Новата пандемия, за която никой не говори
-
- август 20, 2025
Колективна диагноза, родена от дефицит на личен пример
Живеем във време на тревожност, но не и на смелост. На свръхчувствителност, но рядко – на характер. Всеки бърза. Всеки иска да бъде разбран, но малцина – да бъдат отговорни.
Новата пандемия е тук. И не се предава по въздушно-капков път, а през ежедневен манталитет. Нарича се: емоционално изтощение!
Служи като алиби за бездействие, бягство и отстъпление от всеки труден избор. Но какво се случва, когато умората стане дежурно оправдание, а отговорността – „токсична“ идея?
Ами, нищо добро!
Някога думата отговорност тежеше. Днес по-скоро звучи като заплаха за „личното пространство“, отколкото като знак за зрялост.
Младото поколение е отгледано с мантри от типа: „Не се насилвай, ако не ти е комфортно“. Но някъде там посланието се изкриви – и се превърна в ефектен автогол.
Отговорността не е удобна.
Не идва, когато си „готов за нея“. Тя се случва там, където характер и осъзнатост си подадат ръка.
Израз на отговорност е:
- Да останеш, когато е по-лесно да си тръгнеш
- Да поправиш, вместо да заменяш
- Да направиш първата крачка, дори без идеална обосновка
Вместо това в днешно време:
- Напускаме работа при първия конфликт;
- Прекъсваме връзки с фразата „не искам да се/те натоварвам“;
- Отлагаме важни избори, защото „не е подходящият момент“.
Кой кого лъже?! Подходящ момент за зрялост няма!
Има само хора, които я изграждат – и други, които плащат цената за отсъствието й.
Животът не е уелнес ритрийт /специализирано преживяване, целящо подобряване на общото благосъстояние чрез различни практики, насочени към тялото, ума и духа/. Най-ценните неща изискват усилие, неудобства и търпение.
Това е като да отгледаш дете.
Да се грижиш за болен родител.
Да изчакаш партньора си да премине през кризата си.
Да кажеш неудобната истина на приятел, вместо да се снишиш в одобрение.
Тези избори не са за всеки. И затова все по-често избираме лесното пред отговорното.
Но това не е свобода. Нито е форма на здравословен егоизъм.
Говорим за чиста проба емоционален нихилизъм!
Онова, което се случва в малкото, се случва в пълна степен и в голямото.
Погледнете – примерите крещят:
- Политиците, които напускат при първи натиск.
- Институции, които отказват вина и прехвърлят топката до безкрай.
- Обещания, които се менят с всяко телевизионно участие.
Ключовата реплика на времето ни е: „Не е в моята компетенция!“
А това вече не е частен случай, а колективна диагноза. Подхранвана от липсата на личен пример.
Отговорността не е токсична, но е силно заразна. Токсичен е дефицитът на отговорност.
И е крайно време да го наречем с истинското му име.
Защото тя се проявява:
- в мълчанието при явна несправедливост;
- в бездействието, когато някой страда;
- в отсъствието на позиция, когато обществото има нужда от глас.
Защо казваме всичко това точно сега ли?
Защото преживяхме режим, преход, пандемия, изборен маратон. Живеем между социалните мрежи и социалното безразличие.
Често търсим спасение във виртуалното, но се проваляме в реалното.
Разминаването с отговорността е вече не културен белег, а опасна амнезия.
И най-лошото: рядко теглим чертата!
Истински зрялата личност не се пази от света – осмелява се да му отговори.
Истински отговорният човек не е този, който никога не се уморява – а този, който остава, дори когато е уморен!
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
Be the first to leave a review.
