Бареков и „шефът на ЦРУ“ на Малдивите: новият хит в българския фолклор на „анализите“!
-
- януари 24, 2026
България отново е сред страните с най-ниска медийна грамотност в Европа, сочи „Индекс за медийна грамотност 2026“ на Институт „Отворено общество – София“. 32 точки от 100 и 34-то място от 41 държави — статистика, която не звучи като шамар, а като сезонна прогноза: очаквана, неприятна и пак подценена. Това ни поставя в групата с ниска устойчивост към дезинформация и на последно място в ЕС, в компанията на държави като Гърция, Румъния, Сърбия, Турция, Украйна и Молдова. И докато индексът ни казва „внимание“, публичният ни разговор прави обратното: натиска газта. Особено по теми като войната и „Украйна“, където едната агитка вижда „схема“ навсякъде, а другата приема всяко съмнение като ерес. Между тези два лагера истината не просто губи — тя често дори не стига до микрофона.
Точно върху тази болезнена картина стъпва и писателят Веселин Стаменов в текст, публикуван в личната му Facebook страница — сатиричен, ядосан и безпощаден към това, което описва като българската индустрия на самоуверената фантазия. Според него проблемът вече не е бедност откъм информация, а изобилие от всичко — включително „анализи“ без факти, които се продават като прозрения, гарнирани с „източници“, загадъчни паузи и театрална увереност. В този свят истината е неудобна: трудно се носи, не става за заглавие, не носи гледания, не храни алгоритъма.
Най-гръмкият момент в разказа му е пример от подкаст, в който Николай Бареков, по думите на автора, разказва как бил на коктейл с шефа на ЦРУ на Малдивите. Малдивите — защото, както иронизира Стаменов, у нас и измислицата държи да е „all inclusive“: не стига „говорих с човек“, трябва да е екзотика, власт и блясък, за да мине за „вътрешна информация“. Важно уточнение: това е преразказ на сатиричен коментар по публикация на Стаменов, а не проверена новина — но точно тук е нервът на проблема, който индексът мери: в общество с ниска медийна грамотност твърде често първият рефлекс не е „вярно ли е“, а „къде е линкът“, „кой го каза“, „на кого да вярвам“, сякаш истината е племенен избор, а не проверка.
И ако утре някой заяви, че е играл белот с Папата на яхта, половината публика няма да попита „възможно ли е“, а „как да отида и аз“. Другата половина ще го сподели „за всеки случай“, защото „може пък да е вярно“. Така „будността“ се превръща във фанатизъм, „критичното мислене“ — в крещяща увереност без аргументи, а общественото говорене — в пазар кой драматизира по-добре и кой изглежда по-свързан с „вътрешната кухня“ на света.
Стаменов стига до мрачната, но трезва мисъл, че сме стигнали дъното не защото някой ни е направил магия, а защото доброволно сме се абонирали за удобни истини „по наш вкус“. И все пак в това дъно има шанс: да спрем да копаем и да започнем от най-скучното и най-трудното — факт, проверка, мярка, контекст и честното „не знам“. Защото „не знам“ не е слабост, а първата крачка към общество, което най-сетне ще започне да мисли, преди да споделя.
Be the first to leave a review.
