Силви Вартан: Марица е моята река, както Сена е твоята
-
- октомври 1, 2025
Питат ли ме коя съм, отговарям, че съм българка. Защото кръвта вода не става. Обичам много Франция, тя сбъдна мечтите ми на артист. Обожавам Америка – страната на модерността и свободата. Но аз съм българка.
Думите са на световноизвестната певица Силви Вартан, която пристига отново в България. Тя ще бъде в София на 24 октомври по покана на Жаклин Вагенщайн, директор на фестивала CineLibri. Певицата обаче никога не е прекъсвала връзката си с България.
Силви е родена в Искрец на 15 август 1944 г. Родителите й, Жорж и Илона Вартанян, се местят в София, защото къщата им в Искрец е национализирана. Бащата е инженер и талантлив скулптор, който работи като аташе към френското посолство. При новите условия обаче остава безработен. За да изхрани близките си, Жорж решава да ги отведе във Франция. Подават молба за виза, но тя се бави с месеци. Най-после документите са в ръцете им!
Пристигат в Париж през 1952-ра за Рождество Христово. Силви е заслепена от богато украсената френска столица.
Тук тя се запалва по музиката покрай брат си Еди, виртуозен тромпетист и композитор, който дружи с режисьора Роже Вадим, първият съпруг на Бриджит Бардо, с продуцента на телевизионния канал “Европа I” Даниел Филипачи и новоизгрялата звезда на френския рок Джони Холидей.
Силви започва певческата си кариера с дебют по телевизията с песента ,,Без спирачки”, която оглавява радиокласациите. Тя е още почти дете. Омъжва се за Джони Холидей, като този брак й носи благотворно творческо сътрудничество. Двамата имат син, Давид. След години Силви се разделя с първия си мъж и минава под венчило с Тони Скоти – американски продуцент от италиански произход.
С Джони Холидей
Вече като световна звезда, Силви осиновява българско дете и така двамата с Тони стават родители на Дарина, която днес е красива млада дама.
Споменът за България винаги е със Силви. Отличена с високи награди както във Франция, така и у нас, тя продължава напред. Думите й трогват поколения зрители: “Марица е моята река, както Сена е твоята”.
Звездата изгражда трайни мостове между българската и френската култура.
Дълбоко в сърцето си Силви остава привързана към България. Затова днес припомняме на читателите на “Над 55” българското й детство
За него тя разказва в много интервюта, както и в предговора към биографичната си книга “Между сянката и светлината”, издадена и у нас преди повече от две десетилетия благодарение на Надежда Кабакчиева.
“Родена съм на 15 август 1944-та. Тогава родителите ми са били около 30-те. Гледам снимката им – татко е сериозен, мама е лъчезарна. Снимката е направена вероятно година преди моето раждане. Те се къпят в Искъра, реката, която минава през Лакатник.
Там баща ми настанил близките си, за да ги предпази от бомбардировките – родителите му, мама и брат ми, Еди. Еди е по-голям от мен със седем години. Спомням си, че в нашата къща в Лакатник живеехме заедно със семейство Бринк. Татко и Андре Бринк се запознали във френския лицей в София много преди войната. После се задомили, но когато започнали бомбардировките, се срещнали отново, търсейки подслон за семействата си. Така сме се озовали в това малко селище.
Мама и Мия Бринк се сприятелили. Сближили ги трудностите и тревогите. Татко и чичо Андре идвали в събота с влака от София. Носели на семействата си продукти – каквото можели да намерят. Баща ми работел във френската легация, завеждал връзките с печата, а Андре Бринк, който е холандец – в холандската. Мама забременяла с мен, а Мия била до нея, за да я успокоява и подготвя за раждането.
Когато се родил Еди, мама си останала вкъщи в София и идвала една акушерка. Но това не можело да се повтори в планинската къщичка, където липсвали удобства. Открили някакъв медицински център, работническа болница в Искрец – село на десетина километра от Лакатник. Искрец и Лакатник са свързани с жп линия. Предполагам, че са минавали по два-три влака дневно.
Мама се притеснявала да не закъснее, затова отишла в медицинския център много рано
Татко си взел отпуск, предполагал, че по-рано ще се родя, и всеки ден пътувал до Искрец с разтуптяно сърце и лакомства за мама. Събитието обаче не идвало. “Жорж, защо не се ражда това дете, искам да се прибера у дома”, ядосвала се мама при поредната му визита. Татко също се притеснил, поел към Лакатник, но на връщане, на самата гара, го застигнала новината, че съм се родила, щом си тръгнал.
В разгара на лятото на 1945-а правех първите си стъпки на терасата, като се придържах за железните решетки. Носех бяла рокля и червени обувки.
Мама твърдеше, че не мога да имам толкова ранни спомени, но аз знаех, че е било така.
Вкъщи нямахме истинска баня. За баня ни служеше една барака в дъното на градината. В нея имаше дървена вана, която пълнехме с топла вода с помощта на една кана. Мама ме къпеше вечер, една жена, която се казваше Иванка, й помагаше да донесе водата. После ме увиваха с един чаршаф почти през глава, за да не умра от студ, докато минаваме през градината, и влизахме вкъщи. По онова време с Еди обикаляхме около кухнята. Когато баба квасеше млякото, там бе напрегнато, забързано, почти драматично. Котленките бяха покрити с одеяло, за да се запазят топли. На обяд, под ръководството на дядо, всички се събирахме около масата
Всеки си имаше място. Моето беше точно до прозореца, дето гледаше към градината. Всяка вечер забелязвах в далечината зад крушата една червена светлинка, която блещукаше в нощта. От нея ми се свиваше стомахът. Това без съмнение беше къщата на вещицата. Случваше ми се да я срещна тая вещица, докато се разхождахме с мама по утъпканата пътечка зад градината. Беше страшна жена, цялата в черно, беззъба, ужасно омачкана. Но тя не можеше да ми направи нищо лошо, защото бях защитена от всички.
През първата ми зима в София изплаших много всички, защото се натрових
Със Симеон Сакскобургготски
Еди беше болен от бронхит, аз също кашлях. Бяхме поверени на грижите на баба. Още я виждам как кърпи чорапи. Беше толкова съсредоточена над чорапите, че чак ме беше забравила. Еди имаше кутия с лекарства на нощното си шкафче. Възползвах се, че спеше, и ги нагълтах едно по едно. Мислех си, че съм имала късмет да попадна на всичките тия бонбони.
В следващия момент вече бях в болницата в ръцете на една жена с маркуч, който напъхваха в устата ми. Опитвах се да не плача, но болката и страхът ме завладяваха. “Спокойно, спокойно, скоро ще дойде майка ти”, ми казваше жената. Нямам спомен кога мама е дошла.
Благодарение на родителите ми откривах улицата, свободата, както и произведенията на изкуството. Дотогава не знаех нищо за Сталин, за милиционерите му, за процесите, за изчезването на хора, за целия този ужас, който беше зад кулисите. Родителите ми ме предпазваха от това и понеже животът беше пълен с обещания, предполагам, че затова ме водеха на театър.
Българите по традиция правят детските спектакли приказни
Както всяка година, за Коледа френското дипломатическо представителство подготвяше представление с участието на деца. Този път щеше да бъде “Златната панделка”. Знаех приказката наизуст. Помолих татко да ми разреши да изиграя едно от мечетата. Умирах от желание да вляза в кожата на някой друг. Но ролите бяха запазени за децата на френските и на другите дипломати.
Обаче ми дадоха да рецитирам “Откъде идваш, пастирке?”. Бях изправена на най-високото стъпало на стълбището и малко ми се виеше свят. Никога не бях виждала толкова висока и бляскава елха. Неусетно, като в сън, започнах… Шумът от ръкоплясканията ме върна в реалността. Наблюдавах лицата, обърнати към мен, и си повтарях: “Един ден ще стана актриса и ще играя мечката, цветето, принцесата, вампира, клоуна. Един ден ще правя всичко, каквото поискам, и никой няма да ми попречи”.
Мария НИКОЛОВА
Be the first to leave a review.
