Бившият полицейски шеф Стойчо Стойчевски: Дупнишка „Лада” е замесена в убийството на Васил Илиев

О.р. полк. Стойчо Стойчевски е роден през 1952 г. в Казанлък. Завършил е право в СУ, икономика и инженерство, изкарал е специализация в шко­лата на МВР в Симеоново.

Бил е шеф на РДВР – Кюстендил, и РДВР – Благо­евград. След това работи в Софийска дирекция на вътрешните работи /СДВР/ и в Национал­на дирекция „Полиция“ /НДП/. Участвал е в разследването на знакови убийства от времето на прехода като тези на Андрей Луканов и Илия Павлов.

Сега е пенсионер. Няколко години след напускането на системата е работил като адвокат.

– Г-н Стойчевски, освен че сте работили в отдел „Убийства” на Национална дирекция на по­лицията, сте били и шеф на областни­те дирекции на МВР в Кюстендил и Благо­евград. По ваши думи сте позна­вали много от местните /и не само/ ъндърграунд босове, които са се опитвали да кон­тролират тези райони. Разкажете за някои от техните „подвизи”, оста­нали неизвестни за ши­роката публика.

– Преди това обаче ис­кам да изразя с няколко изречения недоволството си от моя колега Ботьо Ботев, когото наскоро гледах във „Всяка неде­ля”. Съжалявам, добри приятели сме, работили сме много добре заедно, нямам лоши чувства към него, но неговата дели­катност, неговото мълча­ние по някои въпроси ме накараха да го възприе­мам като човек, който се страхува и не иска да каже нещата такива, каквито са. Което за мен е доста неприятно. Аз бих го поканил да каже това, което знае, за да могат хората да се ориентират и да добият представа какво е ставало. Аз се опитвам да говоря за нещата такива, каквито са, въпреки че никой не е застрахован от неприят­ности. Но все пак, когато се говори за тези неща, за да ги приемат хората за достоверни, трябва да се казва истината. Ботьо се притеснява, не назовава нещата такива, каквито са, а ги знае много до­бре.

Действително, аз бях 4-5 години ръководител в Югозападна България на всички структури – БОП, сигурност, полиция, пожарна…, и доста по­знавам нещата. Искам да ви кажа, че регионът беше цитадела на гру­пировката ВИС. Когато Богомил Бонев ме извика и ми съобщи, че отивам в Кюстендил за директор, ми каза и следното: Като влизаш в Кюстендил, няма град Кюстендил,а има Вис-2.

Искам, вика, държавата да си влезе в ролята в този регион“. И аз отидох и се по­старах, доколко съм успял – кюстендилци ще кажат.

В Кюстендил се изявя­ваха хора от подземния свят, свързани с ВИС. Това е родното място на Васил и Георги Илиеви и е разби­раемо да е така. Имал съм и преки, и косвени контакти и впечатления от почти всички представители на ВИС, а и сме работили по тях.

– Имахте ли сблъсъци с братята Илиеви и за какво?

– Братята Илиеви бяха из­несли дейността си вече на национално ниво и в региона се изявяваха техни пред­ставители, които също са известни – като Емил Наков, като Валери Ненов – Шам- шала и много други.

По убийството на Васил Илиев се водеше опера­тивна разработка – дубли­кат и на територията на Кюстендил. Интересното, което бих си позволил да ви кажа, е, че след като става убийството на Васил Илиев в ресторант „Мираж”, една дупнишка лада се оттегля от местопрестъплението. Това е засечено. Няма да споменавам номера на ладата и чия собственост е била.

– Наблегнахте на при­лагателното „дупнишка” й аз схванах намека ви. На­правих връзка по посока на вече мъртъв силов бос, за когото смятам, че също има какво да разкажете…

– Да, и в този период знаете, имаше отношения между тях… За онзи момент ВИС беше силната групи­ровка, обхванала цялата страна, впоследствие се разделиха и от нея се появи СИК. Трябва да ви кажа, че, отивайки в Кюстендил като директор, амбици­ран да изпълня указанията на вътрешния министър, подмених състава, който е ръководил дейността на ди­рекцията до този момент с нови хора, опитах се да дам кураж на тези, които искаха да работят, и имаше резул­тати. В ареста се появиха и Емил Наков, и Валери Не­нов, и Макенджиев…

– На какво стъпало в йе­рархията на ВИС е бил този човек?

– По мое време Макен­джиев се изявяваше като бизнесмен, който въртеше всеки бизнес, който му по­падне, и от който могат да се изкарат дивиденти.

Имам един случай с Ма­кенджиев – дойде информа­ция, че той добива и произ­вежда в двора на къщата си ракия. Тогава градът за 3-4 дни се умириса на ракия, защото няколко бидона по 20 литра бяха излети в ка­нализацията, за да не бъдат задържани от полицията.

В Кюстендил има една хубава пешеходна зона и аз бях разпоредил в нея да не влизат никакви автомобили. Един път след обяд се раз­хождам там и гледам един голям мерцедес, паркиран перпендикулярно на зоната, и група полицаи се разпра­вят с някакъв гражданин. Наближавайки, виждам, че това е Валери Ненов – Шамшала, представител на ВИС за региона и ръково­дител на футболния отбор. Валери Ненов разговаря по телефона, полицайчетата го чакат отстрани и офицерът, ръководителят, като видя, че наближавам, дойде при мен и ми каза: „Г-н директор, уволнява ни, вика журналисти на място, защото изпълняваме запо­ведта да няма паркирани автомобили…“ – „След като ви обижда и уволнява – в ареста”. Те само това чака­ха и Валери Ненов се появи в ареста. В този момент той е председател на гру­пата общински съветници от ВМРО и общинският съвет ще избира заместник-кметове. Обажда ми се Областният управител: „Г-н полковник, не можем да осъществим избора на заместник-кметове. Валери Ненов, председател на гру­пата съветници от ВМРО, е в ареста. Ще го освободите ли?“ – „Не, викам, няма да го освободя. Но ще дойда да кажа пред общинския съвет защо е в ареста”. И отивам в залата, където общинският съвет води за­седание. Известният адво­кат Анани Константинов, пак от ВМРО, е председател на общинския съвет. Влизам в залата, а Анани Констан­тинов говори с Красимир Каракачанов по телефона, за да го информира, че председателят на групата е задържан. И казва: „А, ето, г-н Стойчевски идва, давам му телефона”. Казвам му: „Аз не съм дошъл да гово­ря по телефона с когото и да било. Аз съм дошъл да уведомя общинския съвет за какво е задържан пред­седателят на групата”. И той каза на Красимир Каракача­нов: „Не желае да говори по телефона”, и затвори.

Като ги погледнах общин­ските съветници, всички тези, които изброих досега, знакови фигури в Кюстен­дил, са на първия ред. И пред всички казвам на об­ластния управител и пред­седателя на общинския съвет: „Вижте, аз няма да го освободя Валери Не­нов, защото е извършил нарушение и ще си изтърпи ареста. Но като виждам на първия ред тези общински съветници, ей сега да ги прибера – няма да сбъркаме!”

– За съжаление тези хора не се оказаха зад решетки­те, а продължиха да правят пари и да се издигат в со­циалната йерархия. Докато някои от тях не бяха елими­нирани – като Георги Илиев, за когото вие казахте, че сте го познавали по-добре от брат му.

– Избягвах да правя лични срещи с него, защото сним­ките от срещите на моите предшественици с Георги Илиев бяха в касата ми.

Затова отказвах такива срещи. Но това, което е обективно и трябва да се знае, е, че по принципа на вълчата порода те в род­ния си град се опитваха да спазват някакво благопри­личие. Когато се случваха престъпления, които не са особено тежки, тези хора ги порицаваха, за да се пази родният им край, да не се шуми толкова много… Знаете, че вълкът там, къде­то пребивава, не напада стадата. Това бяха приели и те като някаква практика и си я спазваха.

Имаха обаче взаимоот­ношения с кмета Вълов по това време, имаха взаимо­отношения със следващия кмет, който дойде на мя­стото на Вълов, и не се раз­браха за някакви спортни съоръжения, които искаха да изграждат. Естествено, общината трябваше да им предостави някакви тере­ни, но тя не ги предостави, и затова бяха изтеглили и участието си във футбола. Отидоха в Пловдив и хвана­ха „Локомотив“(Пловдив).

За Васил Илиев това, кое­то бих могъл да кажа, е, че в края на жизнения си път, преди да бъде убит, беше започнал да злоупотребява с наркотиците. Идва на територията на Кюстендил, има си няколко любим­ци, които му действат раз­влекателно, един от които Валери Ненов – Шамшала, вика ги, събират се, веселят се, два-три дни не излизат от местата…

– Тогава беше силна фигу­ра и Иво Карамански, който е роден в Дупница – град, който също е спадал към вашата дирекция…

– За мен като човек, който познаваше и двамата – и Георги Илиев, и Иво Кара­мански, разликата между тях като хора, като лич­ности е много голяма. Ка­рамански беше човек без съдържание. Докато Георги Илиев, мога да твърдя, имаше човешки качества и някои неща, които го от­личаваха от Карамански. Карамански беше изхабен. Той демонстрираше, парадираше, имаше връзки със структурите на МВР… Заради контакта с него ста­на случаят „Белите брези“ навремето.

– Вие тогава сте били в НДП – София, и сте имали поглед отвътре към случая. Как се стигна до това фа­тално объркване, г-н Стойчевски?

– Ще ви кажа едно към едно. По това време Виктор Михайлов беше вътрешен министър, а Коста Богацевски – главен секретар. Тогава беше извършено едно нарушение на закона за МВР.

Коста Богацевски беше подписал нареждането за изкарването на баретите от отряда, за да охраняват срещата на Ботьо Ботев, Григор Вълков и Иван Ива­нов с Иво Карамански. Иван Иванов организира срещата в дома си в кв. „Белите брези“. Баретите -подп. Чанев, Индианеца и други охраняват среща­та. Обаче те са облечени в камуфлажни облекла някаква жена или мъж вижда, че в блока се дви­жат така облечени хора, приели са ги за престъп­ници, за представители на групировките и сигна­лизират в Столичната ди­рекция на МВР. Там тогава длъжността началник е изпълнявал Григоров. Той веднага изпраща групата БМБ – „Борба с масовите безредици“, към Столична дирекция, и отивайки на територията, докато пода­дат сигнали, докато се ле­гитимират, става едно раз­минаване и подп. Чанев и Индианеца от баретите са убити от служителите на БМБ-то, защото те са се опитали да се легитими­рат, но поради липсата на координация се е стигнало до стрелбата.

Като човек отвътре знам, че след това тази заповед трябваше да се анулира, да се вади нова, нещо, което документално не беше из­пипано… Имаше пропуски в тази заповед. Тази случка в „Белите брези“ обаче послу­жи за основа за издаване на редица заповеди, които да подобрят субординацията в МВР.

– Един от вашите любими „герои“ е Васил Горчев – Кьоравия. С какво влезе в полезрението ви като по­лицейски шеф в Благоев­град?

– Ние живеехме в общ хотел. Аз не съм си избирал мястото, където ще живея. Преди да отида за директор в Благоевград, директор там беше Краси Младенов, той живееше в тази стая в хотела. Сменяйки го, аз се настаних в същата стая и се оказа, че Васил Горчев за разлика от мен живее в цял апартамент на горния етаж.

Аз добре го знаех какъв човек е, с какво се занима­ва, кой стои над него и какви са нещата около него, но ще ви разкажа един много еле­ментарен случай. Връщайки се една събота и неделя в Благоевград от София, за­щото имаше посещение на някаква делегация, без те да ме очакват, гледам пред хотела една група – Васил Горчев, Джудиста, Балевци…

– … Кайманът на подзем­ния свят в Благоевград…

– … да, и всяка млада жена, която мине край хотела, то не е свиркане, не е задяване… И хората избягват да минават пред този представителен хо­тел, който е в центъра на града. И това ме подразни много. Тук ще направя едно уточнение. Забе­лязах, че това го правят тези момчета и ги пред­упредих: ако още веднъж ги видя там събрани на такава група и да драз­нят хората, всички ще се появят в ареста. И те през делничните дни, когато съм в Благоевград, не го правят. Но една неделя се върнах заради делега­цията, защото трябваше да се организират допъ­лнителни охранителни мероприятия, и гледам – всички са на площада, същото, което го правеха, пак си го правят. Обадих се в дирекцията, веднага две-три патрулки загра­диха площада от всички страни, бяха 12-13 чове­ка, и всички се появиха в ареста. В понеделник, когато им изтече срокът за пребиваване в ареста, срещам Васил Горчев и той ми вика: „Е-е-е, г-н полковник, при Тодор Жив­ков нямаше такива неща! Какво става, какви са тези работи?“ Викам му: „Сега ги има“.

Всичко около Васил беше известно. Но останаха мно­го неясни моменти за теф­терчето му, за съпругата на Мирослав Писов, пак мой кадър, назначен за начал­ник на БОП-а в Благоевград, който впоследствие с една група от 5-6 човека осъще­стви задържане на Чората, по време на което той умря. За което пак останаха много неясноти.

Горчев е давал пари на­заем на много хора.

– И вероятно си е запис­вал имената и сумите в тефтерчето, подобно на цар Киро – нали неговото тефтерче, нещо като част от „база данни“, изплува наскоро в медиите.

– Може да се направи такъв паралел. Това тефтер­че предполагам, че още се намира в архива на делото. Там имало записани доста интересни неща за доста интересни хора, но аз вече не съм бил в Благоевград и установих това от медиите. От това тефтерче могат да излязат много интересни неща, както и въобще от този регион, но няма кой да ги разнищи. Няма куражлии хора, които да предприемат нещо. Всеки, преди да каже или предприеме каквото и да било, мисли за гърба си. Нормално е, хората са загрижени за сигурността си, но по тази логика няма нищо да излезе, ако всеки се пази толкова много.

Бих ви препоръчал сега вие да се разходите и да видите къде отидоха чува­лите с намерените офици­ални документи на служба „Пътни такси и разрешител­ни“ на КПП „Кулата“.

При обиск на братовчед на шефа на тази служба са намерени чували с документи, но къде отидоха те, какво стана с тях и защо, нищо повече не се чу.

Оказа се, че фалшивите документи са се съхранява­ли в службата, а истинските – в дома на братовчед на шефа на „Пътни такси и раз­решителни“. И те случайно се намериха при обиска, вдигна се малко шум и чува­лите пак потънаха някъде.

– Явно някаква голяма „черна дупка“ в българския политически живот поглъща тефтерчета и други уличава­щи документи…

– Тефтерчето на Кьоравия може да даде отговор на много въпроси. Изводът, който си правя аз, е, че някой на по-ниско ниво дори да иска да свърши нещо, да започне да работи, да стигне до нещо, след това някой от по-високо ниво се разпорежда какво да се случи и нещата се потулват.

– Как ви посрещнаха в Дупница братя Галеви и техните хора?

– Ще ви разкажа един интересен случай от мо­ята практика. Вече съм назначен за директор на полицията в Кюстендил и първо трябваше да се представя на депутатите. Тогава кмет на Дупница беше д-р Панчо Панайотов, който действаше на всички много респектиращо. Вли­зам в един кабинет, ама много голям, той в дъното на едно бюро, представям му се, започваме разговор и в един момент той ми казва: „И г-н полковник, да го имаш предвид и да зна­еш, че аз този град, когато реша, мога да го изкарам на главния път!“ И понеже беше свикнал да му се плашат, да се съобразяват с него, а пък аз не съм от тези хора, му казвам: „Д-р Панайотов, съветвам те да забравиш вече за това. Аз съм тук, за да няма подоб­ни неща и държавата да си влезе в ролята“.

Братя Галеви се бяха установили в Ресилово, техния вилает, както го наричат. Моето отиване в Кюстендилския регион беше предшествано от една проверка, разпореде­на от вътрешния министър, която я ръководеше Ки­рил Георгиев, шефът на БОП – Кюстендил. Галеви са бивши служители на БОП, преди това са били барети, и са събрани до­ста материали за тяхната дейност, има реакция и от населението на този реги­он, затова Кирил Георгиев с една комисия отиде и направи проверка – никакъв резултат. Божидар Попов, бившият главен секретар на MBР, Бог да го прости, и той прави една проверка – резултати никакви.

– В какво са били обвине­ни Галеви?

– За дейността им, която са извършвали на тери­торията – офицерска бан­да за влияние в региона, рекетиране на бизнес, на общинари и така нататък. Впрочем те са се опитвали да помагат на структурите на MBР, но с каква цел, не е ясно, не са били много чисти взаимоотношенията. Човекът, който е бил във връзка с тях – Ушатов се казваше, подполковник, от местните, беше пен­сиониран по указание на министър Бонев, тогава на негово място предложих Кирил Георгиев, който по­сле стана началник и на национална служба БОП в София.

Правеше се проверка след проверка, не се по­лучава никакъв резултат за действията на офицерската банда на територията на Кюстендилски регион и трябваше аз да поема тези неща вече като директор. Братята Галеви си кроту­ваха, не смееха много да реагират на процесите в обществото, но след време разбрах, че са овладели пак нещата наново. Те са посо­чвали кой да бъде региона­лен директор на Кюстендил, кой – на Благоевград, кой да бъде началник на БОП-а в столицата, с една депутат­ка и един бивш вътрешен министър са подреждали нещата…

– Вие не сте били в техния списък, не са лобирали за вас, нали? Извинявайте, че по такъв начин задавам въпроса.

– Ако съм в някакъв техен списък, той е бил или за ликвидиране, или за дис­кредитиране.

– А не се ли опитаха да ви дискредитират? Чрез ситуа­ция, чрез компромат?

Да ви кажа честно, не се опитаха, защото и сега можете да отидете в този регион и дори случайни хора да попитате за дейността ми. Имах пълната подкрепа на МВР. Те са установили доколко директорът може да влияе на процесите или не. Затова Галеви са си правили сметките.

– Да. тогава братя Гзлеви наистина бяха по-кротки.

– Хрисими бяха. Бяха се спотаили и кротуваха. Но след това пак станаха ка­дровици на полицията, на МВР на митници, в София влияеха на процесите…

– По ваше време имало ли е разработка за завода за лекарства в Дупница, където според твърдения на бивши кадри на ДС и разследващи журналисти навремето се е произвежда­ло наркотичното вещество каптагон?

– Много оперативна рабо­та има по този завод. Много материали са натрупани, много хора са работили по дейностите в тази сфера, изключително много инфор­мация има – само да има някой желание да я прочете, да я види…

Източник:”ШОУ”