сега. Правех много концерти зад граница, наистина много. И в един от тези концерти мои приятели бяха накарали техен съквартирант да дойде на концерта ми. Оказа се обаче, че той е запален рокаджия и не слуша народна музика. Спомням си, че момчето беше с дълга коса, от град Стамболийски. Дойде на концерта, а после и при мен и ми каза:

“Знам само една
българска песен,
тази, която лети
в Космоса

Можеш ли да ми я изпълниш?”. Песента е „Излел е Дельо хайдутин”. Изпях я акапелно, след което той пак дойде при мен и застана на колене, плачейки и пеейки с мен. После стана голям мой фен и винаги идваше на концертите ми. Носталгията там е много голяма и хората се радват, като чуят българска музика. Напоследък даже гледам, че и младото поколение на България обича народната музика, дори по дискотеките се хващат на хоро и пеят с мен. Имал съм концерти в Америка, на които са идвали американци и са пеели с мен македонски песни. В Сиатъл пък един оркестър пееше песен на Тодор Колев.

С колежките си Ивелина Колева и Деси Слава

– Четох, че сте били близък с много хора от ъндърграунда, например с Иво Карамански и Георги Илиев.
– Да, когато съм работил в ресторантите на София. Лека му пръст, Иво

Карамански много
обичаше “Имала
майка едно ми чедо
Никола” и “Ако
умра, ил загина”

Все тежки песни. Били сме много пъти заедно. Пял съм и на Жоро Илиев. Срещал съм се с всички хора от ъндърграунда. Хората, на които съм пял, все са били хора на веселбата и на чувствата. И двамата бяха много чувствителни личности. Понякога, когато се говорят лоши неща за тях, че са мутри и това и онова, се замислям, че аз не съм ги познавал в такава светлина. За тях е било удоволствие да разговарят с изпълнителите, да говорят за хубавата българска музика. Едно време имаше дори и доста коментари, че такива хора тормозели певици, певци – лично аз не съм видял такова нещо, отнасяли са се винаги много добре.

– Ще ми разкажете ли за участията ви? Имате ли толкова, колкото например си докарват колегите ви от поп фолка?
– Както казах, конкуренцията е доста голяма. Времената са трудни в целия свят. Даже в момента гледам, че пенсията в България е много ниска, така че българинът няма много възможности. Единственото, на което разчитаме, е да ни поканят някъде на празненства. Дай Боже, сега, като има нов президент и нови избори, да настане промяна за хората в България, за бедното население. Дано да може всеки да си позволи да празнува сватби, кръщенета. Помня времената, когато не се пееше само петък, събота и неделя. Заведенията бяха пълни, имаше веселба, народът беше усмихнат. Трудно се печели от музика, дори и в поп фолка – какво печелят там не знам, но всичко е много трудно. Дано да дойдат по-добри времена.

– Разкажете ми за колегите, кой е най-успешен?
– Такава оценка не мога да дам, но тази година според мен посланието бе много по-ясно за зрителя и изпълнителя – особено за наградите, които се решават чрез допитване до зрителите.

– Не анулираха ли наградите и зрителския вот заради съмнения, че ваши колеги мамят и си купуват гласове?
– Не знам, не съм чул и не ми е ясно. Но какво значи да си купуват гласове? Не мога да разбера, а ми изглежда и смешна тази работа. За мен по-истинското е оценяването на народа. Когато изляза на концерт и всички танцуват ръка за ръка. Какви са тези награди, при положение че ти работиш, хората те оценяват и вървиш напред. Без работа, как да очакваш награда?! А и

какво получаваме
от тези награди,
все едно са
номинации
за “Оскар”

Ако вземеш награда и компанията ти направи албум, да, но не – дават ти просто една статуетка. Аз не искам такива награди! Имам една от телевизия „Планета” и две от „Пирин фолк” – истински, явни. Хората гласуват и всичко става пред теб. Най-голямата ми награда пък е обичта на публиката. На нея се доказваме.

– Да, но знаете колко години се водят войни за тези награди. Колко бойкота е имало на церемонията по раздаването им…
– Не мога да ги разбера тези неща. Да има, например, само две награди за фолклор – за албум и за изпълнител. А когато България трябва да се представи някъде, да се избира фолклорна песен. Не се показват песни на колеги и колежки от фолка например. А тези награди са изцяло за поп фолк, не за народни песни. Как може да има толкова поп фолк изпълнители, които идват и във фолклора, а накрая взимат награда и за там?! През последните години се вижда ясно, че те ги обират.

– Тоест не сте очаквали награди?
– Не, не очаквам, и там има някакви предпочитания. Както казах, за мен най-голямата награда е публиката. През годините си проличава кой има и кой няма работа. Никога няма да ходя да си купя награда, за да ме видят хората и да ме викнат за 5 участия. С 30-годишен опит, ако съм разчитал само на това, никога нямаше да стигна до тук. Работил съм всякаква работа и не се притеснявам да отида в друг отрасъл.

– Обмисляли ли сте да спрете да се занимавате с музика?
– С каквото и да се занимавам, аз не се страхувам. Не можеш да спреш след 30 години. Да се откажеш от нещо, което обичаш толкова много. Музиката е направила много за мен, свързала ме е с толкова много хора, на които мога да разчитам за всичко. С каквото и да се занимавам, никога няма да оставя пеенето. Както се казва, ще отида в заведение с оркестър, ще си договоря хубава надница и пак ще бъда актуален.

– Какво си пожелавате оттук насетне?
– Най-вече мир по света. Което и правителство да дойде, нека помисли повече за хората и техните бъдещи проблеми, за да можем да бъдем по-щастливи. Много корупция има в България – това трябва да се избегне. И всички да сме много здрави и щастливи.

Интервю на Костадин КОСТОВ

blitz.bg