За първи път неразказани факти по темата само във вестник ГРАДЪТ! Спомени за Корнишката турска република

През юли 1970 г. ЦК на БКП взема секретно реше­ние „За провеждане на ком­плекс от мероприятия за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите мохамедани”. Този комплекс от меропри­ятия се свежда до смяна на имената, постепенно, село по село, като се почне от мест­ните първенци. В доста села от Благоевградски окръг процесът върви без особени пречки. Тръгват фотографи, снимат за новите паспорти, раздават се списъци с бъл­гарски имена. В Якорудско има съпротива, но властта се справя. В Гоцеделчевско незасегнати от тази вълна на Възродителния процес ос­тават само селата Корница, Брезница и Лъжница.

От есента на 1972 г. социалното напрежение сред помаците, особено в Бла­гоевградския край е доста добре осезаемо. Голяма част от мюсюлманите, чийто име­на са били променени, са настроени доста негативно към държавата и нейните институции, в това число и МВР Някои протурски нацио­налисти окуражават насе­лението, че Турция стои зад тях, че е редно те да искат да им бъдат върнати имената, да се въведе турския език в училищата и ред други неща.

Разбира се, повечето от тях са селски хора, които са се страхували от властта и при­емат с известна доза колебание идеите им. Имало е, разбира се, и фанатизирани лица, които са пряко отговор­ни за предизвикването на ин­цидентите и привличането на свои съмишленици.

Първият сериозен инци­дент по повод смяната на имената на помаците става в Бунцева махала (Якорудско). Жителите му, водени от мест­ни протурски националисти, се вдигат на протест срещу „възродителите“, в следствие на което става сбиване, при което един от ръководите­лите на операцията е убит, а друг, по щастлива случай­ност след удар с брадва по гърба, успява да оцелее. И двамата са българи. Акцията е временно прекратена, до­като пристигнат подкрепле­ния. След това за убийство са осъдени седем човека от селото, единият от които е екзекутиран. По този повод България получава протест­ни ноти от Турция и от новия тогава лидер на Либия – Муамар Кадафи.

Идва ред и на Корница. През октомври 1972 г. там е създадена нелегална орга­низация за съпротива срещу властта, за която се знае, че е била подкрепяна от турското разузнаване. Неин организа­тор и ръководител е българомохамеданинът Рамадан Рунтов, който е връзката с турското посолство и получава указания как да действат. До 1960 г. Рунтов е жи­тел на Корница, след което се преселва в село Долно Изво­рово, Казанлъшко. Това село е заселе­но със значителен брой помаци от Бла­гоевградско. По оперативна инфор­мация от ДС, Рун- тов осъществявал чести контакти със свои съмишленици – протурски нацио­налисти от средите на помаците, които живеят в Корница.

Повод за ескалиране на напрежение­то става задържа­нето от Държавна сигурност на група дървосекачи в мест­ността Предел в края на декември същата година. Те насила са отведени в Гоце Дел­чев и са при­нудени от орга­ните на реда да си сме­нят име­ната.

Същата участ спохожда и брига­дира от ТКЗС-то Реза Суил, който е отведен без съгласи­ето му в милицията на града, за смяна на името. Всички те обаче отказват да заменят турско-арабските си имена с български. През това време в селото са изпратени и гра­ничари с кучета.

При така създалите се обстоятелства, на 23.01.1973 г., създадената по-рано не­легална съпротивителна организация взема властта, като установява денонощно дежурство и пълен контрол над поведението на всички жители. На площада се съ­бират няколко стотин души, които подстрекавани от идейните сподвижници на Рунтов, започват бунт сре­щу насилствената смяна на мюсюлманските имена. В центъра му е запален огън, който е поддържан постоянно, за да могат бунтовниците да се греят в метежните зим­ни дни. Селото е обявено за „турска територия“, напълно изолирано от външния свят. Сваля се българското знаме и на неговото място се изди­га турският национален флаг, който се вее два месеца над Корница. Само с „разреше­ние“ на „новите управници“ е можело да се влиза и излиза.

Всеки, който не е бил съ­гласен с поведението и действията на ръководите­лите на бунта, е подлаган на психически и физически тор­моз. Така например е взриве­на колата на един от хората, който не е подкрепял бунта. Запалени са две плевни на комунисти от селото, както е направен опит и за запалва­не на фурната.

Цялото село е парализи­рано. Хората спират да хо­дят на работа.

Разрешено е било само да се хранят до­машните жи­вотни. Децата са спрени от родителите си да ходят на училище под претекст, че там им обясня­вали, че не са турци, а бълга­ри (християни).

Селяните се въоръжават с колове, брадви, камъни и са готови на бой, ако някой по­сегне на имената им. Към тях се присъединяват и от съсед­ните Брезница и Лъжница. Жестоко е пребит един вой­ник от съседното село, който без да знае каква е обстановката, идва да види своята из­гора. Основанието за разпра­вата с него е на основата, че е шпионин на официалната власт, макар че бунтовници­те по-късно ще заявят пред съда, че се дължало на ерген­ска свада.

Главният подбудител и организатор на бунта е Рамадан Рунтов, а цялата под­готовка на метежа се ръково­ди от идейните му приятели Алил Алилов Бялков и Байрям Ибраимов Гетов. Подго­товката на събитията в Корница започва с обработката на протурските национали­сти, а чрез тях и останалите българи мохамедани в селото с помощта на издадената от Асоциацията за култура и солидарност с родопските и дунавските турци брошура „Същността на последните кланета на турците в Родо­пите“. Освен, че разпростра­нява тази брошура, Рунтов уверява своите съселяни от Корница, че благодарение на оказаната съпротива от тамошното население, власти­те вече 40 дни не смеят да сменят имената им. Рунтов обяснява, че по указания от Турция са разрешени всякакви средства за тяхната бор­ба: вредителство, сабо­таж, терор, убийства на „гяурите“, както и на тези помаци, които се поста­вят в услуга на българ­ските власти.

През февруари от Бла­гоевград пристигат пър­вият секретар на БКП Петър Дюлгеров и Вла­димир Садев, председа­тел на ОНС. Те идват да преговарят с бунтарите. С тях са и доста служители на ДС от Гоце Делчев и Благоев­град. Настояват да проведат срещата с харамиите в сало­на на читалището, но разбун­тувалата се тълпа отказва. Митингът се провежда на площада. Комунистическата власт обвинява организа­торите на протеста, че под- тикват хората към метеж, под влиянието на турския шовинизъм. Първият секре­тар заявява, че БКП няма да позволи на такива вражески групи да манипулират хората и да ги карат да мислят, че са турци, а не българи. Заявено им е, че кръв ще се лее, но имената ще бъдат сменени. Митингът свършва, но корничани остават непреклонни пред думите на посетилите ги представители на властта. Опитите за мирно прекратя­ване на метежа се оказват безуспешни. Бунтът продъл­жава с пълна сила. Те започ­ват да пишат жалби до ЦК на БКП, Министерски съвет, На- родна просвета, както и една молба до народният им пред­ставител ген. Крум Радонов. Генералът като техен избра­ник пристига на 20 март в селото заедно с командва­щия Първа армия ген. Борис Карамфилов. Селяните му се оплакват, че милицията бие техни хора, които отказват български имена. Генералът им обещава да прати ко­мисия, която да разследва. Вместо комисия обаче прис­тига войска.

На 28 март към 4,30 ч село­то е атакувано. От Благоев­град, Петрич, Разлог, Банско и Гоце Делчев пристигат по­жарни, конна милиция, близо 2000 военни и доброволци, водени от вътрешния минис­тър Ангел Цанев. Органите на реда създават плътен обръч около селото и нахлуват от главния път. В същото време в центъра на Корница се е съ­брала огромна тълпа (почти цялото население на селище­то), която е насъсквана от ли­дерите на „Корнишката репу­блика“. Почти всички от тях са въоръжени с хладни оръ­жия (основно ножове и брад­ви), но някои носят и ловни пушки. Опитът на Дюлгеров да спре тълпата с думи, за­ставайки на трибуната в цен­търа на селото, е неуспешен.

Целен с камъни, оплюван и обиждан, той е изведен от около 10-тина милиционери.

Сблъсъкът е неизбежен. Органите на реда стрелят във въздуха и в първите редици на тълпата настъпва крат­ка суматоха. Метежниците се нахвърлят яростно вър­ху тях с камъни, ножове и брад­ви. Една част от най-фанатизираните помаци атакува полицаи­те и част от пожарната команда, която е била го­това да из­ползва водна струя срещу бунтуващите се. В сблъсъка падат убити четирима от по­маците (в следствие на теж­ки черепно-мозъчни травми и фрактури), които са се оп­итвали да спрат насилието и устрема на фанатизираните селяни. По погрешка е застрелян войник от селото, който по това време е бил в домашна отпуска. Телата на убитите не са предаде­ни на близките им за погребение. Заровени са около граничната бразда с Гърция.

Ранените са десет­ки. Първата жертва от органите на реда е ст.л-т Благой Златков, намушкан на седем места с нож. В ръцете си е имал АК- 47, но не го е използвал, защото е имало заповед да не се стреля по хора. Главата на майор Рашков пък е била буквално „смазана“ от удари с камъни, а един пожарникар е намушкан с нож, близо до сърцето. Други милиционе­ри и пожарникари също са с прободни рани от ножовете на корничани.

За часове бунтът е поту­шен. На 29-31 март цялото село, изплашени до смърт, отиват доброволно да си сменят имената. Ранените ги натоварват в камионетка и ги закарват в болницата в Гоце Делчев. После ги отка­рали в милицията за смяна на името и паспорта. Други от страх се прибират вкъщи, без да търсят лекарска по­мощ. Следват масови арести и разселвания из страната. Над 80 фамилии са интер­нирани. Натоварили всички на влак до София, а оттам – за Северна България. На всяка гара се качвал брига­дир от ТКЗС-то и си избирал най-здравите мъже, които да стават за работа. Разре­шават им да се върнат през 1984 г., като амнистия по повод 40-та годишнина от со­циалистическата революция у нас.

Десетима от основните организатори на бунта са осъдени през юли 1973 г. на общо 78 години затвор. Ок­ръжният съд в Благоевград дава най-високи присъди на организаторите на метежа Алил Бялков и Байрам Гетов.

Осъжда ги на 12 години лиша­ване от свобода и 1500 лв. гло­ба. От тези 12 години, те изле­жават 8 годи­ни и 3 месеца в Цен­тралния Софийски затвор. Рунтов е бил призован в качество на свидетел по делото, тъй като по това време е изтърпявал присъда за друго престъпле­ние.

Обвинението на прокурату­рата е, че са „създали и ръко­водили група, поставила си за цел да отслаби властта в НРБ, да участва в бунт, като лишат от живот държавни и обществе­ни деятели, да разпрос­транява клеветническа литература срещу дър­жавния строй”.

Днес в центъра на се­лото е издигнат памет­ник в памет на убитите при събитията от 1973 г.

В статията са използ­вани откъси от книгата на Веселин Божков „Заплахата на­стъпва“ и разкази на очевидци.