Славянка – изумрудената планина
-
- ноември 25, 2016
Александър КАРАДЖОВ
„А бе, момчета, имате ли си представа накъде изобщо сте тръгнали?“. С тези думи се опитва да охлади ентусиазма ни баба Стойна – една от осемте жители на село Парил. След като вижда, че не се трогваме от напътствията й, маха отегчено с ръка и влиза обратно в дворчето си. Земята е суха. Не е валяло повече от месец. Дългата й до земята черна престилка вдига прах, който я кара да се закашля. Баба Стойна продължава да мърмори нещо, затръшвайки вратата на спретната си къщурка зад себе си.
23.10 часа. След половинчасово суетене край колата събираме най-необходимия ни багаж и сме готови за път. Наблягаме на водата, тъй като планината е доста суха. Малко калорична храна, топли дрехи, челници, радиостанции и комплект за оцеляване при екстремни условия. Все пак сме тук за пръв път. Не знаем с какво може да се сблъскаме. Чувството е странно. Особено сега, когато сме пристигнали по тъмно и нямаме и най-малка представа за околния пейзаж. Работили цял ден, пътували до тук 4 часа, все още имаме завидно количество енергия за да изкачим високите върхове по пътя си.
Само за няколко километра си проличава колко дива и запазена е природата тук. Огромен бухал се пъчи срещу нас на тесния, криволичещ път, водещ високо в планината. На следващия завой току, пред краката ни, пробягва голяма невестулка. Доста хора преди баба Стойна, чувайки за намеренията ни за среднощно изкачване на върховете Царев, Гоцев и Шабран, ни мислят за луди и ни казват, че никак не е добра идея да се движим в планина, която посещаваме за пръв път, пълна с пропасти, мечки, диви прасета и вълци. Планина, от която някои като нас не са имали щастието да излезнат живи. Като старшината от една от заставите, който десет дни преди да се пенсионира, пада в дълбока 400 метра урва и е намерен от колегите си на парчета. Но не бяхме били толкова път дотук, за да останем и да спим в селото.
Движим се по прашния път, западно от село Парил, разделящ Славянка и Пирин, в посока хижа Славянка. С бодра крачка, песен на уста, и челници на икономичен режим осветяваме пътя пред краката си. Всяка наша крачка е свързана с облаци прах, които се издигат зад нас. Нозете ни побеляват от фините прашинки, които полепват по тях. Движим се 4 километра и достигаме до хижата, която всъщност е стара застава. Предвидлив граничен полицай ни дава номера на хижаря Янко няколко часа по-рано, разбирайки за лудите ни намерения.
– По-добре останете да пренощувате в хижата и тръгнете към върха рано сутринта!
– Ще решим в движение!, отговарям неубедително аз.
Спираме за кратка почивка и се наслаждаваме на нощното небе. Няма другаде такова небе. Може би само в Родопите и Славянка звездите са като малки златни монети, разхвърлени из необятната шир. Успяваме да видим дори няколко падащи. Пожелаваме си безаварийно изкачване на върховете. За минути губим пътя в тъмницата и се забиваме в див дол, който определено ни плаши. Връщаме се до хижата и правим опит да събудим хижаря. Оказва се трудна задача. След двадесет минутно тропане по прозореца и викове: „Бай Янкооо, бай Янкооо!“, човекът се събужда и излиза. Приятелски настроен е и не се ядосва, въпреки че часът подминава 12 в полунощ. Показва ни пътя, признавайки си, че никога не се е качвал на върха.
00.50 часа. Продължаваме. След половин час се намираме на Парилската седловина. С левия крак сме в Славянка, а с десния – в Пирин. Луксът свършва тук. От този момент започва тясна пътечка, която се вие сред стара букова гора. Видимостта без челник е почти нулева, а с челник виждаме едва на 7-8 метра пред краката си. Тишината е зловеща. Няма дори птици и щурци. Чуваме дишането си. Около нас светят очи на диви зверове. Може би е добре, че не знаем какви точно са зверовете. Спираме за почивка пред малък заслон. Решаваме да влезнем за два часа, след което да продължим.
Речено – сторено. Вътре е доста по-уютно. Все пак сме между четири стени. Има печка, която не палим, две пейки и маса. Настаняваме се на по пейка. Кучето ляга под мен. След малко обаче става хладно дори тук. Все пак надморската височина е 1180 метра. Не сме взели спални чували, тъй като планът ни бе друг. Задремваме от умора.
02.27 часа. Късото изръмжаване на кучето ни стряска. Двамата скачаме като опарени. Споглеждаме се сънено. Не, не е шега. Отвън се чува силно сумтене. Кучето се свива под пейката и гласът му не се чува повече. Взимам челника в ръка и внимателно отварям прозорчето. Насочвам го и го включвам. И….ооо! На не повече от 15 метра от нас майка мечка с малко са се залисали насред малинака. Явно не са ни усетили, щом са се престрашили да дойдат чак до тук. Срещаме погледите си. За секунда, без да издаде нито звук, майката побутва с муцуна мъника по дупето и двете същества се скриват в шубраците.
– И какво сега, ще тръгваме ли?, шегува се Вилиан.
– Ами на мен нещо ми се спи…а и ми е студено!…, отговарям му, усетил закачката.
Единодушно решаваме да останем тук до съмване, за да не дърпаме дявола за опашката, както казват старите хора.
05.50 часа. Със свежи сили, а и далеч по-спокойни, поемаме нагоре. Меко казано е нагоре. Наклонът е сериозен. Движим се в букова гора. Серпентините следват една след друга. Изгревът ни заварва насред гората. Яд ни е, че не успяваме да снимаме изгарящото слънце. С много пролята пот се изкачваме на първата открита местност – Вапата, голяма поляна, от която се открива гледка към Голям Царев връх. Не вярвах, че Славянка може да е толкова красива планина. Бях гледал снимки, но сега, при вида на този велик пейзаж, занемявам. Заслужено правим първата по-дълга почивка. Закусваме.
След закуска продължаваме по склона със свежи сили. Вече се движим насред чермурова гора. Славянка е една от най-пъстрите български планини. Почти двадесет ендемита растат по склоновете й, а гората от черна мура е една от най-запазените на Балканите. Поясът на планинските ливади и пасища е осеян с алиботушки чай, който в Родопите наричат мурсалски. Преди години е имало предложение името на планината да бъде променено на Китка планина именно заради богатото флористично разнообразие.
След още половин час достигаме голяма поляна, известна като Койнар. Вляво от нас остава връх Малък Койнар, а пред нас планината е като отсечена – на изток зейват дълбоките пропасти на Хамбар дере. Именно тук паднал старшината преди години. Дълбочината на пропастта наистина е шеметна – 350 – 400 метра. Оттук следва най-тежката част от маршрута ни.
Серпентина след серпентина пътят ни се вие високо в планината. Гледката към Пирин е страховита. Над връх Ореляк се задават оловно – сиви облаци. Преминаваме през голям участък, в който няма непокосено от мълния дърво. Огромните мури са почернели от миналогодишната гръмотевична буря, която не е подминала нищо по пътя си. Вероятно има нещо, което ги привлича – жила с желязна руда или някаква друга мистерия.
Пътеката ни пресича дълбок улей, който в момента е райско място за мечките – склоновете му са обрасли с малини и диви ягоди. Сега е добре, но преминаването му през зимата е кошмарно. Стотици дървета са били пометени при падането на лавини тук, а по-силните, които лавината не е успяла да изкорени, стоят грозни и разкривени, отчаяно вплели корени в каменистата земя и очакващи идването на следващата зима, която вероятно ще бъде последната в живота им. Случайно срещнат турист в района ни споделя как стигнал именно до тук посред зима, но се върнал обратно към хижата, подплашен от мощна лавина, свличаща се по склона. Най-високата част на улея завършва със скално образувание, наречено Олтара. По ирония на съдбата точно в основата на скалния венец попадаме на умрял сръндак, вероятно гонен от вълци и паднал от двадесет метровата скала в паниката си.
09.10 часа. Постепенно достигаме края на чермуровия пояс. Оттук нагоре следват още почти 300 метра денивелация, които трябва да изминем под палещото слънце, а то, на тази височина, е наистина безпощадно. Катеренето ни става все по-забавено, а въздухът – все по-рядък, което ни уморява сериозно. След 40 минути стъпваме на Голям Царев връх. Веднага разбираме, че изкачването си е струвало. Гледката, която ни подарява върхът, е очарователна. Югозападно от нас се пъчат Гоцев връх и Шабран. В далечината зад тях е Беласица – следващата ни цел.
Вилиан решава, че остава на Царев връх. Няма сили за повече ходене. Неспането и студът са ни изтощили до краен предел. Двамата с Люк почиват на върха, докато аз поемам с малка раница със спортен товар и бързо темпо към Гоцев връх. Първоначално ми се струва детска игра – „Ето го къде е Гоцев връх! За половин час съм там.”, мисля си аз. В следващия момент обаче си спомням, че чистият въздух във високата планина играе лоша шега на туристите. Винаги. Големите разстояния изглеждат по-малки. Така се случва и сега.
11.00 часа. Вървя по граничната бразда. Жегата е безмилостна. Добре, че поне духа вятър. Не искам да си представям какво е в ниското в момента. Движа се прекалено бързо. Сякаш ми се иска да стигна на върха колкото се може по-скоро. Започва сериозно спускане до премката. Разликата във височината е повече от 200 метра. На дъното спирам за кратко. Снимам диви цветя и събирам сили за изкачването, което ще е зверско. Пътеката се губи. Вървя по изчезващата вече гранична бразда. А тя е прокарана по ръба на планината. Вляво от мен е Козята стена – непристъпна пропаст в Гърция с дълбочина почти един километър. Побиват ме тръпки, когато без да искам събарям голям камък по склона. Наблюдавам го как се търкаля надолу повече от минута, до момента, в който го губя от погледа си. Чувам единствено гърмежите от свличането му.
Катеря се с чести почивки. Спирам, за да си поема въздух, на всеки 30 метра. Напредвам доста, пред мен се изправя Гоцев връх. Изглежда толкова близо, а ми отнема цели 20 минути, за да достигна до пирамидата на върха.Стоя на върха не повече от 15 минути. Срещам се с група от 12 души, идващи откъм хижа Извора. Обменяме по някоя приказка. От там се оказва доста по-лек маршрут за изкачване до върха.
12.45 часа. Поемам обратно към Царев връх, Вилиан и Люк. Знам, че ще е трудно изкачване. Мобилизирам се и вземам разстоянието за час и десет минути. А там ме очакват с нетърпение. Слънчасали. Хапвам сушени кайсии и поемаме обратно.
До Парил ни чака много път. Уморени сме. Почти не говорим. Всеки е сам със себе си. С преживяното. С гледките от върха. Всеки преценя слабостите си. Със сетни сили достигаме до хижата, където за наша изненада има студена бира. Ловците от района са се събрали в двора. Оглеждат ни с интерес и се тюхкат, след като хижарят им казва, че сме стигнали до върха посред нощ. Споделяме им и за мечката. Не са изненадани.
17.00 часа. Бирата ни довършва. Едва се добираме до селото. Местните ни посрещат победоносно. Сигурно ще бъдем основна тема на разговор поне седмица напред. Опъваме палатките си. Решаваме, че ни се ядат домати и сирене. Хората се оказват изключително отзивчиви. Дават ни пълна кофичка с домати, чушки и краставици, а кметът на селото ни подарява буркан с кисело мляко и голямо парче сланина. Вечеряме царски. Все пак сме си го заслужили. Заспиваме уморени в 21 часа.
Сънищата ни са препълнени със случки от изминалия ден. Сънища за изумрудената планина. Само сладкото хъркане на кучето се чува пред палатката.
Be the first to leave a review.
