Никога неразказано: През Пирин и Рила с група планински ентусиасти

От рубриката „Стани автор“
Края на месец Юни 1973 год. пред управлението на С.У.“Заводски Строежи“ гр. Плевен е окачена обява: „Организира се туристическа група за преход през Пирин и Рила планини, с времетраене 10 дни от края на м. юли. Желаещите за участие, да уредят отпуската си и се запишат при Карло Шейтанов.”
Имах възможност да взема две седмици отпуск – на обекта бяхме двама ръководители и тая възможност ми много допадаше. Отбих се при Карло и той ме запозна основно с плана за прехода. Беше вече го планувал като мероприятие в туристическо дружество „Кайлъшка долина“ – Плевен от последните дни на месец Юли и имахме достатъчно време за подготовка.
Разбрахме се, той ще уреди нужната документация в „Кайлъшка долина“ и двама ще агитираме за участници. Предвиждахме да съберем около 15 желаещи. И двамата бяхме убедени и подготвени туристи. Получих си от склада: раница, анорак с качулка и панталон, а за краката здрави японски гуменки, които макар и с платнено лице бяха леки и удобни за преходи през летен сезон. Уредих си отпуска за две седмици и на уречения ден 29 Юли 1973 год. рано сутринта бях на гара Плевен, за да хванем сутрешния влак за София.
Очаквах, че ще бъдем десетина човека според информацията, която поддържах с Карло. Оказа се, че в последния момент са се отказали по различни причини още неколко от заявилите. Сега съм на 73 год. и вече сигурно знам, че при нас българите, сигурен е само този, който е платил за нещо напред, независимо какво е това. На гарата тогава се явихме 6 човека: Карло Шейтанов, който беше определен за водач на групата, аз бях определен в заповедта за планински спасител на групата, Симеон – счетоводител в управлението на 38 год., Дечо – радиотехник на 28 год. Наташа и Стефка, машинописки в управлението по на 23 год. Карло беше на 46 год. аз бях на 37 год., физически здрав, с много енергия и с определен опит в планинарството.
Бяхме заредили раниците си със суха храна за повече от една седмица, главно консерви, сухи колбаси и достатъчно захар на бучки. Аз взех и най-необходимите медикаменти – за главоболие, валидол, бинтове и едно малко въженце, Карло пък беше сложил в раницата си и едно глинено гърне!? – да си варим боб при престоите в хижите. Качихме се във влака и успяхме да заемем едно купе, което шестимата почти напълнихме с големите си раници. Карло носеше и едно брадве-рапел.
След първоначалното разочарование заради ограничения си състав, бързо се примирихме и след обичайното сплотяване в групата, дойде и хубавото настроение присъщо за организираните туристи!
На гара София, сменихме влака с този за Пловдив, и само след 10 минути пътувахме вече в посока Южна България. След около един час път на гара Септември, слезнахме и от този влак, и през тунел се озовахме на гарата на теснолинейката за Родопите до крайната й гара Добринище. До тогава не бях се возил на теснолинейни влакове. Излезе великолепно и много омайващо пътуване.
Вагоните бяха общи (без купета) и говора от съседните седалки се чуваше в целия вагон.
Говора беше само български, но с родопски диалект и примеси от непознати за мен думи. В облеклото на голяма част от пътниците имаше шалвари и забрадки за жените. Във всичките се виждаха украшения и шевици, характерни за родопската носия. Вагоните бяха по-ниски от тези в Широколинейните линии, за качване в тях се ползваше само една степенка, което позволяваше удобно и бързо качване, и слизане от влака. Скоростта на влака беше до 30 км. в час и това даваше възможност да наблюдаваме великолепната природа на красивите гори, и пейзажи на Западните Родопи.
Напуснахме гара Варвара и влакчето се мушна в омайната клисура на Чепинската река. Тия природни красоти, които ни предлагат българските Родопи, заслужават усилието да бъдат видени от всеки българин. Излязохме от тесната клисура на Чепинска река и пред нас се разстла, потънала в разкошна зеленина, Велинградската котловина.
От дясната страна се люлееха обширните гори на Доспат, а над тях се издигаха скалите на Мечи връх. От лявата страна на изток се виждаше шосето, което пресича блатистия циркус и през град Ракитово, и по-край язовир Батак отива до историческия Батак. Това Българско селище, от което пламва искрата за големия огън, който изгаряйки, даде път за възкръсване на българската свобода, требва да бъде посетено и видяно от всеки родолюбив, и грамотен Българин!!!
Преминахме спирката на Лъджене и покрай красивото езеро, и водопад на курорта Клептуза от ляво на линията пресякохме долината на минералните бани в Чепино. Сега от там започва квартал Чепино на Велинград с прекрасната Чепинска река, в коритото на която на малки островчета има извори от топла минерална вода. Великолепно съчетание от студената и бистра вода на реката, със топли минерални извори посред нея, и надвесени над реката зелени лескови гори, отрупани през есента с обилни лешници!

(Продължава в следващия брой на вестник „Топ Преса“!)