Дейвид Гилмор за прощалния албум на „Пинк Флойд“: Чувствам, че не ми остава много време

„The Еndless River“ съвпада с усещането ми за музиката – като безкрайна, вечна и красива река

Новината, че „Пинк Флойд“ подготвят нов и последен албум 20 години след „The Division Bell“, предизвика истински фурор сред ценителите на рока. Само след няколко седмици бандата ще пусне 55 минути с нова музика, с които ще се сбогува завинаги с феновете си. Фронтменът на бандата Дейвид Гилмор даде няколко интервюта, в които разкри подробности около „Безкрайната река“, каквото е названието на предстоящата тава. „Стандарт“ е подбрал някои от изказванията му пред британските медии.

– Как навремето създадохте това специфично звучене на „Пинк Флойд“ – в него има динамика, дълбочина и някакво трудно описуемо чувство за пространство?
– Трудно описуемо е, да. Когато си млад и искаш постоянно да създаваш, е възможно. Прекарахме много дълго време заедно – пътувайки, в студиото… След време се получава връзка между всички, връзка в музиката. Обичахме като правим парчета, да вкарваме сложни партитури, за които винаги се разбирахме добре. Не зная – химията между нас просто се случи и въпреки проблемите помежду ни в музиката беше налице, а това е важното. Когато се присъединих към групата през декември 1967, всички искахме да направим нещо извън поп индустрията, което да е необикновено, встрани от правилата; в същото време обаче да е разбираемо, да е някакъв наш звук, който да ни прави разпознаваеми. Така се и получи.

– Подценявахте Ричард Райт? (клавириста на групата, който почина през 2008-а, бел.ред.)
– Мисля че, да. Публиката, медиите, а и ние. За съжаление с течението на времето аз и Роджър придобихме навика да бъдем хора, които постоянно съдят и отсъждат. От друга страна, често става така, особено в рока – клавирите остават на заден план, китарите ги изместват. Ролята на Рик в групата обаче бе огромна. Много толерантен, тих, възпитан. Вглъбен човек. Добре, че беше той.

– Защо избрахте това заглавие на албума – „The Еndless River“ („Безкрайната река“)?
– Защото това е една от последните фрази от последния „The Division Bell“. „Безкрайната река, винаги и завинаги…“ от парчето High Hopes. Тази фраза затвори онзи албум и сега ми се стори удачно именно тя да стои като заглавие на този. Създава чувство за приемственост от последния, а и съвпада с усещането ми за музиката – като безкрайна, вечна и красива река.

– Как ви промени успеха?
– Ние доста дълго време бяхме далеч от славата. 5-6 години свирихме без особени печалби. Да, имахме фенове, бяха чували за нас, но само толкова. Големият скок се случи през 1973 г., когато издадохме „Тъмната страна на луната“. И да – успехът променя. Започна се онази лудост, в която се съдехме едни други, скандалите… В същото време фактът, че близо половин век след това все още има какво да изсвирим и правим албум, е чудесен.

– На какво се дължаха конфликтите ви?
– Различни характери. Роджър беше много силен творец, но и много тираничен. Пишеше страхотни текстове, а аз бях нежната и мелодичната страна на бандата. Рик пък придаваше с клавира онази странност на звука на „Пинк Флойд“, която привличаше феновете. И да ви кажа, беше голям късмет и радост, че тримата, толкова различни, успяхме да споим талантите си за определен момент и да издадем онези албуми. Беше велико.

– Превъзмогнахте ли неприязънта си един към друг с Роджър Уотърс?
– Събрахме се само веднъж след раздялата през 80-те – през 2005-а, когато свирих с него „Comfortably Numb“ на неговото турне със „Стената“. Беше много хубаво, наистина. Знам, че това турне го прави щастлив. И то наистина е страхотно, харесва ми как го направи. Тъжно е, че се разделихме… В същото време обаче, когато репетирахме за онзи концерт, си припомних защо съм се отказал повече да правим неща заедно…

– Защо чак 20 години след „Division Bell“ решихте да издадете още един албум?
– Просто е. Защото чувствам, че не ми остава много време. Остаряваме. Не можем да отложим. Ако не сега, кога…?

– Съжалявате ли, че не направихте още албуми навремето?
– Да, можеше. Но вече е късно – Рик го няма вече. Това е последното нещо, което ще запишем. Подозирам, че няма да има нищо повече. Аз съм щастлив, че в този албум ще се чуят доста неща, които с Рик сме записвали навремето и не са виждали бял свят. По някакъв начин „Безкрайната река“ е отдаване на чест към него. Албумът е дълъг 55 минути. Концептуален е: парчетата преливат едно в друго. Общо са 4 на брой, дълги. Когато с барабаниста Ник Мейсън използвахме записите, които пазя с Рик, се почувствахме много особено. Май сега, когато го загубихме, разбрахме колко беше специален за нас. Много емоционален, истински творец.

– Текстовете?

– Тъй като мен никога не ме е бивало с тях, ми помогна Поли (съпругата на Гилмор, която е журналистка и писателка, бел. ред). Неин е текстът на „Louder Than Words“ (По-силно от думи), едно от парчетата в албума. Музиката беше готова, а Поли ни каза, че винаги като ни слуша, чувства някаква магия, която правим и в която музиката превъзхожда думите, изказва неща, които словото не може. Нито аз, нито Ник пишем лесно текстове – специално в това отношение Роджър Уотърс беше незаменим. В албума се чуват също реплики на Стивън Хокинг, чийто глас използвахме в „Keep Talking“ навремето. Гости в албума са и квартетът „Ескала“. С продуцирането ни помогна китаристът Фил Манзанера.

www.blitz.bg