Градът: Искри, които запалиха огъня

Съставил биографичен очерк: Илия МИЛЕВ – писател, краевед от с. Гърмен

Димитър Димов Праматаров- първият създател на училище в Родопите

Роден е през 1844 г. в село Скребатно, об­щина Гърмен. Селото е разположено в Юго­западните Родопи и прилича на открито към източните зари на слънцето малко сел­це в птиче гнездо. То лежи на 1000 м надморска височина. Климатът е преходносредиземноморски. От изток река Канина мята гриви, родени високо в Дъбраш, а на юго­запад Места често се мести и се гордее със златоструйните води. Скребашката поч­ва е кафява горска, силно ерозирана. Селото през 1946 година е било с над хиляда жители, а сега е силно на­маляло. Хората се изселват предимно в Гоце Делчев, Велинград, Кричим /Стам­болийски/, София Някога силно било развито живот­новъдството, тютюнопро­изводството, дърводобива и други култури като лозя, овес, пшеница, ръж, просо. На мода било пчеларството и дюлгерството. През 1842 г. е открито килийното училище, а светското през 1855 г.

Димитър Праматаров е син на дядо Димо – запален общественик, родолюбец. Дядо Димо има брат Георги, а сина на този Георги, който носи име Атанас, довежда от Горно Броди майстор-леяр на камбани. Георги Грозданов създава комитет за събира­не на сребро за камбаната. Всички, които имат възмож­ност, дават сребро и майстор Г. А. Алексов от село Горно Броди, Сярско, на 1 декември сред селото на площа­да излива камба­ната, чийто глас еква чак в лозята под селото. Било е 1898 г.

Атанас Грозданов и Праматаров от Скребатно, съвместно с Никола Ковачевски от Ковачевица, не разрешават на гръцките владици да пеят на гръцки в черквата и в никакъв случай в училището. Самият В. Кънчев пише: .Той Ковачевски заедно с Грозданов /Атанас/ и Апостол Проматаров от Ц Скребатно и още няколко  подобни на тях, държаха  полите на Доспатските планини, които останаха девствени в черковно-училищно отношение. Никога там гръцко богослужение и гръцки даскали не можеха да намерят почва за работа.

Пленен от своите близки, от плъзналата из селото  жажда за знания, веднага Димо Праматаров изпраща сина си Димитър Димов Праматаров на 6 1 годишна възраст в колежа Сент Лазар’ в гр. Солун. Тук Димитър бил наричан Македонски или Македончето, за разлика от друг негов съученик от София, с когото са учили заедно в колежа.

С какво се занимавали дядо Димо и неговите близки и приятели?

Дядо Димо Праматаров отива в Северна България и от там довежда лицето Сирлещов за учител в Скребат­но. Заедно с брат си Георги започват да се занимават с търговия. Имали си кон за яздене и кон за превозване на купената стока. Търгували със стоки от София, Пловдив, Ниш, Белград и често ходели в Неврокоп, Банско, Разлог и в Драма, Кавала. Поради липса на удобни превози от далечните градове и села търгували с дребни стоки – макари, видове конци, жен­ски дрехи, накити, детски иг­рачки, игли, копчета, видове ножове, ловджийски принад­лежности, петъли за доби­тъка и др. За целта в селото открили малки дюкянчета и използвали панаира в Неврокоп. От името „праматя“, т.е. от праматарската дей­ност получили фамилно име Праматарови. Всъщност те трябвало да се казват Бумбарови. Димо и брат му Георги са от село Осеново и са сино­ве на Костадин Бумбаров, но заради търгов­ската дейност фамилното име е Праматарови и такова оста­ва на поколе­нията. Братята, като търговци са успели да се запознаят с живота извън селището, райо­на, страната и с живота в чуж­бина. Допирът им с културните центрове, с големите търговци ги навежда на мисълта, че трябва да да­дат на децата си подходящо образование.

След завършване на френския колеж в Солун Димитър (синът на бай Димо) през учебните 1860/61 и 1861/62 учителствува в родното си село Скребатно. Поради активната му обществена дей­ност против поробителите, той бил изгонен от района, и отишъл да учителствува известно време в Неврокоп /Гоце Делчев/, а след това в село Устово, Смоленско. Какво правил там? Освен, че учил децата, той се сближил с еснафите, овчарите, с пър­венците на селото и особено с младите хора и по такъв начин съумял да запали сър­цата на родопчани за храм, в който да има място за песни, четене на книги, вестници, списания, за обмяна на кул­турни дейности.

И наистина успял. На 11 май 1866 година в деня на братята Кирил и Методий под негово лично ръководство било основано читалището в село Устово. Сега специа­листите откриват, че това читалище е първото, което се ражда в гордите Родопи.

За тази новина има допис­ка във вестник „Турция“-1 866 г. Дописникът пише: „Драго ми е да ви известя… каквомладежите в селото ни от ревност към учението отво­риха в една от училищните стаи – читалище, гдето веке събисерат всякое неделя и през други празнични дни… да прочитат български вестници и други по­лезни кни­ги. Те са начнали и се стараят още да ос­новат една българска библиоте­ка в учи­лището, в която да се нами­рат всички издания до сега на български език кни­ги, които би могло да се на­мерят..

Този цитат е взет от списание „Родопи“, кн. 5, 1971 г. В друга статия, поместена  във вестник „Земя“ от 2001 г. бр.87, вместо Димитър Ди­мов Македонски е сгрешено името и е написано Христо Македонски, което не е вярно.

Известно е, че Димитър Димов Македонски е бил учител, след изгонването от Устово /по известните вече причини/ става учител в една прогимназия в София. Бил е учител в Кюстендил, даже член на революционния ко­митет.

През учителството си вина­ги е бил недоволен от постиг­натото. Сърдечно желаел- да следва във висше европей­ско училище. Това личи от едно негово писмо, пратено от Солун до Стефан Веркович в Сяр, в което го моли да му осигури изпращане и издръж­ка в чужбина, за да продължи образованието си. Писмото е от 30 септември 1863 годи­на – три години преди учителствуването в Устово. Ето части от писмото: „…Между това слушам, че мнозина от нашите млади българчета са сполучили да постъпват в европейски училища с иждивение, едни от някои си об­щества, друзи от някои само лица и трети с иждивен и е от прави­телството, в което са учат. Сле­дователно смеиа да Ви попи­там дали може ми показа някой способ за учение на мен, който безмерно желана да са науча, щото да бих въз­ползувал отчасти н а р о д у си, не съм никак раз­положен добре и задоволен в днешно­то си по­ложение. Аз с драго сърце бих бил се задължил за някоя служба от после на това обще­ство или лице, което би ми простило, нъ не надевам са окаяний!

Господине, с сегашното си писмо са отправям към Вас като с прошение. Ако ви е възможно за това, не отхвър­ляйте, моля ва, прозбата ми да са погрижите за това свя­то дело!“ /88 – Македонския – Сболник от документи и материали, БАН,С. Не е известно дали молба­та на Димитър Праматаров е уважена, но се знае, че той е сътрудничел на Веркович при издаването на „Веда Словена“. Като учител поддър­жал близки връзки със Сава Филаретов, Христо Ковачев и се предполага, че познавал добре Васил Левски.

Димитър Македончето имал честта като представител на софийското граждан­ство да посрещне в София генерал Гурко с хляб и сол и да поднесе приветствие към генерала и руските войни. На много места е посочено, че това станало край града.

Още в първите дни е при­влечен на работа в руската военна комендатура поне­же добре владеел руски, френски, турски и гръцки. Известно време е секретар на софийския губернатор П. Алабин и заместника -му полковник Лукашов. След освобождението от турското робство той е един от пър­вите кметове на София. Бил е секретар на Върховната сметна палата. Член е на ко­митета „Единство“ в София, чиято цел е подготовка за освобождението на македон­ския край и Тракия.

След кметството, което траело от 2 август до 29 декември 1878 г„ става предсе­дател на окръж­ния съд.

Обичал Русия и заради русофилските си и демократични убежде­ния Фердинанд и Стамболов поредно го освобождават от дър­жавните служби. Въпреки полити­ческите притеснения, той постоянно е дружел с Иван Вазов и Пет­ко Славейков. Женен. Има деца. Жена му в началото се казвала Сузана, но той не ха­ресвал това чуждо име и тя приела българското Славна. Една от дъщерите му учи в Русия и той много често оти­ва при нея. Със семейство­то си посещавали театрите, концертите. Обичал музика­та. По характер бил благоду­шен, ученолюбив, отзовавал се добре на нуждаещите се. Запален патриот и родолю­бец.

Починал на 12 април 1912 година.

Неговите близки и роднини съумяха да издадат няколко документални очерци и кни­ги, с което разкриха минало­то и настоящето на селото – Славчо и Крум Воденичаро­ви, Методи Ташков, Илия и Христо Чолеви.