На ръба на забравата: Как вековни Родопски занаяти стават романтичен спомен и кои са последните им пазители
-
- юни 3, 2025
Историята познава възходи и спадове. Дано следващото завъртане донесе възраждане на занаятите, труда и живота в Родопите – с хора, които не просто се възхищават на миналото, а го съхраняват с ръце и сърце.
Трудно е за един човешки живот да се осмисли такава кардинална промяна, да живееш наистина в интересни времена – на смяна на телефона с шайба с изкуствения интелект. В страната масово изчезват обущари, ключари, часовникари, редица занаятчии. Още по-фрапиращо е по региони, където изчезват цели трудови общности. Смяната на една епоха с друга често изглежда невидима за едно поколение, но в Родопите тя е осезаема, дълбока и понякога болезнена.
Професии, с които родопчани векове наред са си изкарвали хляба, днес буквално изчезват пред очите ни.
За това говорят не само историци и социолози, а и самите местни хора – наследници на занаятите, които вече почти никой не практикува.
С овчарство, зидарство и отглеждане на тютюн са били свързани цели трудови общности в Родопите. Днес обаче овчари се търсят със свещ – няма млади, които да поемат гегата. „За каквито и пари да става дума, няма желаещи“, споделят стопаните на малкото останали стада. Сред последните истински овчари са Даниела Чакърова – Дънди от чепеларското село Проглед и добре познатият бай Спас Седянков от село Стикъл. Техният труд е символ на упоритост и любов към земята, но и на едно почти изгубено време.
Зидарството – друг от знаковите занаяти за региона – също е на ръба на изчезване. Родопските майстори зидари някога са строили къщи не само в България, но и в Беломорска Тракия. Каменните двуетажни къщи с еркери, вътрешни дървени стълбища, миндери и тесни прозорци в села като Широка лъка, Косово и Мугла са тяхно дело. Те придават на Родопите архитектурния облик, който днес привлича хиляди туристи. Пример за този изумителен майсторлък е първото класно училище в Широка лъка, изградено през 1888 г. от местните уста Костадин Бозов и Васил Белогащев – Кьотата. Със своите наклонени навътре каменни стени то е оцеляло при земетръси и днес функционира като етнографски музей.
И все пак –
кой днес може да вдигне дувар от камък, камо ли къща?
Майстори, които умеят да покриват с традиционните тикли (каменни плочи), се броят на пръсти. Наскоро отец Георги от църквата „Свети Георги“ в Смолян сподели, че едва е намерил майстор да пререди тиклите на покрива на храма. Един-двама са вече в цялата планина и като си отидат и те, и няма кой да поеме подобен ремонт. А храмовете са паметниците на културата, не може да се прави на покрива нещо различно, не е позволено и правилно, казва отец Георги. Той намерил майстор от Буката. Човекът се качил на покрива да го пренарежда, носейки цели 80 години товар на гърба си. Така професии, които са били норма, днес са почти екзотика.
Сходна е съдбата и на тютюнопроизводството. През втората половина на XX век тютюнът бе основен поминък – с него се строяха къщи, издържаха се семейства, плащаше се образованието на децата. Сега в Родопите почти не се отглежда тютюн. Отделни възрастни хора си спомнят с тъга „златните листа“ и дългите часове навеждане по нивите.
Днес не само тютюнът, но и хората, които знаят как се отглежда, изчезват.
Същото важи и за животновъдството – някога всяко домакинство в селата имало поне по една крава, често наричана галено Минка. „По-хубава от швейцарската Милка“, казват с усмивка и гордост възрастните.
Сега и кравите, и дори магаретата са рядка гледка
Една от последните пазителки на традицията е Милкана Йорданова от село Смилян – производителка на прочутото смилянско сирене, която не се отказва от грижата за добитъка. Тя е направила музей на родопската кравичка, където може поне на фигурки малките деца да видят красивата Минка
Все по-трудно можеш да намериш и майстор, който знае как да хваща вода и да направи чешма, като прочутия бай Манчо от Смолян, който бе убеден, че водата му говори.
Въпреки всичко има нещо, което остава живо – гурбетът. И днес, както и преди, родопчани изкарват хляба си надалеч. Някога са слизали към Бяло море с овце и майсторлък, сега шофират тирове из Европа или работят по полета и къщи в чужбина. Мнозина обаче се връщат и влагат спечеленото в бащиния дом – възстановяват, реставрират, пазят.
Макар Родопите да страдат от най-дълбока демографска криза в страната, регионът има шанс за възраждане.
Ако се приложи далновидна политика – образователна, икономическа и културна, старите каменни къщи няма да се превърнат в руини или луксозни вили на туристи, а отново ще приютят родопски семейства.
Колелото се върти…
Историята познава възходи и спадове. Дано следващото завъртане донесе възраждане на занаятите, труда и живота в Родопите – с хора, които не просто се възхищават на миналото, а го съхраняват с ръце и сърце.
И дано да останат и журналисти като нас, да отразяват такива региони, тъй като и тази професия е застрашена от изчезване!
Be the first to leave a review.
