Никога неразказано! Катерина Хапсали емоционално: И до ден днешен в Гърменско мюсюлманки пазят семейни муски с малък кръст вътре
-
- септември 5, 2025
Катерина Хапсали е от онези жени, които говорят меко, но носят в думите си тежестта на преживяното. Родена в Пловдив, учила в Съединените щати, журналистка и писателка, тя неведнъж е тръгвала от личната си болка, за да изгради литература. Загубата на съпруга ѝ, гръцкия инженер Полихронис Хапсалис, променя живота ѝ и именно тогава се появява романът „Гръцко кафе“. За нея писането не е професия, а оцеляване.
Ковачевица е селото, в което тя открива свое убежище. Каменните къщи, стръмните улици и бавното време я свързват с родовата памет. Там се ражда част от „Гръцко кафе“ – книга, в която Хапсали вплита съдби и легенди от Родопите и Гърменско. В разговор тя признава: „Ковачевица е мястото, където разбрах, че миналото не си отива. То просто чака някой да му даде глас.“
Сред историите в романа е тази на една кръчмарка от селото. Мюсюлманка, родом от съседното Горно Дряново, която носи на шията си муска – амулет, предаван от баба на внучка, пазен като семейна реликва векове наред.
Муската е кожено калъфче, в което се съхраняват молитви на арабски. Жените вярват, че ги пази от зло. Но в някои от тях е скрито и друго – малък кръст, останал от времето, когато родът е изповядвал християнство. „Тези кръстове са като тайна памет. Никой не говори за тях, но всички знаят, че съществуват“, обяснява Хапсали.
В романа кавга със съпруга разкъсва амулета. От вътрешността му падат сгънати думи на арабски и златно кръстче. Двамата онемяват. Историята вече не е просто семейна, а родова – доказателство, че идентичността на този край е многопластова и преплетена.
Това не е само художествена измислица. В Гърменско и до днес мюсюлманки пазят такива муски. Те не ги отварят, защото вярват, че силата им е в тайната. Понякога обаче, при наследяване, става ясно – вътре е скрито кръстче. Така векове на промени, кръщения и обръщания във вярата намират своя отпечатък в едно малко кожено калъфче.
„Нашият живот не започва и не свършва с нас – казва Хапсали. – В него живеят всички преди нас и всички след нас. Затова вярвам, че реликвите, които носим, са по-силни от думите.“„Гръцко кафе“ остава роман за границите – между религии, между култури, между минало и настояще. Но и за оцеляването. За силата на жените, които носят кръстове скрити в муски, и за писателката, която превърна този символ в литература.
Когато говори за тези истории, очите на Катерина Хапсали често се насълзяват. „Не пишех, за да правя литература. Пишех, за да дишам“, признава тя. В „Гръцко кафе“ всяка страница е мокра от болка, но и от нежност. От онези редове, които сякаш са изтръгнати от гърдите, а не написани с ръка.
Ковачевица е село, в което сълзите не се крият. Камъните по улиците знаят какво е загуба. Хапсали си спомня как вечер, докато синът ѝ спи, тя е палела лампата и е писала, за да не рухне. „Когато си сам с едно малко дете и светът е паднал върху теб, имаш само два избора – да се предадеш или да вървиш напред. Аз избрах да вървя.“
Затова романът е повече от книга. Той е паметник на личната болка и на силата да я превърнеш в смисъл. Хапсали плаче, когато разказва за героинята си, но сълзите не са отчаяние, а освобождение. Те са доказателство, че дори в най-мрачната нощ човек може да намери пътя – в думите, в реликвите, в малкия кръст, скрит в стара муска.
Днес, когато Катерина Хапсали влиза в Ковачевица, хората я спират като своя. Тя носи белезите на личната си загуба, но и силата да превърне сълзите в история. „Вярвам, че човек умира само ако го забравят“, казва тя.
Муските с кръстове продължават да се пазят в Гърменско. Те не са просто амулети. Те са скрита памет за смесени корени, за загубени вери и за любов, която надживява смъртта.
И когато една жена в планината слага на шията си стара муска, може би вътре в нея лежи златно кръстче. Мълчаливо доказателство, че животът и вярата са по-силни от всяка кавга и всяка смърт.
Be the first to leave a review.
