ТЪРГОВИЯ С ТРУПОВЕ ПОД ВРЪХ ТОДОРКА: ДЪРЖАВАТА ИЗХВЪРЛИ МЪРТВИТЕ БЕЖАНЦИ НА ПРОИЗВОЛА, АДВОКАТ ПЛАШИ С БУНТОВЕ И ПРОДАВА СПАСЕНИЕ!
Зловеща сага започва с едно отчаяно нощно позвъняване от Банско към благоевградския адвокат Марио Биков. На телефона е сломен съпруг – 42-годишната му жена Олена е издъхнала от коварно онкологично заболяване. Смъртта ѝ обаче моментално се блъска в ледената реалност на държавната безпътица: курортният гробищен парк е пред физически колапс, свободен сантиметър земя няма, а покойната украинка няма постоянен адрес и уседналост. По закон местната администрация е с вързани ръце – тя е длъжна да спазва стриктните наредби и да брани последния пристан за своите кореняци.
Вместо институционално решение обаче Биков предприема личен поход. С ходатайства в общинското предприятие „Тъжни ритуали“ в Благоевград той измолва компромис, но кошмарът тепърва започва. Докато юристът търси парцел по милост, трупът на жената мистериозно изчезва от Банско – натоварен от съмнителна столична траурна катафалка за директна кремация. За да върнат тленните останки на ужасените християни, опечалените са принудени да броят 400 евро откуп. Пред медиите Биков побърза да се героизира и да предрече апокалипсис – че 2500 бежанци в Пиринско ще вдигнат бунтове, ако не започнем спешно да ги заравяме в обезлюдените български села.
В полите на Пирин една човешка трагедия извади наяве не просто скръбта на едно чуждо семейство, а дълбокия, системен цинизъм на централната държавна власт, която от години пребивава в пълна безотговорност спрямо настанените у нас бежанци. Смъртта на четирийсет и две годишната украинка Олена, издъхнала от рак в Банско, бе побързана да се превърне в медиен сюжет за личен триумф на един адвокат, в който истинските виновници останаха грижливо прикрити, а стрелите бяха насочени в грешна посока. В разказа на благоевградския юрист Марио Биков обаче има твърде много пробойни, юридически неточности и преднамерена драматизация, които не издържат на сериозен журналистически анализ. Разследващият екип на „Топ Преса“ проследи фактите такива, каквито са, за да покаже кой всъщност понесе тежестта на кризата и защо институциите в София дължат категорични отговори.
Първото голямо внушение, което юристът лансира в публичното пространство, е драмата около липсващия единен граждански номер на покойната и представата, че местната администрация действа бездушно. Всеки юрист с претенции за професионализъм отлично знае, че чужденците под временна закрила не получават и няма как да получат ЕГН – държавата ги регистрира единствено с Личен номер на чужденец. Проблемът тук изобщо не е в общината, а в законовия вакуум, създаден от Министерския съвет и Държавната агенция за бежанците. Държавата настани хиляди чужди граждани по общините в Пиринско по силата на европейски директиви, прибра съответните фондове, но не прие нито един нормативен регламент, нито един ясен протокол и не преведе нито стотинка целева субсидия за непредвидените разходи, които неизбежно съпътстват човешкия живот – от социалното подпомагане до траурната дейност. Общинската администрация в Банско действа стриктно в рамките на закона и местната наредба. Кметството управлява публична общинска собственост и е длъжно на първо място да защитава правата и интересите на местните данъкоплатци, чиито родове поколения наред поддържат тези гробищни паркове. Когато наличният капацитет на терена е обективно изчерпан – проблем, пред който са изправени десетки български курорти – местната власт няма законово право да изземва отредени парцели или да нарушава собствените си наредби само за да компенсира бездействието на социалното министерство и ДАБ.
Нещо повече, благоевградското общинско предприятие „Тъжни ритуали“ и ръководството на община Благоевград в този казус заслужават не снизходително споменаване, а най-високо уважение. Те проявиха изключително човешко благородство, каквото законът дори не ги задължава да правят. Докато държавата мълчи и се крие зад параграфите, община Благоевград влезе в положение на семейството, пренебрегна формалните спънки и отпусна парцел в новия си гробищен парк, поемайки върху своите плещи чужд държавен дълг. Да се представя това изключително хуманно общинско решение като резултат от лични молби и ходатайства е класически опит за присвояване на чужда добрина и превръщането ѝ в адвокатска победа.
Втората, още по-сериозна пробойна в защитната теза на адвоката е абсурдният разказ за „откраднатото тяло“, което софийска траурна агенция натоварила на катафалка и отвела за кремация. За всеки разследващ репортер тази версия звучи наивно. В Република България законът за здравето и нормативната уредба за траурно-обредната дейност са категорични: труп не може да напусне болница, морга или жилище без издадено съобщение за смърт, препис-извлечение от смъртен акт и изрично писмено възлагане от законните наследници. Нито една траурна агенция не пътува сто и шейсет километра от София до Банско на сляпо, надявайки се случайно да намери покойник. Някой в тази верига е подписал документи или е подал сигнал към частниците, а съпругът – било поради шок, било заради езиковата бариера – е дал първоначално съгласие. Когато обаче става ясно, че ще се извършва кремация, адвокатът не сезира прокуратурата за измама, отвличане на труп или изнудване, а влиза в задкулисни пазарлъци, завършили с плащането на четиристотин евро „на ръка“ за транспорт. Защо един опитен юрист избира да плати спорни пари на съмнителни търговци, вместо да пусне сигнал до МВР и да защити закона докрай, остава въпрос с много неудобен отговор.
Най-опасната част от адвокатските тези обаче е откровеното насаждане на паника за предстояща „сериозна ескалация на напрежението сред две хиляди и петстотин украинци в Пиринско“. Такова твърдение е не просто необосновано, то е спекулативно и безотговорно. Хората, потърсили спасение от военните действия, са изключително уязвими, интегрират се тихо и нямат никакво намерение да влизат в конфликт с българското общество или да дестабилизират местния мир. Да се използва тяхната мъка и фактът, че сред тях има възрастни хора, за да се вещаят бунтове и безредици, е евтин инструмент за оказване на натиск върху областния управител и за налагане на усещането, че без посредничеството на конкретни юристи предстои катастрофа.
Върхът на тази правна и социална несъстоятелност е лансираното от Биков предложение бежанците да бъдат погребвани в „селските гробища“, защото селата се обезлюдявали. Това виждане издава дълбоко непознаване на традициите и психологията на пиринските села. Селските гробища не са резервен терен, нито са безстопанствена земя, която някой може да посочи с пръст от кабинета си и да запълва по административен път. Те са вековна родова памет на местните жители, които и без това се чувстват изоставени от властта в София. Подобна мярка, родена на коляно, е сигурният начин да се взриви социалният мир и да се настрои местното население срещу чужденците – нещо, което отговорните общински кметове никога не биха допуснали.
Разследването на „Топ Преса“ показва безпощадната истина: общините в Пиринско – и Банско, и Благоевград – са оставени сами на предната линия на бежанската криза, без ресурси, без инструкции и без бюджет от страна на държавата. Докато министри и агенции пресмятат траншове от Брюксел в уютните си столични кабинети, местната власт трябва да решава сложни казуси с чисто човешко състрадание и за сметка на собствените си граждани. Държавната агенция за бежанците и ресорните министерства са онези, които трябва незабавно да създадат национален фонд и ясен протокол за покриване на траурните разходи и определяне на терени за покойниците под временна закрила. Останалото са празни приказки, популистки плашила и удобни сценарии, които ползват човешкото нещастие като трамплин за чужд престиж.












