10 НОЕМВРИ В ПИРИНСКО: ЕДНИ СВАЛЯХА ЖИВКОВ, ДРУГИ СЕ КРИЕХА ПОД ЛЕГЛАТА, А ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОСТАНА ВЪВ ВЛАСТТА

Боже мой, каква страшна, безпощадна и дълбока българска драма се разстила пред духовния ми взор, когато обърна очи назад към онази мъглива, натежала от очакване есен на паметната 1989 година!

Гледам пожълтелите страници, ровя се из прашните партийни хроники, вслушвам се в ехото на отминалите десетилетия и пред мен с непоносима острота оживява вечният български театър – театър на възторга и предателството, на чистия порив и студената корист, на великите надежди и дребните сметки на властолюбците. В онзи ноемврийски петък на десети ноември в София, зад тежките плюшени завеси и масивните дъбови врати на зала „Георги Кирков“, се разигра класически византийски преврат. Партийната номенклатура, отгледана, отхранена и обсипана с почести от своя генерален секретар Тодор Живков, изведнъж прогледна за неговите грехове. Свалиха го тихо, подло, с пресъхнали от неизказан уплах гърла и треперещи пръсти, гледайки страхливо през рамо към Москва. А тук, в Югозапада, в прегръдките на вековния и бунтовен Пирин, времето сякаш бе застинало в някакво странно, почти зловещо мълчание. Хората се събираха край радиоапаратите, втренчваха невярващи погледи в черните телевизионни екрани и шепнеха с приглушени гласове. Нима е възможно? Нима слънцето на деспотизма може просто така да залезе по силата на едно протоколно партийно гласуване? Нима земята не се пропука под краката на тези всесилни богове, които десетилетия наред раздаваха живот и смърт, свобода и заточение?

И тъкмо тук, в Благоевградския край, пролича първият велик парадокс на нашата сложна национална орис, първият възел на драмата, която тепърва щеше да сковава душите ни. Когато цялата партийна свита хукна презглава да се отрича от своя бащица и да пребоядисва съвестта си, намери се един човек от самия властови връх, който отказа да наведе глава и да хвърли камък. Това бе Лазар Причкапов. Властен, авторитетен, дългогодишен първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Благоевград, а след това отговорен функционер в централните структури на столичния партиен апарат, Причкапов бе свързан с този край с хиляди невидими нишки. И когато всички около него започнаха да славят „новия курс“ и вятъра на промяната, той остана на своята позиция в защита на Тодор Живков. За тази си лоялност той плати незабавно висока цена – бе низвергнат, отречен и изхвърлен от редиците на същата тази партия, на която бе посветил целия си съзнателен път.

Колко страшно, колко болезнено и пророческо е свидетелството, което самият Лазар Причкапов даде пред Българското национално радио десетилетия по-късно, в края на октомври 2025 година! С горчивина, трупана близо четири десетилетия, старият партиен ръководител посочи с пръст вечното българско двуличие: онези същите другари, които на самия 10 ноември ставаха на крака, ръкопляскаха до премала и с най-мазни, раболепни думи благодаряха на Живков за историческите му заслуги, само броени дни и седмици след това го обявиха за престъпник и го тикнаха зад решетките на следствения арест. Чуйте този глас! Това е извечната трагедия на българската политическа сцена. До вчера ти кадят тамян и ти целуват скута, днес ти надяват оковите, а утре обличат новите дрехи и застават най-отпред да проповядват морал и правда на измъчения народ. Лоялността в нашия политически живот винаги се е наказвала като грях, докато подлият конформизъм, способността да смениш господаря за една нощ, неизменно се въздига в ранг на държавническа мъдрост.

Но докато горе, по високите етажи на номенклатурата, се разиграваше този циничен танц на предателствата, долу, в низините на Благоевград, започваше да диша нещо съвсем друго – нещо светло, неподправено, наивно и разтърсващо. Започваше да се пробужда съвестта. Погледнете ги тези първи благоевградски бунтовници, тези първи демократи! Те не разполагаха с разкошните кабинети на Окръжния комитет, нямаха служебни автомобили, нямаха зад гърба си финансови потоци, нямаха дори столове, на които да седнат като свободни граждани.

Една от първите им паметни сбирки се състоя в скромната, полутъмна квартира на Бойко Илиев, сгушена зад сградата на благоевградския театър. Стаичката бе толкова малка, че когато се събраха около двадесетина мъже и жени, жадни за справедливост и свобода, пространството просто свърши. И какво направиха тези хора? Част от тях без колебание легнаха на изтъркания под и се мушнаха под самото легло, за да освободят място на останалите, а онези, за които и там нямаше кътче, останаха да мръзнат по стълбището пред открехнатата врата и да слушат с притаен дъх всяка дума. Когато след тридесет години тези ветерани на опозицията се събраха отново, споменът за онази тясна квартира възкръсна с цялата си символична сила. Те не се криеха от милицията под леглото, както биха предположили някои; те просто нямаха къде да се поберат в материалния свят на града. На техните волни души им беше тясно в задушния кафез на тоталитарния строй, тъй както им беше тясно в тази малка стаичка. Какъв велик, трогателен идеализъм! Тези хора вярваха с чистотата на деца, че е достатъчно да напишеш една позиция на пишеща машина, да извикаш на площада думата „Свобода!“ и вековната пирамида на тиранията ще рухне завинаги, оставяйки след себе си райска градина от братство и правда.

Горките наивници! Те не подозираха, че насреща им не стои уплашен колос на глинени крака, а добре смазана, цинична и пресметлива машина, която познаваше човешките слабости до съвършенство и знаеше как безшумно да премазва всяка съпротива.

Погледнете трагичната, дълбоко човешка орис на Цонка Джановска – жената, която плати с живота и кариерата си цената на това голямо историческо пробуждане. Родена през 1946 година в стара Горна Джумая, тя посвещава цялата си младост и духовна сила на писменото слово и историята на родния край. Започва трудовия си път още през 1966 година в страниците на вестник „Пиринско дело“, завършва висше историческо образование, преминава през школата на музейното дело и през 1980 година застава начело на монументалния проект за създаването на енциклопедия „Пирински край“. Десет години от живота си – десет най-плодотворни, зрели години – тази жена дава, за да събере в едно духовното съкровище на региона, неговите борби, неговите личности, неговата памет. И какво се случва, когато настъпва 10 ноември? Редакционният колектив, воден от желание за почтеност и историческа обективност, решава да премахне биографичните очерци за живите партийни велможи, за да не се превърне народната памет в слугиня на конюнктурата.

Но идва лятото на 1990 година. Провеждат се първите многопартийни избори. В Благоевградския край старата партия, преименувана на социалистическа, печели съкрушителна победа. И отмъщението не закъснява. Цонка Джановска е подложена на безпощаден натиск и уволнена дисциплинарно. Какво е нейното престъпление? Тя е дръзнала открито да ходи по митингите на новородения СДС, дръзнала е със собствените си ръце да лепи опозиционни плакати по стените на града, дръзнала е да продава сред съгражданите си забранената до вчера книга на Желю Желев „Фашизмът“. И макар по нейни собствени свидетелства тя по-късно да печели съдебната битка срещу властта и да доказва незаконността на своето уволнение, гордостта и моралът не ѝ позволяват да се върне при хората, които са я унизили и предали.

Тя напуска научния институт и отива да работи в социалната служба в Благоевград. Там, на самото дъно на обществения разпад през 90-те години, тя вижда истинското, кървящо лице на прехода. Вижда затворените заводи, вижда хилядите съкратени работници, гладните семейства, които нямат пари за хляб и лекарства, плачещите майки и съсипаните бащи. И накрая самата тя, авторитетният учен и историк, не издържа на икономическата нищета. Стяга един стар куфар и поема по горчивия друм на гурбетчийството – заминава за далечна Италия, за да се грижи за чужди, непознати възрастни хора, да мие стаите им и да им подава чаша вода, далеч от своя Пирин, за чиято история бе отдала душата си. Ето го горчивия български парадокс! Докато партийните функционери си разпределяха държавните имоти и фабрики, интелектуалците и идеалистите бяха изхвърлени на улицата или прокудени да слугуват в чужбина.

И тук изниква най-страшният, най-болезненият въпрос, който тежи върху съвестта ни вече 37 години: как бе възможно всичко това? Защо идеалистите останаха под креватите и по чуждите летища, а надеждата за възмездие и справедливост се разтвори във въздуха като дим?

Отговорът лежи в архивите, заключен зад пожълтелите папки на Държавна сигурност, онези тайни скрижали на тоталитарната власт, които десетилетия наред плетяха паяжината на страха. Погледнете официалната справка, изнесена през февруари 2014 година от специализирания портал desebg.com въз основа на безпристрастните решения на Комисията по досиетата за лицата, заемали ръководни длъжности в местната власт след ноември 1989 година! Тези цифри не просто говорят, те крещят с гласа на потъпканата правда. В осем общини на Благоевградска област сред проверените 2159 кметове, заместник-кметове, секретари и общински съветници бяха разкрити имената на точно 141 щатни и нещатни сътрудници на репресивния апарат.

В граничния Петрич – 34 агенти от 436 проверени! В Сатовча – 21 от 190. В Гоце Делчев – 19 от 255. В самия окръжен център Благоевград – 17 от 327. В Сандански – 16 от 392. В Разлог – 13 от 205. В Гърмен – 12 от 197. В Хаджидимово – 9 от 157 управници. Разбира се, нека бъдем исторически точни и коректни: тези хора не са управлявали едновременно в един и същи ден, а принадлежността към службите сама по себе си не съставлява съдебно доказано престъпление по законите на републиката. Но нима здравият разум не вижда чудовищната истина? Нима не виждаме как старата каста, възпитана в методите на доносничеството, конспирацията и подчинението, просто смени кожите си? Те захвърлиха партийните книжки, научиха дежурните европейски фрази, нарекоха се бизнесмени, кметове и общественици, но запазиха своите невидими връзки, своите тайни зависимости и лостовете за управление. Държавна сигурност не си отиде на 10 ноември; тя просто се преля в новото корито на местната власт, за да гарантира, че икономическите и властовите ресурси ще останат в същите ръце.

А тази земя познаваше репресията до болка. За да разберем защо тук страхът бе толкова дълбок, а структурите на сигурността – толкова всесилни, трябва да се върнем още по-назад, в мрачните години на 50-те. Както убедително показва мащабното историческо изследване „Насилие и идентичност: Пиринска Македония в етнонационалните политики на комунистическия режим в България“, този регион бе подложен на изключително жесток, почти инквизиторски контрол. През 1957 година в Сандански органите разгромяват нелегална група, дръзнала да мечтае за обединение на Македония. През същата година в китното петричко село Ключ избухва съпротивата на младежка организация със сходни копнежи – млади момчета биват арестувани посред нощ, хвърляни в тъмниците, съдени по бързата процедура, а семействата им – насилствено изселвани в далечни краища на България. През 1959 година тайните служби откриват мащабна агентурна разработка срещу конспиративната организация „Искра“ в Банско, подозирайки я в тайни връзки с югославските разузнавателни централи. Дори когато внимателно разграничим оперативните фантазии на ДС от реалните исторически факти, пред нас остава мрачната картина на един край, в който брат бе настройван срещу брата, подозрението бе ежедневие, а свободният глас се наказваше безмилостно.

И ето че върху тази многострадална, травмирана почва дойде промяната на 10 ноември.

Каква е голямата равносметка днес, след като изтекоха тридесет и седем дълги, бурни и горчиви години? Погледнете отново съдбите на тези хора, съберете ги в едно и ще съзрете цялата безпощадна панорама на българския преход. Вижте Лазар Причкапов, партийния велможа, чиято лична вярност бе предадена от собствените му другари в името на оцеляването на номенклатурата.Вижте онези идеалисти в тясната благоевградска квартира зад театъра, които седяха на пода под леглото и чистосърдечно вярваха, че с митинги се гради нов свят, без да проумеят, че зад гърба им старите кукловоди вече разпределят банките и влиянието.

И вижте Цонка Джановска, чиято съвест не се продаде, но чийто живот бе разбит от безработицата и немотията, за да завърши на гурбет в чужбина.

Никой разумен човек не може да отрече, че 10 ноември бе исторически неизбежен и дълбоко необходим. Той строши желязната завеса, отвори границите към света, върна на българина правото да пътува, да говори свободно и да чете ненаказано. Но голямата, горчива рана остава. Историческата промяна премахна фасадата на тоталитаризма, ала запази неговия дух и неговите кадри. Пиринският край извървя тежък път от митингите до разочарованието, за да разбере една сурова правда: тиранията лесно се сваля от върха, но изключително трудно се изкоренява от душите, когато доносниците продължават да седят на първия ред в храма на властта, а идеалистите остават завинаги под леглото на историята.