Загиналият в Кресненското дефиле 25-г. Васко Пандурски искал да стане монах, стаята в дома му е пълна с икони и библии, на масата е недопитото кафе…
-
- март 16, 2016
Васко си пуснал дълга коса, защото искал да стане монах
Стаята в панелния апартамент на благоевградския жк „Еленово“ е момчешка. Ъглови легла, масичка с лаптоп, цигари и недопито кафе плюс небрежно преметната черна блуза върху стола. На едно от леглата лежи шарен котарак. Лъки чака стопанина си Васко, за да се гушне до него на същото легло – така, както прави всяка вечер.
Само че Васко вече няма да се върне. Той излиза за последно от тази стая на 9 март и потегля към Сандански, където фирмата му поддържа автоматите за топли напитки в заведенията. В 15.05 часа преди Кривия тунел в Кресненското дефиле колата, която 25-годишният Васил Пандурски шофира, навлиза в лентата за насрещно движение и се удря в ТИР. Младежът умира на място. Повече от 2 часа тялото му остава заклещено в автомобила. Изваждат го чак след като разрязват ламарините. Едва тогава от полицията разбират и кой е шофьорът.
Анастасия разбрала за смъртта на детето си минути след зверската катастрофа
Майка му Анастасия обаче научава, че нещо е станало с момчето й, само 5 минути след катастрофата. „Чаках го да се обади, когато съпругът ми звънна на другия ни син Митко да пита кога ще отидем да му занесем патериците, защото на 3 март мъжът ми се подхлъзна на Рилци, докато събираше клечки за барбекюто, и го оперираха в болница ПУЛС. Красимир се оплака, че звънял на Васил, но и двата му телефона били изключени. Тогава сърцето ми се сви, защото знаех, че Васко никога, при никакви обстоятелства не би си изключил служебния телефон или пък да остави батерията му незаредена. И когато около 15.10 часа ми се обади един приятел на Васко да каже, че чул от познат тираджия за тежка катастрофа в дефилето, вече знаех, че е станало нещо много лошо. После видях снимки в интернет и познах тойотата, с която момчето ми тръгна. Звъннах на тел. 112, от там ме прехвърлиха във Второ РУП и когато попитах полицая отсреща да не би катастрофиралият да се казва Васил Пандурски, чух: „За съжаление – да“. Работила съм 6 години и половина в реанимацията на благоевградската болница и знам този отговор – със същите думи ние потвърждаваме, че някой е умрял“.
Анастасия разказва сухо за онези черни минути, когато разбрала, че синът й е мъртъв. Помни, че веднага позвънила на майка си и свекъра и всички се събрали пред Спешен център в Благоевград – да чакат тялото на Васко в очакване да се случи чудото и колкото и да е пострадал, лекарите да го спасят. Чакали дълго, без никой нищо да им каже. Санитарка от отделението по урология случайно минала, познала в майката своята бивша колежка и я посъветвала направо да отива към моргата, защото детето й е отдавна там.
Докато Анастасия говори, съпругът й Красимир мачка нервно в ръце болничния лист, който ходил същата сутрин да вземе от болнницата. Спомените му го връщат към подхлъзването на 3-ти, с което започнал най-черният март в живота му.
„Бях с плетени обувки, тревата в Рилци беше мокра и белята стана. Сега съм пълен с пирони и планки… Д-р Сакелариев ме оперира и никога не бих могъл да му се отблагодаря за това, че ме пусна да погреба детето си. Защото момчето ми го няма вече… А аз дори не знам какво точно е станало на пътя. От полицията ми казаха, че другата седмица ще станат готови кръвните му проби и ще ми дадат констативния протокол. Знам, че в кръвта му алкохол няма, защото Васко пиеше само на Нова година по 1-2 глътки шампанско. Пушеше, но алкохолът никога не го е влечал. Най-много ме мъчи, че не знам как е станало всичко. Нито знам номера на тира, в който детето ми се е блъснало, нито името на шофьора… никой нищо не ни казва. Не съм бил очевидец на случая и мога само да правя догадки. Говорим си непрекъснато у дома за това как е станало. Може Васко да е задрямал на волана, може повреда в автомобила да е станала, може тираджията да е виновен – нищо не е изключено. Искам шофьорът на тира да знае, че аз нямам нищо против него, ако желае, може да дойде у дома да ни разкаже как се е случило, едно „извинявай“ да каже. Ако има доблест и съвест, да дойде… Дори Васко да е бил виновен, искам да знам. Ще прочета констативния протокол и вероятно ще си търся правата по законен ред. Макар да знам, че това няма да ми върне детето. Бог знае кой е виновен за смъртта на Васко и Той ще съди виновника, но много ми се иска и аз да знам“.
Работният кът на младежа с иконите над бюрото му
И преди фаталния 9-и март, а особено сега, темата за Бог е сред предпочитаните в семейството. Всички са силно вярващи. Самият Васко пуснал дълга коса, защото искал да учи в Духовната семинария и да стане монах. Избраният от младежа път не са думи, хвърлени, за да се прави на интересен пред приятелите си. Личи от къта му в хола. Бюрото е отрупано не с дискове и техника, а с библии. Стената над бюрото е цялата покрита със старинни икони. Заковал ги сам. Всичките – без последната, която се появила тук след смъртта му. Когато майка му отишла да уреди погребението на Васко, в църквата „Въведение Богородично“ й казали, че той бил поръчал за нея един малък иконостас. Анастасия лично го сложила на стената до другите.
„В църквата момчето ми ходеше на всички големи празници и продаваше свещи”, разказва майката. „Понякога водеше и един приятел да му помага. Любовта му към Бога е още откакто беше много мъничък. Старата ми къща в Рила е паметник на културата, защото прадядо ми е бил монах в Рилския манастир и в дома ни има много светини. Васко се роди на 19 октомври, въпреки датата не го кръстихме на Св. Иван, защото аз реших да уважа свекърва си, но му дадох иконата на светеца – стара отливка, запазена от прадядо ми. За да го закриля…“
Гласът на Анастасия започва да трепери. „Не че беше мое дете, но за такова момче всяка майка би могла само да мечтае”, продължава тя. „За 25 години не съм чула от него да ми каже дума напреко, да ми отговори, да не се съгласи с мен. Дясна ръка ми беше, за всичко можех да го помоля. Много подреден беше – не ми позволяваше да се ровя във вещите и документите му и дори не знаем още дали не е имал застраховка „Живот“. Затова и съм оставила кафето му на масата така, както той си остави чашата на 9 март – да не ми се разсърди, че му пипам нещата. Чиста, светла душа беше, най-чистата и светла. Обичаше и хората, и животните. Непрекъснато караше у дома котета, които намираше на улицата, Лъки също дойде от улицата и му беше любимец. Сега лежи на леглото му и чака Васко да се върне. Как да му обясня, че това вече няма да стане…“
Гробът на Васко е вторият, който Анастасия и Красимир отварят за свое дете. Преди 19 години загубили първия си син Пепи – момчето се обесва заради момиче от града. Останали са им още двама синове – Митко и Любим. Самият Любим е в ІV клас, когато едва не загива – кола, пътуваща към Рилския манастир, го помита и го влачи 50 метра. Едва оцелява.
Сега, след смъртта на Васко, мислите на Анастасия и Красимир са насочени към него и брат му Димитър. „Приеха много тежко това, което се случи с Васко”, казва тихо баща им. „Това ни накара с майка им да седнем и да говорим с тях, много да говорим… Заради тях сме длъжни да не се предаваме. Родителят винаги трябва да е до детето си. А аз не мога да бъда до моето момче, до Васко. Него вече го няма…“
55-годишният Методи Костадинов от съседния на „Еленово“ жк „Струмско“ е шофьорът на тира, в който се блъсна колата на Васил. Това ще прочете другата седмица в констативния протокол бащата на Васко. И още – че се води производство за транспортно произшествие по непредпазливост, при което на хлъзгав път Васил е загубил управлението над тойотата и се е забил в тежката машина. После думата ще имат прокуратура, съд, съдебни експерти, застрахователи.
Какъвто и да е развоят на предстоящото дело, в „Еленово“ двама родители ще се питат всеки Божи ден защо това се случи на тяхното момче.
struma.bg
Be the first to leave a review.
