НИНОВА И СТРАХЪТ ОТ СВОБОДНИТЕ ХОРА! Мая Манолова пред toppresa.com за битките, самотата във властта и цената да не правиш компромиси

В българската политика има много гласове. Малко са бойците.
За Топ Преса Мая Манолова е точно това. Дамата боец. Жената, която не влиза в удобните врати, а разбива най-тежките стени. Не търси гръб. Не чака ред. Не търпи интриги и задкулисни мръсотии. Затова тръгна сама. Затова създаде своя партия. Затова пътят ѝ е труден, стръмен и често самотен. Но отказването никога не е било част от характера ѝ.

Тя не дойде в политиката, за да бъде харесвана. Дойде, за да бъде полезна. И плати висока цена за това.

Когато я питаме защо избра най-трудното възможно решение, да създаде собствен политически проект вместо сигурността на голяма партия, отговорът идва без колебание. Свободата няма удобен вариант. В големите партии винаги има зависимости. Невидими договорки. Мълчаливи компромиси. Хора, които говорят повече за постове, отколкото за проблеми. Тя признава, че не може да функционира в такава среда. За нея политиката не е кариера, а морален избор. Когато компромисите започнат да изяждат смисъла, няма друг път освен да си тръгнеш. Да поемеш риска. Да носиш отговорността сам. Да понасяш всички удари без защита. Това е по-тежко, но е честно. И човек остава спокоен, когато знае защо е там и за кого го прави.

През последните месеци тя се превърна в един от най-гласовитите противници на скъпотията. Темата за цените и надценките стана не просто политическа кауза, а лична битка. Причината е проста. Тя вижда хората. Не в доклади. А в магазините. Пред аптеките. Пред касите за ток, вода и хляб. Това не са проценти и графики. Това са животи. В България доходите стоят на място, а цените растат без контрол. Големите търговски вериги отчитат рекордни печалби, докато семействата броят стотинките си. Това вече не е пазар. Това е изкривяване. Законът „Антиспекула“ според нея не е популизъм, а опит държавата най-после да застане до гражданите си. Ако институциите не се намесят, социалната цена ще бъде много по-тежка от всяка икономическа мярка.

Говори и за социалното напрежение без страх. Не като заплаха, а като предупреждение. Когато хората не могат да напълнят хладилника си, напрежението е неизбежно. Това не е политика. Това е реалност. Страхът не идва от протестите. Страхът идва от мълчанието. От отказа да се признае истината. Не може да има стабилност, когато семействата режат от лекарства и храна. Истинската стабилност идва от усещането за справедливост. А това усещане днес липсва.

В тези дни Мая Манолова отново стана обект на публична атака от Корнелия Нинова. Реакцията ѝ е хладна и категорична. Тя не се впечатлява от символи на политически егоизъм. В такава реторика липсват обществените проблеми и техните решения. Там присъстват само личното его и манията за величие. Именно това погубва политици и държавници. Когато някой говори повече за себе си, отколкото за хората, той вече е загубил смисъла на властта. Тя не води лични войни. Не влиза в политика, за да мери самолюбие. Нейният фокус остава върху цените, доходите и правата на гражданите. Всичко друго е шум. А шумът не плаща сметките на българските семейства.

Самотата в тази битка съществува. Тя не я отрича. Но я приема. По-страшно от самотата е да бъдеш част от мнозинство, което мълчи. Срещите ѝ из страната ѝ дават сила. Истинските разговори. Хората, които спират колата ѝ на пътя. Жените, които я прегръщат. Мъжете, които ѝ казват не се отказвай. Това е нейната опора. Не кабинетите. Не студиата. А доверието на обикновените хора. Когато я питаме какво я държи в политиката след толкова удари, отговорът е суров и човешки. Инатът. Справедливият гняв. И вярата, че България може повече. Тя не е израснала във властта. Не е продукт на партийни семейства. Знае как боли безсилието. И докато има дори малък шанс нещо да се промени, ще продължи. Не заради пост. Не заради рейтинг. А защото някой трябва да остане прав, когато другите се навеждат.

Разговорът с нея продължи дълго след изключените диктофони. Не защото търсеше ефект, а защото темите не свършват, когато човек говори за реални проблеми. Манолова говореше спокойно, без заучени фрази. Не се криеше зад лозунги. Повтаряше, че политиката е станала прекалено шумна и твърде празна, пълна с образи, но без съдържание. Според нея обществото вече не вярва на думи, а чака действия, дори малки, дори бавни, но истински. Тя призна, че понякога умората тежи повече от атаките. Не публичните удари, а разочарованието, когато вижда как важни закони се бавят нарочно, как социални теми се използват само за телевизионен декор и после изчезват. Това я ядосва повече от личните нападки. Защото всяко забавяне има цена, платена от хора, които нямат време да чакат политическо удобство. Именно затова настоява, че битката не е лява или дясна, а човешка.Когато разговорът стигна до родния ѝ Кюстендил, тонът ѝ се промени. Там думите станаха по-тихи, а паузите по-дълги. Говори за града не като политик, а като човек, който носи корена си навсякъде. За улиците, по които е пораснала, за хората, които още я спират без титли и протокол, просто по име. Кюстендил за нея не е биография, а памет. Мястото, което я е научило да не се страхува, да говори директно и да отстоява позиция, дори когато това струва скъпо. И може би точно оттам идва характерът ѝ. Земен, твърд и неподкупен.

В края на разговора тя каза нещо тихо, без патос, но с тежест. Че не иска да бъде запомнена като вечен опозиционер или като удобен символ на протеста. Иска да бъде полезна. Докато има сили. Докато има смисъл. Докато някой срещу нея още вярва, че политиката може да служи, а не да господства. После се усмихна кратко и добави, че ако цената за това е да бъдеш неудобен, значи цената си струва.

Мая Манолова е юрист по образование, народен представител, заместник-председател на парламента и национален омбудсман на Република България. Като обществен защитник тя остави след себе си десетки битки срещу монополи, институционален произвол и административна бездушност. Беше сред малкото, които застават срещу силните, когато слабите нямат глас. След края на мандата си не се оттегли. Продължи битката чрез гражданската платформа „Изправи се.БГ“. Последователна, твърда и разпознаваема, тя остава сред малкото български политици, които поставят човека пред партията и каузата пред личния интерес.

Тя не обещава чудеса.
Обещава борба. И може би точно затова я атакуват. Защото в политиката на страха свободните хора винаги плашат най-много.