СЪДЕБЕН КРАХ ЗА ВИКТОРИЯ ВАСИЛЕВА И НОВА ГОЛЯМА ПОБЕДА ЗА ТОП ПРЕСА

В българската политическа фауна съществува един особен вид екземпляри, които вярват, че партийната книжка е магическа пръчка, а депутатската банка – амвон, от който истината може да бъде декретирана с постановление. Виктория Василева, която премина през политическото пространство със самочувствието на реформатор и гравитацията на незаменим фактор, най-накрая разбра, че съдебната зала не е телевизионно студио, в което сценарият се пише предварително. Годините на шиканиране, процесуални хватки и изтощително обикаляне по инстанции приключиха така, както обикновено завършват опитите да се заглуши неудобното слово – с фиаско. Оказа се, че дори най-високоплатените адвокати не могат да защитят една куха теза, когато тя се сблъска челно с реалността, която Топ Преса имаше смелостта да опише още в зората на „спасителния“ проект ИТН.

Спомняме си добре онези времена, когато критичните ни коментари за дейността на госпожа Василева в Благоевград бяха посрещани с почти религиозен гняв от ордите вярващи в новото „велико бъдеще“. Тогава тя и нейните съратници се разхождаха из Пиринско с ореола на недосегаемост, а реплики от типа „името ми работи пред магистратите“ трябваше да служат за щит срещу журналистическото перо. Днес, когато прахта от поредния политически проект се утаява, става ясно, че името работи само тогава, когато зад него стои достойнство, а не просто временно присъствие в парламентарните списъци. Правосъдието, колкото и често да е упреквано в мудност, в този случай прояви онази иронична прецизност, която поставя всеки на мястото му – медията в позицията на категоричен победител, а бившата народна представителка в ролята на поредния ищец, чиито претенции се оказаха по-големи от аргументите.

Тази съдебна победа не е просто поредното спечелено дело в архива на Топ Преса, а морален урок по политическо смирение. Госпожа Василева, която смени няколко партийни цвята в търсене на пристан за своето влияние, вероятно е вярвала, че парите и контактите са по-силни от мастилото на свободния коментар. Уви, съдебният състав не откри нищо обидно в това да се казва истината за публични личности, които претендират да управляват съдбите ни. Докато тя инвестираше в адвокатски хонорари и стратегии за триумф над регионалната медия, ние инвестирахме в памет. И точно тази памет днес ни се отплаща, напомняйки на всички настоящи и бъдещи политически месии, че Топ Преса не се плаши от „големи имена“, защото големите имена често се оказват написани с много малки букви в историята на българския съд. Истината, за разлика от политическата кариера на Василева, не се нуждае от пребоядисване, за да оцелее.