Неврокопски митрополит Борис: Възпитанието трябва да обнови и възвиси човека, и да го направи богоподобен

Международният ден на детето е добър повод за припомняне на думите на блаженопочившия Неврокопски митрополит Борис, когото скоро ще почитаме и като светец. В своята книга „Кризата в нашето училище“ дядо Борис се спира на въпроса „Що е възпитание?“ – казва ни това, което трябва да знаем и да правим, за да отраснат нашите деца човеци:

Възпитание, в широк смисъл на думата, е отглеждане, отхранване високи добродетели в човека. Чистите добродетели са най-нежните, най-очарователните цветя, които цъфтят в човешката душа. Те не се раждат и не растат нийде другаде. Те изсъхват и загиват върху каменистата почва на сухия разсъдък. Те трябва да бъдат грижливо пазени и от сланата на студения ум.

Добродетелите са най-съвършената красота на човешката душа и най-голямото очарование на човешката личност.

Възпитание значи: питание, хранене на душата с ония елементи, които поддържат нейния живот. Не само нашата материална природа – тялото, но и нашата духовна същност – душата, има нужда от храна. Храната на тялото е материална, а храната на душата – духовна. Каквато е природата, такива са и елементите, които поддържат нейния живот. Кои елементи поддържат живота на душата? С какво се храни и живее тя?

Човешката душа се храни с най-чистите и най-възвишените неща: с доброто, истината, любовта, правдата, чистотата, светостта.

Когато нашата душа почувства и преживее напълно тези велики духовни сили и ценности, тя се издига и стига до най-съвършеното добро, най-съвършената истина, най-съвършената любов, най-съвършената правда, най-съвършената чистота, най-съвършената святост, стига до Бога. Душата може да живее само с Бога и в Бога. Щом се откъсне от Бога, душата загива, защото вън от Него няма нищо, което би могло да поддържа нейния живот, защото вън от Бога няма добро, няма истина, няма любов, няма правда, няма чистота, няма святост.

А щом загине душата, загива и човекът като човек, ако ще би той да има и най-големия ум.

Възпитание значи: будене съвестта в човека. Значи пробуждане и всегдашно бдение на оная тайнствена сила в човешката душа, която разграничава доброто от злото и ни прави способни да чувстваме доброто като радост и възторг, а злото – като мъка и отвращение, която нелицемерно одобрява и укорява, неумолимо съди и отсъжда, която регулира вътрешния живот на душата, бди непрестанно като верен страж над нея и я пази от гибел. Съвестта е чувство и норма за вътрешния живот на душата, тъй както е физическото чувство за живота на тялото. Както чрез физическото чувство ние узнаваме дали тялото е здраво или болно, тъй също чрез съвестта чувстваме, какво е състоянието на нашата душа: живее ли в нея доброто – тя е спокойна и бодра, защото расте и се издига; проникне ли в нея злото – тя страда и се мъчи, защото се руши и загива. Само чрез съвестта ние узнаваме, че доброто е светлата сила, която поддържа живота на душата, а злото – тъмната сила, която руши нейния живот. Без съвестта, без тоя Божи глас в човешката душа – глас, който напомня и предупреждава, зове и внушава, не е възможен никакъв нравствен живот. Без него човек би загинал като човек.

Възпитание значи: правилна насока и твърдо укрепване на волята в доброто.

След като човек почувства в себе си доброто, той трябва непрестанно и неуклонно да го твори в живота.

В човека не трябва да има никакво колебание между добро и зло. Той трябва всякога да избира и твори само доброто, а да отбягва и побеждава злото. Само тогава, когато човек се затвърди окончателно в доброто, той става прояснен и завършен като нравствен характер. Само тогава той е положителна творческа личност.

Възпитание значи: пробуждане вечната жажда и висшите устреми на човешката душа. Душата е Божие дихание. Тя е вдъхната на човека от Бога. Нейната родина е небето. Заключена в тялото на земята, тя страда и копнее за небето. Една непрестанна жажда я мъчи за първоизточника на живота – Бога. Тя се стреми непрестанно нагоре, към висшите предели на всичко възвишено и светло – там, където царува Бог. Това е целта на нейното съществуване. Във вечната жажда към Бога се състои и нейният живот. В стремеж нагоре се крие и нейното величие.

Възпитание значи: пълно проникване на човешкото сърце от всеобемна, божествена любов. От любов, която не знае мярка и предели, която иска да обгърне цялата земя и да стигне до небето, да проникне всичко на небето и земята, да прегърне всички: и близки, и далечни, и свои и чужди, и приятели, и врагове, и знайни, и незнайни. От любов, която обича и тогаз, когато я мразят, която благославя и тогаз, когато я проклинат, която прави добро и тогаз, когато й пакостят. От любов, която иска да превърне човешкото сърце в олтар на Бога, Който е абсолютната любов.

Възпитание значи: пълен развой на положителните творчески сили на човешкия дух и всестранно усъвършенстване на човешката личност. Човек трябва да бъде не рушител, а творец по подобие на всемогъщия Творец. Човек трябва непрестанно да се усъвършенства и да се стреми към вечния идеал на абсолютното съвършенство – Бога. Човек е създаден по Божи образ и Божие подобие, затова той трябва все повече и повече да разкрива в себе си Божия образ и да се уподобява на Бога.

Човек трябва да се обожестви, без да сеобогoтвори. Възпитанието трябва чрез умело външно въздействие и дълбоко вътрешно преживяване да обнови и възвиси човека, и да го направи богоподобен.

Това е същината и тези са целите на възпитанието. То е преди всичко дълбок вътрешен процес, който прониква цялата човешка личност. Това е процесът на вътрешно обновление и възвисяване, на вътрешен подем и душевен разцвет. Този процес е изключително религиозен, защото той засяга живота на душата. А всички чисти преживявания на човешката душа са религиозни. Самата душа в своята същност е абсолютно религиозна. Там, където има жива душа, има безусловно и религия. И само там, където има религиозни преживявания, има душа, която още живее. И истинското възпитание в своята същина може да бъде само религиозно. Възпитателна е само оная дейност, която има за цел да упражни религиозно въздействие и да събуди в човека религиозни преживявания.

Вън от религията, вън от дълбокото преживяване на морални ценности, не е възможно никакво правилно възпитание и никакъв истински добродетелен живот.

Най-съвършено е християнското религиозно възпитание. В християнството моралните и духовните ценности не са отвлечени неща, а жива действителност. В християнството идеалът на възпитанието и човешкото съвършенство е въплътен в Богочовека Иисус Христос, Който е истински Бог и съвършен човек. Иисус Христос е самата истина и любов, самата правда и благост, самата чистота и святост. В Него ние чувстваме непосредствено и живо най-съвършената истина, най-съвършената любов, най-съвършената правда, най-съвършената святост. Само надменност и заслепление, неприязън и озлобление могат да отричат това. Може да отрича това само оная надменност, която не иска да признае нищо над себе си и поставя себе си над всичко, която може да доведе човека до идолопоклонство или самообоготворяване.

Ако човек не иска да признае над себе си висшето същество – Бога, и не желае да се преклони пред Неговото величие, той неминуемо ще се преклони пред себе си или пред други хора. Той ще създаде от себе си и от другите хора кумири, на които ще се кланя. Който не иска да се кланя на живия Бог, ще се кланя на мъртви идоли.

Това е неизбежно за човека. Отделният човек, колкото съвършен и да е той, не може да бъде идеал за хората. Идеалът трябва да стои високо във висините и да сочи към вечността. Идеал за човека може да бъде само Бог в Богочовека Иисус Христос.

Християнското възпитание е също най-правилното и най-рационалното, защото то взима човешката природа тъй, както тя е създадена от Бога с всичките й дарби и склонности, не игнорира нищо в нея и не се стреми нито да й отнеме нещо свойствено, нито да й придаде нещо чуждо. Християнското възпитание върви по най-правилния път и преследва най-съвършената цел: то едновременно изкоренява от човека всичко отрицателно и зло и утвърждава в него всичко положително и добро и се стреми по тоя начин да доведе човешката природа до най-пълното съвършенство, което е възможно на земята.

Архимандрит Борис (Неврокопски митрополит)
из „Кризата в нашето училище“