Славянка – изумрудената планина

Александър КАРАДЖОВ

„А бе, момчета, имате ли си представа накъде изобщо сте тръгнали?“. С тези думи се опитва да охлади ентуси­азма ни баба Стойна – една от осемте жители на село Парил. След като вижда, че не се трогваме от напътстви­ята й, маха отегчено с ръка и влиза обратно в дворчето си. Земята е суха. Не е валя­ло повече от месец. Дългата й до земята черна престил­ка вдига прах, който я кара да се закашля. Баба Стойна продължава да мърмори нещо, затръшвайки вратата на спретната си къщурка зад себе си.

23.10 часа. След половин­часово суетене край колата събираме най-необходимия ни багаж и сме готови за път. Наблягаме на водата, тъй като планината е доста суха. Малко калорична храна, топли дрехи, челници, ради­останции и комплект за оце­ляване при екстремни усло­вия. Все пак сме тук за пръв път. Не знаем с какво може да се сблъскаме. Чувството е странно. Особено сега, кога­то сме пристигнали по тъмно и нямаме и най-малка пред­става за околния пейзаж. Работили цял ден, пътували до тук 4 часа, все още имаме завидно количество енергия за да изкачим високите вър­хове по пътя си.

Само за няколко кило­метра си проличава колко дива и запазена е природата тук. Огромен бухал се пъчи срещу нас на тесния, криво­личещ път, водещ високо в планината. На следващия завой току, пред краката ни, пробягва голяма невестулка. Доста хора преди баба Стой­на, чувайки за намеренията ни за среднощно изкачване на върховете Царев, Гоцев и Шабран, ни мислят за луди и ни казват, че никак не е до­бра идея да се движим в пла­нина, която посещаваме за пръв път, пълна с пропасти, мечки, диви прасета и вълци. Планина, от която някои като нас не са имали щастието да излезнат живи. Като старши­ната от една от заставите, който десет дни преди да се пенсионира, пада в дълбока 400 метра урва и е намерен от колегите си на парчета. Но не бяхме били толкова път дотук, за да останем и да спим в селото.

Движим се по прашния път, западно от село Парил, разделящ Славянка и Пирин, в посока хижа Славянка. С бодра крачка, песен на уста, и челници на икономичен ре­жим осветяваме пътя пред краката си. Всяка наша крач­ка е свързана с облаци прах, които се издигат зад нас. Но­зете ни побеляват от фините прашинки, които полепват по тях. Движим се 4 километра и достигаме до хижата, която всъщност е стара застава. Предвидлив граничен поли­цай ни дава номера на хижа­ря Янко няколко часа по-ра­но, разбирайки за лудите ни намерения.

– По-добре останете да пре­нощувате в хижата и тръгне­те към върха рано сутринта!

– Ще решим в движение!, отговарям неубедително аз.

Спираме за кратка почив­ка и се наслаждаваме на нощното небе. Няма другаде такова небе. Може би само в Родопите и Славянка звез­дите са като малки златни монети, разхвърлени из не­обятната шир. Успяваме да видим дори няколко падащи. Пожелаваме си безаварийно изкачване на върховете. За минути губим пътя в тъмни­цата и се забиваме в див дол, който определено ни плаши. Връщаме се до хижата и пра­вим опит да събудим хижа­ря. Оказва се трудна задача. След двадесет минутно тро­пане по прозореца и викове: „Бай Янкооо, бай Янкооо!“, чо­векът се събужда и излиза. Приятелски настроен е и не се ядосва, въпреки че часът подминава 12 в полунощ. По­казва ни пътя, признавайки си, че никога не се е качвал на върха.

00.50 часа. Продължаваме. След половин час се намира­ме на Парилската седловина. С левия крак сме в Славянка, а с десния – в Пирин. Луксът свършва тук. От този мо­мент започ­ва тясна пъ­течка, която се вие сред стара букова гора. Види­мостта без челник е поч­ти нулева, а с челник виж­даме едва на 7-8 метра пред краката си. Тишината е зловеща. Няма дори птици и щур­ци. Чуваме дишането си. Около нас светят очи на диви зверо­ве. Може би е добре, че не знаем какви точно са зве­ровете. Спираме за почивка пред малък заслон. Решава­ме да влезнем за два часа, след което да продължим.

Речено – сторено. Вътре е доста по-уютно. Все пак сме между четири стени. Има печка, която не палим, две пейки и маса. Настаняваме се на по пейка. Кучето ляга под мен. След малко обаче става хладно дори тук. Все пак надморската височина е 1180 метра. Не сме взели спални чували, тъй като пла­нът ни бе друг. Задремваме от умора.

02.27 часа. Късото изръм­жаване на кучето ни стряска. Двамата скачаме като опаре­ни. Споглеждаме се сънено. Не, не е шега. Отвън се чува силно сумтене. Кучето се свива под пейката и гласът му не се чува повече. Взимам челника в ръка и внимателно отварям прозорчето. Насоч­вам го и го включвам. И….ооо! На не повече от 15 метра от нас майка мечка с малко са се залисали насред мали­нака. Явно не са ни усетили, щом са се престрашили да дойдат чак до тук. Срещаме погледите си. За секунда, без да издаде нито звук, майката побутва с муцуна мъника по дупето и двете същества се скриват в шубраците.

– И какво сега, ще тръгваме ли?, шегува се Вилиан.

– Ами на мен нещо ми се спи…а и ми е студено!…, отго­варям му, усетил закачката.

Единодушно решаваме да останем тук до съмване, за да не дърпаме дявола за опашката, както казват ста­рите хора.

05.50 часа. Със свежи сили, а и далеч по-спокойни, поемаме нагоре. Меко каза­но е нагоре. Наклонът е се­риозен. Движим се в букова гора. Серпентините следват една след друга. Изгревът ни заварва насред гората. Яд ни е, че не успяваме да снимаме изгарящото слънце. С много пролята пот се изкачваме на първата открита местност – Вапата, голяма поляна, от която се открива гледка към Голям Царев връх. Не вярвах, че Славянка може да е толко­ва красива планина. Бях гле­дал снимки, но сега, при вида на този велик пейзаж, зане­мявам. Заслужено правим първата по-дълга почивка. Закусваме.

След закуска продължа­ваме по склона със свежи сили. Вече се движим насред чермурова гора. Славянка е една от най-пъстрите българ­ски планини. Почти двадесет ендемита растат по склоно­вете й, а гората от черна мура е една от най-запазените на Балканите. Поясът на пла­нинските ливади и пасища е осеян с алиботушки чай, който в Родопите наричат мурсалски. Преди години е имало предложение името на планината да бъде проме­нено на Китка планина имен­но заради богатото флорис­тично разнообразие.

След още половин час дос­тигаме голяма поляна, из­вестна като Койнар. Вляво от нас остава връх Малък Койнар, а пред нас планина­та е като отсечена – на изток зейват дълбоките пропасти на Хамбар дере. Именно тук паднал старшината преди години. Дълбочината на про­пастта наистина е шемет­на – 350 – 400 метра. Оттук следва най-тежката част от маршрута ни.

Серпентина след серпенти­на пътят ни се вие високо в планината. Гледката към Пи­рин е страховита. Над връх Ореляк се задават оловно – сиви облаци. Преминаваме през голям участък, в който няма непокосено от мълния дърво. Огромните мури са почернели от миналогодиш­ната гръмотевична буря, коя­то не е подминала нищо по пътя си. Вероятно има нещо, което ги привлича – жила с желязна руда или някаква друга мистерия.

Пътеката ни пресича дъл­бок улей, който в момента е райско място за мечките – склоновете му са обрасли с малини и диви ягоди. Сега е добре, но преминаването му през зимата е кошмар­но. Стотици дървета са били пометени при падането на лавини тук, а по-силните, които лавината не е успяла да изкорени, стоят грозни и разкривени, отчаяно вплели корени в каменистата земя и очакващи идването на след­ващата зима, която вероятно ще бъде последната в жи­вота им. Случайно срещнат турист в района ни споделя как стигнал именно до тук посред зима, но се върнал обратно към хижата, подпла­шен от мощна лавина, свли­чаща се по склона. Най-висо­ката част на улея завършва със скално образувание, на­речено Олтара. По ирония на съдбата точно в основата на скалния венец попадаме на умрял сръндак, вероятно гонен от вълци и паднал от двадесет метровата скала в паниката си.

09.10 часа. Постепенно дос­тигаме края на чермуровия пояс. Оттук нагоре следват още почти 300 метра дениве­лация, които трябва да изми­нем под палещото слънце, а то, на тази височина, е наис­тина безпощадно. Катерене­то ни става все по-забавено, а въздухът – все по-рядък, което ни уморява сериозно. След 40 минути стъпваме на Голям Царев връх. Веднага разбираме, че изкачване­то си е струвало. Гледката, която ни подарява върхът, е очарователна. Югозападно от нас се пъчат Гоцев връх и Шабран. В далечината зад тях е Беласица – следващата ни цел.

Вилиан решава, че остава на Царев връх. Няма сили за повече ходене. Неспането и студът са ни изтощили до краен предел. Двамата с Люк почиват на върха, докато аз поемам с малка раница със спортен товар и бързо темпо към Гоцев връх. Първоначал­но ми се струва детска игра – „Ето го къде е Гоцев връх! За половин час съм там.”, мисля си аз. В следващия момент обаче си спомням, че чистият въздух във висока­та планина играе лоша шега на тури­стите. Вина­ги. Големите разстояния изглеждат по-малки. Така се случва и сега.

11.00 часа. Вървя по гра­ничната бразда. Жегата е безмилостна. Добре, че поне духа вятър. Не искам да си предста­вям какво е в ниското в мо­мента. Движа се прекалено бързо. Сякаш ми се иска да стигна на вър­ха колкото се може по-ско­ро. Започва сериозно спускане до премката. Разликата във височи­ната е повече от 200 метра. На дъното спирам за кратко. Снимам диви цветя и събирам сили за изкач­ването, което ще е зверско. Пътеката се губи. Вървя по изчезващата вече гранична бразда. А тя е прокарана по ръба на планината. Вляво от мен е Козята стена – неприс­тъпна пропаст в Гърция с дълбочина почти един кило­метър. Побиват ме тръпки, когато без да искам събарям голям камък по склона. На­блюдавам го как се търкаля надолу повече от минута, до момента, в който го губя от погледа си. Чувам единстве­но гърмежите от свличането му.

Катеря се с чести почив­ки. Спирам, за да си поема въздух, на всеки 30 метра. Напредвам доста, пред мен се изправя Гоцев връх. Из­глежда толкова близо, а ми отнема цели 20 минути, за да достигна до пирамидата на върха.Стоя на върха не пове­че от 15 минути. Срещам се с група от 12 души, идващи от­към хижа Извора. Обменяме по някоя приказка. От там се оказва доста по-лек маршрут за изкачване до върха.

12.45 часа. Поемам обра­тно към Царев връх, Вилиан и Люк. Знам, че ще е трудно изкачване. Мобилизирам се и вземам разстоянието за час и десет минути. А там ме очакват с нетърпение. Слън­часали. Хапвам сушени кай­сии и поемаме обратно.

До Парил ни чака много път. Уморени сме. Почти не говорим. Всеки е сам със себе си. С преживяното. С гледките от върха. Всеки преценя слабостите си. Със сетни сили достигаме до хи­жата, където за наша изнена­да има студена бира. Ловци­те от района са се събрали в двора. Оглеждат ни с инте­рес и се тюхкат, след като хи­жарят им казва, че сме стиг­нали до върха посред нощ. Споделяме им и за мечката. Не са изненадани.

17.00 часа. Бирата ни до­вършва. Едва се добираме до селото. Местните ни по­срещат победоносно. Сигур­но ще бъдем основна тема на разговор поне седмица напред. Опъваме палатките си. Решаваме, че ни се ядат домати и сирене. Хората се оказват изключително от­зивчиви. Дават ни пълна кофичка с домати, чушки и краставици, а кметът на се­лото ни подарява буркан с кисело мляко и голямо парче сланина. Вечеряме царски. Все пак сме си го заслужи­ли. Заспиваме уморени в 21 часа.

Сънищата ни са препълне­ни със случки от изминалия ден. Сънища за изумрудена­та планина. Само сладкото хъркане на кучето се чува пред палатката.