Студентката по журналистика Екатерина Бузалакова от Гоце Делчев: Как калашникът убива химикала, докато ние роптаем за качествена журналистика
-
- януари 25, 2016
Страх ме е. А как ми се иска да не се боя …
66 убити журналисти за 2014-та година. 66 мъже и жени, борещи се за истината, стремящи се да превърнат непознатото в познато, да разкажат чуждите истории, да представят грозното, пошлото, скритото, трагичното. 66 души, убити, защото истината трябва да остане скрита. А колко ли още ще загубят правото си да пишат, да говорят, да се защитават, да излагат своята позиция, да живеят?
Непознати. Чужди. Безименни. Просто журналисти. Безумци, оставили дом, деца, семейства, и тръгнали да дирят истината (макар че кой иска да я знае, ако не е скандална?). Но не папараци, не жълти разказвачи на сензационни истории. Просто хора – журналисти. Тръгнали срещу злодеи – терористи. И едно мълчащо общество – безмълвен свидетел на една истинска трагедия, случваща се заради онази другата трагедия.
Несъмнено се изисква смелост. Но смел ли е този, който се бои от свободата? Който се страхува от буквите и думите, от фактите и цифрите, от способността на другия да мисли и да се изразява свободно? Терористът се бои от журналиста. Защото не може да спре химикала му да записва истината, не може да забрани на очите му да я видят, не може да спре свободния изказ. И затова терористът убива журналиста. По-точно: „коли, беси, бие, псува“(Христо Ботев – „В механата“). И показва своето „грандиозно“ постижение на всички. За да ни уплаши. И да ни накара да мълчим, да спрем да разсъждаваме извън границите на познатото. И да се чудим и маем пред лудостта на разни журналисти, хвърлящи се сами в ръцете на врага. А същевременно роптаем за качествена, честна журналистика …
И какво става, когато я получим? Не я забелязваме, не я възприемаме като такава, докато нещо не се случи. И всички ние ставаме съпричастни. Наричаме се Шарли, но осъзнаваме ли колко трудно е да си Шарли? А не бяхме ли виновни и ние за неговата смърт? Ние и милионите редакции, които се съобразиха с исляма. Те подчиниха собствените си идеи на чуждите разбирания. Защо ислямистите не направиха същото? Защо карикатурите с изобразени мюсюлмани са обидни и предизвикват агресия, терор, смърт, а тези с гейове, роми, евреи будят смях дори у самите окарикатурени? Нелепо е. Дори смешно. А те ни убиват, защото се смеем…
И агресията продължава. Но при терористите тя не е словесна… Защото знаят, че само физическата смърт може да прекъсне свободния изказ. Убийството на журналисти е убийство на цялото общество. Защото убивайки журналист, ислямистите целят да убият душите ни, идеите ни, нашите мечти и постижения. Нашата култура. И виждайки всичко това, разбирайки, че истината и общественият дълг са все още ценности за дадена група журналисти, ние отново мълчим. И се страхуваме. Но не за техния живот. За нашия, разбира се. А надписи от рода на je suis Charlie ни правят съпричастни към трагедията, но не и агресивни срещу тероризма. И докато ние сме пасивни, те ще продължат да бъдат агресивни. Не само срещу журналистите.
Още се боя. Но не от калашника, а от апатията…
Be the first to leave a review.
