Моделът „протест отвън“. Какво остава след него.
-
- декември 12, 2025
Исторически преглед на протестите с външно финансиране и дългосрочните им последици за държавите
Твърдението, че там, където е протестирал Сорос, нищо не е прокопсало, не е лозунг и не е емоционална реплика. То стъпва върху повтарящ се исторически модел. Модел на външна намеса, финансиране на гражданска активност, политическа инженерия и тежки дългосрочни последици за държавите, в които този модел е прилаган.
През началото на 90-те години мрежата „Отворено общество“ навлиза масово в посткомунистическите държави на Източна Европа. Унгария, България, Румъния, Сърбия. Подкрепят се неправителствени организации, медии, образователни програми и протестни движения. Посланието е ясно. Демокрация, върховенство на закона, бърз преход към пазарна икономика.
Реалните резултати обаче са различни. В голяма част от тези държави следва неконтролирана приватизация, отслабване на държавните институции, ръст на корупцията и демографски срив. Млади и образовани хора напускат страните си. В Унгария именно реакцията срещу този модел доведе до възхода на Виктор Орбан. Не като отричане на Европа, а като отхвърляне на външно финансирана морална политика, която не решава вътрешните социални и икономически проблеми.
Сърбия остава един от най-ясните примери. Протестите срещу режима на Слободан Милошевич бяха активно подкрепяни отвън. Режимът падна. Държавата не стана стабилна. Икономиката се разпадна. Корупцията се институционализира. Косово беше загубено. Обществото остана дълбоко разделено. Демокрацията се превърна в термин, а не в работеща практика.
Украйна преживя два големи протестни цикъла. Оранжевата революция и Майданът. И в двата случая имаше ясно външно финансиране и идеологическа рамка. Последва смяна на властта. Олигархичният модел оцеля. Институциите отслабнаха. Територии бяха загубени. Войната се превърна в постоянен фон на държавното съществуване. Това не е инцидент. Това е цената на революции без институционален план.
Извън Европа картината не е по-различна. В Грузия Революцията на розите беше представяна като пример за успех. Млади лидери, подкрепяни от западни фондации, поеха управлението. Резултатът беше силно централизирана власт, конфликт с Русия и трайна нестабилност. Бяха изградени образ и витрина, но не и устойчиви институции.
Латинска Америка дава друг тип примери. В Боливия и Перу подкрепяни протестни движения под лозунги за права и справедливост доведоха до политически хаос. Социалното напрежение нарасна. Икономическите резултати се влошиха. Демокрацията стана нестабилна, защото беше използвана като инструмент, а не като дългосрочен процес.
Изводът е ясен. Когато протестът се превърне в продукт, финансиран и насочван отвън, той губи корен. Липсва органична връзка с обществото. Липсва търпение за институционално строителство. Има морална реторика, но няма икономическа стратегия. Има лозунги, но няма отговорност.
Джордж Сорос не е държава. Той е мрежа. Мрежите не носят отговорност. Те сменят терени. Когато един проект се провали, вниманието се премества другаде. Държавата остава с последствията.
Историята показва още нещо важно. Успешните общества се реформират отвътре. Бавно. С компромиси. С коригиране на грешки. Не чрез шокови терапии и морални кампании, внесени отвън.
Правителства могат да бъдат съборени за седмици. Институции се изграждат с поколения. Там, където протестът е бил инструмент, а не израз на зряло общество, резултатът е повтаряем. Разочарование. Радикализация. Обратен удар.
Това не е конспирация. Това е политическа хронология. И тя заслужава да бъде четена внимателно.
Be the first to leave a review.
