Живописна разходка в миналото с единствената наша теснолинейка

На 9 декември своя 70-годишен юбилей отпразнува уникалната придобивка на българските железници – единствената теснолинейка в страната. Юбилеят бе отбелязан с фотографска изложба. Включените в нея снимки са запечатали важни моменти от историята на влакчето.
С празнична украса бе гиздосан и тренът юбиляр. Като подарък за 70-годишнината на теснолинейката всички влакчета, движещи се по линията Септември – Добринище, получиха свои имена. Инициативата е на Кристиан Ваклинов.

„Възстановяват се някогашните три – Вихрен, Родопи и Пирин. Плюс тях се дават нови названия за останалите влакове по линията, съответно: Рила, Безбог, Марица, Места и Милеви скали“ – пояснява идеята си студентът.
Така в табелите на всеки вагон вече са включени наименованията на деветте основни природни забележитености, които може да се видят от началото до края на жп отсечката, дълга 125 км.

Назад в годините

Още през 1915 г. по време на Първата световна война все по-осезаемо се усеща нуждата от транспортна връзка от и до крайните райони на страната, които остават откъснати. Тогава с решение на правителството започва проучване на долините на реките Яденица, Ели дере (днес Чепинска) и Въча. Това е необходимо, за да се вземе решение откъде ще мине железопътна линия към Родопа планина.
На следващата година управляващите вземат решение да се построи теснолинейка от гара Саранбей, която да минава през дефилето на река Ели дере, Чепинското корито, Аврамовата седловина и от там по долината на река Места да стига до Разложко и Неврокоп (дн. Гоце Делчев).

На 25 май 1920 г. е гласуван и приет законът за построяване на теснопътна 760-милиметрова жп линия от Саранбей за Лъджене, Якоруда, Разлог и Неврокоп. Решението е на 19-ото Обикновено Народно събрание.
Веднага след това идва ред да се вземе решение кой ще проектира линията. Първоначално двама инженери получават предложение да изпълнят задачата, но те отказват мигновено и подават оставка. Като причина за решението си посочват крайно опасното и диво дефиле на Елидерска река. Точно тогава и като по поръчка от Германия се завръща дипломираният млад инженер Стоян Митов, който поема проекта за теснолинейката. Парите за изграждането й се осигуряват от държавни заеми.

Работата по проекта започва още през същата година. Но идва зима и дейностите се отлагат за пролетта. Работници от трудовата повинност, сформирана по време на кабинета на Александър Стамболийски и начело с инженер Митов, започват през пролетта на 1921 г. усилена работа в първия равнинен участък между гара Саранбей и село Варвара.
След 5 години – през лятото на 1926 г. – линията вече е стигнала село Лъджене в дефилето.
При изграждането й се е работело изключително тежко – нямало нито техника, нито механизация. Копаело се е на ръка с кирки и лопати. В изключително опасни за живота им условия работниците извършват каменарски взривове. Но построяват успешно и десетте тунела по линейката.

Първият влак в историята на теснолинейката тръгва на 2 август точно в 11 часа. Той потегля от гара Саранбей, спира на гара Варвара, спирка Баните, гара Дорково, спирка Бакърджийски хан, гара Долене, спирка Дренов дол, гара Чуката и слиза в последната гара Лъджене-Каменица. Пътуването трае 3 часа и 22 минути.
Година по-късно е открита и линията между селата Лъджене и Чепино баня, които днес са квартали на Велинград, а през 1928 г. – и отсечката от село Варвара до Пазарджик.

Тогава правителството приема закон, който променя името на линията. Тя вече се казвала Татар Пазарджик – Неврокоп, с клон Варвара – Саранбей. Според закона Пазарджик се явява основна начална и крайна гара за всички превозни средства по трасето.
През 1937 г. в експлоатация е пуснат и следващият участък от теснолинейния път – от Чепино баня до гара Якоруда. Оказва се, че това е и най-трудният за изпълнение отсек. Тук – между спирка Света Петка и гара Аврамово, жп линията се изкачва 5 етажа, провирайки се под себе си посредством 16 тунела само за 9 километра. Уникалното съоръжение е наречено „осморка“ заради формата, която чертаят жп релсите.

По надолу – след гара Аврамово, линията прави две спираловидни слизания, наречени пък „шестици” – покрита и открита. Така достига до спирка Черна Места и оттам, по долината на река Места– до Якоруда. Участъкът не е открит официално, но е пуснат в експлоатация.
Железницата между Септември и Добринище и до днес остава единствено транспортно средство за стотици местни жители от високопланинските села край гара Цветино. Тя е жизненоважна за селяните, които всеки ден изкарват прехраната си благодарение на нея.
Когато в края на 40-те години на миналия век се открива отсечката до гара Белица, общата дължина на линията става 101 километра. Празничният трен е подкаран не от кой да е, а от самия цар Борис Трети. Събитието се запечатва в паметта на местните жители. Две чудеса в едно – влак и цар.

Дейността по изграждането на трасето продължава и през следващите 4 години. На 3 март 1943 г. е открит и участъкът Белица – Разлог – Банско.
На 9 декември 1945 г. е пусната в редовна експлоатация 6-километровата отсечка от Банско до гара Добринище. Планинското градче остава и крайната точка на жп линията, която така и не успява да стигне до Гоце Делчев, какъвто е първоначалният план.
В строителството на грандиозния жп проект участват основно трудоваци – местни трудоспособни българи, които служат на държавата в изграждането на големи съоръжения в съответните райони на страната. Участъкът Банско – Добринище е построен с доброволния труд на добринчани.

Пословично е било желанието на хората проектът за теснолинейката да се осъществи. Всички са били наясно колко важен е този влак за тях. Железницата оживява района и развива като индустриални и туристически центрове Велинград, Якоруда, Разлог и Банско.
Въпреки че трасето й достига само до днешното култово курортно селище Добринище, тя дълги години е основен транспорт за пътниците и товарите по течението на река Места още 40 км надолу до град Гоце Делчев. Всичко за бита и индустрията в гоцеделчевско се транспортирало с теснолинейката – до Добринище с влак, а надолу с камиони.

За изминалите 70 години много неща са се променили. Най-голямото сътресение малкото влакче преживява през 2002 г., когато е закрит участъкът Пазарджик – Варвара и е преустановено товарното движение по линията.
Но никой не може да отнеме ценността на това съоръжение и то си остава чудо на инженерната мисъл както за годините, в които е строено, така и днес. Заедно с подвижния си състав и природните дадености, които може да се видят по протежението му, то е истински  уникат и повод за национална гордост.

Живописното трасе

Уникалната родопска теснолинейка тръгва от низината на река Марица, минава през красивото скалисто дефиле на Чепинска река, достига най-голямата котловина в България – Чепинската, и спира в спа столицата на Балканите – Велинград. След нея с уникалната „осморка” достига на кота 1267 метра най-високата жп гара на Балканския полуостров – Аврамово, където среща Рила планина. Оттам се спуска в зелената долина на Места по стария римски път към Солун и достига Разложката котловина – най-висока в България. Преминава през ски столицата на Балканите – Банско, и достига китното градче Добринище, сгушено в полите на Пирин планина.

През своите 125 километра тясната жп линия ни развежда покрай средновековни крепости, антични градове, митични местности, множество минерални лековити извори, снежни върхове, знайни и незнайни пътеки, хижи, вековни храмове на българщината и още много забележителности….
Мили са и спомените, които хората пазят за малкото влакче. „Навремето имаше вагон-ресторантче. Масите и столчетата бяха като в детска градина – незахванати за земята.

На всеки завой се разтърколвахме от смях с бира в ръце. Акордеонист свиреше, седнал на малко столче, падаше и той. За по 1-2 спирки се качваха жени, брали чай или гъби, и мъже, които се връщаха от ливадите си с коса или мотика в ръце“, разказва фоторепортерът от Благоевград Румен Жерев и допълва, че хората са имали възможност да слязат от влакчето, да се налюбуват на природата и да се качат отново след 10 метра по-нагоре.

Кристиан Ваклинов, станал по-известен като спасителя на теснолинейката, разказва, че пътува с влакчето поне веднъж на два месеца. „Много обичам този маршрут и се разтоварвам като се возя по него. Най-запомнящи са няколко неща – първо, винаги когато има пазар във Велинград, т.е. всяка неделя, се среща някой дядо, който носи кокошка под мишница или гълъбче в кашон. Удобство за туристите е, че на всяка гара влакчето прави голям престой и човек може да слезе, да се разтъпче, да поснима природата, да си купи чай, кафе или закуска от гаровото барче и отново да продължи нагоре.
Хората от този регион сякаш живеят преди век и повече. Те са усмихнати, ведри и спокойни. Не бързат за никъде“ – споделя впечатленията си Ваклинов.