Прескоментар: Журналистът е тук, за да осведомява,а не да плаши и стресира
-
- юни 28, 2016
Мариета ДИМИТРОВА
Истината, която всички трябва да признаем е, че голям процент от хората си остават пристрастени към новините. Дори и тези, които казват, че отдавна са заключили телевизора в гардероба си няма как да останат за дълго в зоната на комфорта, защото са част от общество, в което много от хората не могат да решават проблемите си в условията на фрустрация и това поражда агресия, която къса социалната тъкан и компрометира нормалността.
Отваряме която и да е медия – вестник, фейсбук, телевизия, радио и какво научаваме – пребит до смърт младеж във Враца и последвали протести в града, изнасилена ученичка от бивш кмет, шофьор на камион заклал бившата си приятелка, защото го изгонила и отказала да се съберат отново… Всеки ден водещите новини са предимно криминални и отразяват тъмната страна на живота ни.
ВЪЗНИКВАТ ДВА ВЪПРОСА: ЗАЩО АНОМАЛНИТЕ ЯВЛЕНИЯ В ОБЩЕСТВОТО НИ СЕ СЛУЧВАТ ТОЛКОВА ЧЕСТО И ЗАЩО МЕДИИТЕ ИМ ОТРЕЖДАТ ВОДЕЩО МЯСТО?
Много хората смятат, че медиите представят прекалено негативна гледна точка към света и случващото се в него.По-малко от хората вярват , че песимизмът, който излъчват медиите е точно отражение на действителността. Най-голяма част вярват, че медиите оказват влияние върху това дали те гледат оптимистично или песимистично на живота.
Медиите редовно са критикувани, че съсредоточават вниманието върху подчертано лошите новини – денонощно отразяват трагедии и конфликти.
Огромният проблем пред който сме изправени обаче е, защо репортери, водещи и журналисти преекспонират трагедиите на хората. Съгласна съм, че нашата работа е да информираме и няма как да скрием една или друга информация, но когато се прекрачва границата и образно казано „отразяваме“ писъци от последните секунди живот на жертвите. Едва ли има и една частица човещина в това да нахлуем грубо при опечалено семейство, загубило близък само преди няколко минути и да зададем безумния въпрос: „Как се чувствате?“.
Тук дори не става въпрос толкова за етика и професионализъм, колкото до нормално, човешко отношение, което обаче в последните години все по-осезаемо липсва на голяма част от журналистите в България. Да отидеш да снимаш 8-годишно дете, което е станало свидетел на смъртта на сестричката си, да задаваш въпросите: „Как стана?“ и „Какво видя?“ е повече от ненормално. Въпросът е обаче, защо се случва тогава?!
Аз имам своето обяснение с което няма да ангажирам никого, но няма как да не споделя, защото това е проблем на средата в която работя. Всички знаем, а и наскоро имахме възможност да чуем по време на конференцията организирана от Асоциацията на европейските журналисти в България -“ Журналистика на ръба“, че именно тези новини стават водеща новина в новинарските емисии. За никой, работил поне малко в телевизия не е тайна, че именно водещите новини са най-скъпи, с две думи за тях продуцентите плащат по-високите хонорари. Този факт обаче, обикновенно се спестява от репортерите, отразявали някога подобни инциденти и трагедии, когато се заговори по темата. Каквото и да си говорим, става въпрос за пари и липса на каквато и да е етика.
Никога няма да забравя момента в който аз разбрах, че за медиите лошата новина, всъщност е „най-добрата“. Преди доста вече години, когато правех първите си стъпки в света на телевизията като автор и водещ на сутрешен блок, отразяващ предимно културни събития, не подозирах , че един ден светът ми ще се сблъска с един коренно различен свят. Работейки в едно общо помещение с новинарския екип, станах свидетел на обаждане, което получи главния редактор, а след него настъпи страхотна суматоха в която всички се вълнуваха. Оказа се, че жена от града е направила опит за самоубийство, като скочила от четвъртия етаж на сградата в която живее. Новината бе лоша, но не и за екипа на новините, всички се втурнаха доволни да отразяват „сензацията“, която ще вдигне рейтинга на регионалната телевизия. Най-голяма радост предизвика фактът, че всички национални телевизии с които работеше нашата регионална, ще вземе репортажа от случилото се и така естествено щяха да дойдат едни добри пари. Колегите се „радваха“, че има сензация и че тя на все отгоре ще бъде и доходоносна. Никой и за миг не чух да се замисля, какво ще стане с тази жена, какво е преживяла тя, за да посегне на живота си или дали ще оцелее. Така една човешка трагедия, на жената и семейството и, което в същия момент вероятно страдаше безгранично, бе омаловажена на фона на рейтинга и парите. В този миг бях безкрайно благодарна, че не съм част от екипа на новините, че не ми се налага да променя принципите си, за да бъда част от нещо, което не харесвам и си обещах, каквото и да се случва да не забравям да бъда човек.
Години по-късно, когато вече пиша новини, все още си спомням случилото се тогава и най-вече, когато трябва да отразя инцидент. Иска ми се да съм успяла да остана човек, човек който не засилва трагедията на хората, който не навлиза отвъд етичните норми само, заради рейтинга и кликанията. Всеки може, вероятно и аз, да опише някой инцидент с най-малките подробности, които да предизвикат интерес у читателя или зрителя, но никой от тях няма нужда от това, особено близките и жертвите.
Ние трябва да казваме на хората истината и да ги информираме, когато обаче сюжетът вземе неочакван обрат, нарасне жълтото любопитство ние сме прекрачили границата. А има много важна професионална граница – има случаи, при които медията има право да се интересува от частния живот в името на някакъв обществен интерес. При трагедии обаче, ровенето в личния живот – как някой е опитал да се самоубие, как друг е заклал приятелката си, кой има приятелка, тя бременна ли е, е много повече жълто и сензационно, отколкото носещо реална обществено значима информация.
Живеем в опасен свят, в който насилието и тероризмът явно ще присъстват.Това, което някои обаче забравят, е отговорността на журналиста. Журналистът е тук, за да осведомява, за да представя гледни точки, да бъде коректив на властта и да дава на гражданите достъп до информация и платформа за публичност на техните проблеми. Журналистът не е тук, за да плаши, да стресира, да наслагва предразсъдъци и да обслужва популистки цели, защото повече ще се чете/гледа.
Работата на журналиста е да внесе и ред в хаоса от гласове. Трудна работа е това във време в което медиите се борят за зрители, читатели, трафик. Веднъж можеш да се отклониш от пътя и после да се кефиш на хилядите лайкове под статия „Динко се надъха да лОви бежанци“, но тази грешка може да заблуди стотици хора, че онзи Динко е герой и трябва да постъпват като него и така ти всъщност ги тласкаш към нещо лошо, далеч от понятието да законност.
Лоши новини има и винаги ще има, това е част от живота. Проблемът не е в това. Проблемът е, че лошите новини са прекалено много, че има САМО лоши новини, а добрите просто липсват или се споменават на последната страница в последните две минути на емисията, ако остане време. Доброто също е част от живота и следователно също заслужава своето място – във водещите новини. Нямаме явно чувството, че журналистиката изпълнява достатъчно своя социален и исторически дълг. Дано това да е свързано с по-висока самовзискателност на журналистите.
На тези, които завинаги ще си останат с лиспата на самоконтрол, етика и професионализъм ще кажа, че ги „поздравявам“ по случай великолепната работа по поредното грандиозно преекспониране на всекидневен инцидент в посока континентален катаклизъм. Поздрави по случай сочното раздвижване, изглеждате много по-бодри когато си оправдавате заплатите и депресиите ви почти не личат.
Be the first to leave a review.
