„Сън за будните“ – поезията на новото поколение: Дебютната книга на Таня Байрактарска

На българската литературна сцена се появи ново и силно име – Таня Байрактарска. Млада, дръзка и талантлива, тя представя своята първа поетична книга „Сън за будните“ – издание, което събира в себе си не просто стихове, а цели светове.

Името на Таня вече е добре познато сред нейните съученици и преподаватели. Тя е отличничката на VI СУ „Иван Вазов“ в Благоевград – първа в класа си, първа във випуска, първа в цялото училище. Родена на 30 ноември 2010 г., Таня завършва основното си образование с пълно отличие, като освен с академичен успех се отличава и с редица награди от състезания, особено в областта на английския език, където неведнъж е печелила златни медали на национално ниво.

Гласът на една нова поезия

„Сън за будните“ не е просто поетичен сборник. Това е изповед, написана с изключителна емоционална зрялост. Всяко стихотворение носи личен почерк – едновременно нежен и категоричен. Таня умее да говори откровено за любовта, болката, социалната несправедливост, но и за женската сила и идентичност.

Нейните думи са насочени към младите, но докосват и по-зрелите читатели. Стиховете ѝ не украсяват реалността – напротив, те я разкриват с болезнена честност. В тях читателят ще намери и градска самота, и романтично разочарование, и вик срещу двойните стандарти, и носталгия по детството, и нуждата от майчина подкрепа, както се вижда в трогателното стихотворение „Толкова е хубаво“.

Смелост, зрялост и културна дълбочина

Особено впечатляващо е, че Таня преплита класически литературни референции с елементи от съвременната попкултура – от Достоевски и Пушкин, до Тейлър Суифт и „Здрач“. Това създава мост между поколенията и превръща нейната поезия в жив, пулсиращ организъм.

Стихотворения като „Убийството на Мерелин Монро“, „Идеята за мен“, „Пет минути слава“ и „Кого чакаш?“ показват способността на авторката да говори за женската болка и бунт със сила, достойна за голямата сцена. Нейният стил е едновременно съвременен и дълбоко литературен – с ритъм, образност и ясно послание.

Личност зад думите

Освен с поетичен талант, Таня Байрактарска впечатлява с усет към живота. В интервю за Yugozapad.com, тя споделя:

„Много от преподавателите ще ми липсват. Имам много хубави спомени от това училище, но и много лоши.“

Зад тези думи се крие не само зрялост, но и човек, който не се страхува да приеме реалността в цялата ѝ пъстрота – такава, каквато е. Таня умее да побира в себе си и радостта, и разочарованието, без да губи блясъка в погледа си – същият блясък, с който е предала знамето на училището като знаменосец в края на седми клас.

Глас, който трябва да бъде чут

Таня Байрактарска е глас на своето поколение – искрен, интелигентен, артистичен и буден. Със „Сън за будните“ тя прави силна заявка не само като поетеса, но и като мислещ млад човек, който има какво да каже и не се страхува да го направи.

Тази книга не е просто дебют. Тя е обещание.

И ако съдим по силата на думите ѝ – бъдещето на българската литература има с какво да се гордее.

Сън за будните

Всеки бедняк нещо скъпо притежава.
Всеки богаташ в ръцете си нещо евтино заслужава.
Всеки грешник на рамото си има и светец.
Всеки художник всъщност е слепец.
Всеки музикант е глух.
Всяка истина се позовава на слух.
Всеки възрастен в сърцето си е дете.
Всеки поет не може да чете.
Всяка красива роза си има трън.
И всеки буден си има сън.
Затова, видиш ли ме да търся надеждата в кутията за хляб,
умолявам те — направи се на сляп.

Аз не съм забравила и те чакам още.
Само глупаците сънуват нощем.
Може би всички искаме невъзможни неща — най-далечните, най-трудните.
Може би всички тези неизпълнени мечти представляват съня на будните.
Не ме обвинявай, че сънувам, или че в тези поеми главен герой си ти.
Не ме обвинявай. Ти си виновен. Почти.
Аз пиша тези поеми, не ги чета. Не знам какво означават.
Знам единствено, че и будните сънуват, и чакат, и се надяват.
А ти? Ти сънуваш ли като тях? Сънуваш ли друга? Кажи ми, честно.
Аз зная. Просто се правя, че не е толкова просто и лесно.
Но най-големият ми страх не е, че никога няма да си мой.
Не звучи страшно — никак даже.

По-страшно е, че ще разказвам за теб на дъщеря ми, когато ми каже,
че обича някого. Моля се само този някой да не носи твоето фамилно име.
По-страшно е да ме погледнеш, леден, и да ми кажеш: „Забрави ме.“
По-страшно е да разказваш насам-натам за тази поема малка,
защото всяка строфа е тъжна, във всеки ред те обичам, всяка рима е жалка.
Но най-големият ми страх е да станеш мой —
да си толкова близо, че да мога да те изгубя.
Най-накрая ти да си в ръцете ми —
а аз да се събудя.

{{ reviewsOverall }} / 5 Users (0 votes)
Rating0
What people say... Leave your rating
Order by:

Be the first to leave a review.

User Avatar User Avatar
Verified
{{{ review.rating_title }}}
{{{review.rating_comment | nl2br}}}

Show more
{{ pageNumber+1 }}
Leave your rating

Your browser does not support images upload. Please choose a modern one

Start typing and press Enter to search