ОТ КАТУНЦИ ДО ВЪРХОВЕТЕ НА БАЛКАНИТЕ: МЕЧТАТА МИ ЗА ТУРСКОТО КИНО Е ЖИВА! Атанас Лазаров пред Силвия Стоянова: „Сравняват ме с Джихан от „Твоят мой живот“, обграждат ме десетки жени, но аз никога не забравям откъде съм тръгнал и какви битки съм водил!“

Един от най-влиятелните ПР експерти и продуценти у нас, създател на международния проект Destinations TV, отваря сърцето си в ексклузивна и пределно откровена изповед за регионалния печат. За корените в Пиринския край, тежката школа на журналистиката, забавния казус с турската мегазвезда Еркан Петеккая, провалената авантюра в Истанбул и голямата му съкровена цел – пробив на големия екран.

В родния публичен живот има личности, чиито житейски траектории напомнят напрегнат кинематографичен сценарий, в който провинциалната меланхолия се сблъсква с безпощадния блясък на столичния хайлайф. Те носят особен психологически заряд — смесица от неподправен пирински инат, изтънчена светска суета и онази рядка порода виталност, която не се поддава на нито едно конюнктурно клише. Атанас Лазаров безспорно е сред най-колоритните фигури в родния медиен мениджмънт. Човек, зад чиято широка усмивка и безупречно скроен костюм стоят над три десетилетия в епицентъра на бохемска и журналистическа София — свят на интриги, възходи, падения и безпощадна конкуренция.

Той познава тайните на звездите, организирал е стотици събития, дефилирал е по червени килими от Кан до Дубай, но парадоксално най-голямото му житейско изкушение се оказва една поразителна физическа прилика, която разпалва женското въображение по нашите географски ширини. Срещаме се с него специално за читателите на „Топ Преса“ — вестникът на неговия роден край, към който той никога не прекъсна онази невидима, дълбоко закодирана емоционална нишка. Разговаряме без поза, без дежурните за светския елит фалшиви реплики, с типичната за него драматична откровеност и с психологическата дълбочина на човек, който е видял и двете страни на медала.

Силвия Стоянова:
Наско, името ти от десетилетия е неразделна част от блясъка на столичната бохема, светските хроники и луксозния туризъм, но твоята истинска генеалогия е закодирана тук, в Югозапада. Какво изниква в съзнанието ти, когато чуеш Катунци, Първенец или Калиманци, и как момчето от провинцията оцеля в безпощадната месомелачка на софийския хайлайф, без да продаде душата си?

Атанас Лазаров:
Силве, ти ме удряш право в най-чувствителната струна още в самото начало, защото малцина от хората, които ме виждат днес по приеми и светски коктейли, подозират каква цена платих, за да стигна дотук. Столичният хайлайф е безпощаден терариум — там пълзят комплекси, фалшиви величия и хора, които са готови да се отрекат от собствените си майки само за да изглеждат родени на жълтите павета. Аз обаче винаги съм знаел кой съм и точно това ме спаси от фатално главозамайване. Роден съм в Първенец, израснах в Катунци, а целият ми родов корен по майчина и бащина линия идва от Калиманци — сурова, огряна от безпощадно слънце земя, населена с горди, опърничави и безкрайно трудолюбиви хора.

Когато си израснал на село, ти познаваш вкуса на истинския живот. Помниш миризмата на пръстта, вкуса на домашния хляб, прашните улици и честната дума, която имаше тежестта на нотариален акт. Днес гледам как разни еднодневки в столицата си преправят дикцията, срамуват се от произхода си, измислят си фиктивни биографии и се правят на аристократи, докато душите им остават дълбоко провинциални в най-грозния смисъл на думата. Аз никога не съм крил произхода си, напротив — гордея се, че нося този пирински ген, защото той ме кали. Наричам се истински българин и уникален характер не от егоцентризъм, а защото знам през какви бездни съм минал, колко пъти съм оставал без стотинка в джоба и колко предателства съм преглътнал с високо вдигната глава. Дори сега, когато спя в президентски апартаменти в Париж или Букурещ, когато се храня с посланици и международни продуценти, ароматът на дивия пирински въздух си остава моята най-свята котва. Тази памет за корените ми е моят щит срещу фалша и лицемерието на светския елит.

Силвия Стоянова:
Преди да се превърнеш в топ ПР стратег и продуцент, ти премина през онази класическа, почти спартанска журналистическа школа в „Пиринско дело“, вестник „Пари“, „Дума“ и Радио Благоевград. Не изпитваш ли днес тъга по онази интелигентна, дълбока репортерска романтика, която дигиталната епоха буквално унищожи?

Атанас Лазаров:
Изпитвам огромна, непреодолима носталгия, Силвия, защото тогава журналистиката беше интелектуално призвание, а не бързо преписване на статуси от социалните мрежи, каквото виждаме днес. Сегашните млади журналисти живеят в илюзорен свят — те стоят пред екраните, копират пикантни клюки без грам проверка и наричат това медийно творчество. По наше време ние износвахме обувките си по прашните пътища на репортажа. В „Пиринско дело“ и Радио Благоевград ние бяхме истински летописци на човешката съдба. Тръгваш в пет сутринта с първия рейс, газиш преспите до някое планинско селце, за да се срещнеш очи в очи с обикновения човек, да усетиш болката му, да докоснеш истината с ръцете си.

Тази професия беше школа по психология и морал. После, когато ме забелязаха и започнах работа за националните всекидневници, включително финансовия вестник „Пари“, напрежението стана колосално. Там всяка цифра, всеки факт, всяка дума носеше огромна отговорност — една грешка можеше да срине авторитет, да повлияе на финансови потоци или да коства кариера. Ние пишехме на пишещи машини, чакахме пред редакциите с часове, дишахме оловния прах на печатниците и водехме дебати по цели нощи в бохемските клубове. Тази спартанска закалка ме изгради като характер и ме научи да чета хората като отворена книга. Точно затова днес имам успех в ПР бизнеса — защото аз не разпращам кухи пресинформации, а владея драматизма на разказа, познавам тъмните и светлите страни на медийната сцена и знам как се създава образ, който остава във времето. Без тази тежка редакторска мелница никога нямаше да имам този размах и психологическа устойчивост.

Силвия Стоянова:
Нека се спрем на онзи куриозен, но психологически изключително показателен епизод: как една чисто рутинна делова визита в курорта Златни пясъци се превърна в истинска женска истерия и те сблъска с образа на турския мегаактьор Еркан Петеккая?

Атанас Лазаров:
Това е история, която сякаш е излязла изпод перото на някой майстор на иронията! Бяхме на Златни пясъци по изключително сериозен, делов повод заедно с моя международен партньор Робърт Казан от Букурещ. Оглеждахме пространствата на емблематичния хотел „Интернационал“, преговаряхме с ръководството за организацията на голям международен форум и моден конкурс. След десет часа тежки преговори, разглеждане на конферентни зали и изготвяне на бюджети, главите ни буквално пушеха. Аз съм известен бохем и страстен почитател на ориенталските наргилета — за мен качествената шиша с хубав тютюн е свещен ритуал, който ми връща вътрешния баланс след напрегнат ден.

Седнахме в бара към казиното, поръчахме наргиле, пиехме кафе и разговаряхме тихо. В момента, в който тръгнахме да излизаме, се случи нещо абсолютно невероятно. Голяма компания от около десет изключително елегантни, заможни дами буквално ме пресрещна и блокира пътя ми. Бяха изпаднали в някаква екстатична възбуда, гледаха ме с широко отворени очи, сочеха ме и една от тях с треперещ глас възкликна: „Господине, извинете ни, но не можем да ви подминем — вие сте абсолютно, едно към едно копие на Джихан!“. Аз стоя като гръмнат, премигвам и откровено не разбирам за какво говорят тези жени. По онова време програмата ми беше толкова динамична, че телевизор почти не пусках и нямах никаква представа кой е Джихан и какъв е този сериал „Твоят мой живот“. Жените започнаха да ме разпитват дали нямам турски корен, коментираха изсечените ми черти, погледа, брадата, начина, по който държа цигарето или наргилето. Когато се прибрах в стаята си, от чисто любопитство въведох името Еркан Петеккая в Google. Когато видях снимките му, сам изтръпнах — приликата в овала на лицето, в носа, в специфичното леко тъжно, но волево изражение на очите беше шокираща. От тази вечер нататък този паралел се превърна в моя втора сянка.

Силвия Стоянова:
Като дългогодишен анализатор на медийното пространство, как си обясняваш тази дълбока, почти пристрастяваща любов на българския зрител към турските теленовели, която превърна актьори като Петеккая в съвременни богове за милиони нашенци?

Атанас Лазаров:
Причината е преди всичко психологическа и културологична, Силвия. Турската филмова индустрия днес е геополитически инструмент с гигантско влияние, но у нас тя удари право в архетипа на балканския човек. Ние сме народи с обща историческа памет, сходна емоционална възбудимост и дълбоко вкоренена привързаност към родовите устои. Когато преди години на екран се появиха „Перла“, „Листопад“, а впоследствие шедьоври като „Дила“ и „Твоят мой живот“, те предложиха нещо, което модерният комерсиален свят беше изтрил: чиста, класическа семейна драма.

Българският зрител, уморен от сивотата на прехода, от евтиния битов цинизъм и арогантността на екрана, намери в тези сериали убежище. Там семейството е институция, думата на бащата тежи, любовта е саможертва, а грехът се наказва с катарзис. Към това прибави спиращите дъха панорами на Истанбул, меланхолията на Босфора, аристократичните имения край водата и онази специфична музика, която докосва най-тъмните и светли кътчета на душата. А самият Еркан Петеккая, роден на 11 декември 1970 г., не е поредният изкуствен красавец с плочки на корема. Той е класически, дълбок театрален актьор със смазваща екранна харизма. В неговия поглед има мъжественост, болка и достойнство — качества, за които българската жена копнее, но все по-рядко среща в заобикалящата я реалност. Когато образът на Джихан се настани в домовете, той се превърна в модел за подражание, в идеал за баща, мъж и закрилник.

Силвия Стоянова:
Тази сензационна прилика е можела да взриви националния ефир. Разкажи за онзи строго пазен в тайна план на продуцентите от „Преди обед“ по bTV, според който ти трябваше да се озовеш лице в лице с Еркан в Истанбул.

Атанас Лазаров:
Това щеше да бъде истински телевизионен шедьовър, който дълго щеше да се помни в медийните анализи! Малко преди ковид кризата да парализира света, с продуцентския екип на предаването „Преди обед“ по bTV водихме изключително детайлни и конспиративни разговори. Те подготвяха голямо ексклузивно интервю с Еркан Петеккая на терен в Истанбул, а моята роля беше замислена като психологическа кулминация на целия епизод. Трябваше да пътувам инкогнито с екипа, да остана скрит зад кулисите и в разгара на разговора, докато Петеккая философства за живота и славата, аз да вляза неочаквано в кадър, облечен абсолютно идентично с него, и да седна срещу него без думи.

Идеята беше камерите да уловят суровата, спонтанна реакция на една мегазвезда, изправена пред своя балкански близнак. Обсъждахме сценария седмици наред, проучвахме характера му, защото Еркан е прочут с избухливия си темперамент, с непоносимостта си към фалша и с балканския си нрав. Бях напълно готов за това предизвикателство — щяхме да съпоставим профилите си, да поговорим за общите ни черти, за зодиите, за киното. Уви, точно когато купувахме билетите и синхронизирахме финалните снимачни часове, снимачният график на турската продукция внезапно се смени заради логистичен проблем, а броени седмици след това настъпи локдаунът, границите се затвориха и проектът бе замразен. Беше огромно разочарование, но аз съм фаталист и вярвам, че съдбата просто отложи този момент, за да му даде още по-мащабна сцена в бъдеще.

Силвия Стоянова:
Освен визуалното сходство, астрологията също ви свързва по странен начин — и двамата сте огнени Стрелци, родени в разстояние само на четири дни през декември. Доколко тази огнена стихия определя твоя характер и житейска философия?

Атанас Лазаров:
Във Вселената няма празни случайности, Силвия, всичко е геометрично предопределено! Еркан празнува на 11 декември, а аз на 7 декември. Той е роден през 1970 година, а аз през 1972-ра — разликата ни е само две години. Това са две зрели, оформени личности, преминали през огън и жупел, носещи целия драматизъм и неукротима енергия на зодия Стрелец. Огнената стихия в нас диктува абсолютно всичко. Стрелецът не може да бъде опитомен, той не търпи клетка, не понася дребнавост и посредственост. Ние сме идеалисти, пътешественици по душа, хора с широк размах, които влизат във всяка битка с открито забрало.

Когато анализирам поведението на Петеккая — неговите публични скандали, страстта, с която играе, отказа му да се подчинява на продуцентски диктат, виждам точно собствения си натюрел. Аз също съм плащал чудовищни цени за правото си да казвам истината в очите, губил съм договори и приятелства, но никога не предадох достойнството си. Тази астрологична близост не е просто пикантен факт за жълтите издания, тя е доказателство за сходна душевна матрица. И двамата сме мъже, които черпят сила от бурите, обичат риска и знаят как да превърнат всяко поражение в трамплин към следващия голям връх.

Силвия Стоянова:
Твоят проект Destinations TV те отвежда до най-екзотичните кътчета на планетата, но погледът ти винаги се връща към Истанбул и Босфора. Какво носи тази дестинация за теб отвъд класическия туризъм?

Атанас Лазаров:
Истанбул за мен е мистично преживяване, Силвия. Това не е просто град, това е цивилизационен възел, в който миналото и бъдещето съжителстват в някаква шеметна, опияняваща симбиоза. Като създател на Destinations TV, аз гледам на дестинациите не просто като на красиви пейзажи, а като на културни послания. Турция постигна нещо феноменално — тя превърна своята история, кулинария и традиции в световна сензация именно чрез магията на кинематографията. Когато застанеш край Босфора привечер, когато чуеш езана, смесен с шума на вълните и крясъка на чайките, и вдъхнеш аромата на истинско турско кафе и наргиле, ти разбираш какво означава понятието „атмосфера“.

Турската кухня също е религия — тя учи на споделяне, на щедрост, на бавно общуване, което ние в дигиталния свят почти забравихме. Чрез моите телевизионни формати аз се опитвам да показвам точно това: как културата може да бъде мост между народите. Турските кинопродуценти разбраха преди всички, че един добре разказан екранен сюжет струва повече от десетки скъпи държавни рекламни кампании. Всеки техен сериал продава Турция, продава вкуса на живота край Босфора. Това е висш пилотаж в продуцентството и аз черпя вдъхновение от техния размах всеки път, когато снимам нов епизод.

Силвия Стоянова:
Ти открито говориш за най-дръзката си амбиция — да получиш роля в турска продукция. Не звучи ли твърде фантастично идеята момче от Катунци да застане рамо до рамо със звездите от световен калибър на снимачната площадка в Истанбул?

Атанас Лазаров:
За посредствените умове това сигурно звучи като безумие, Силвия, но аз съм се научил никога да не съобразявам амбициите си с хоризонта на дребните души! Историята на световното кино е пълна с примери за хора, тръгнали от най-затънтените провинции на света, които са превзели екрана именно защото са носили в себе си първичната, неподправена сила на своята земя. Защо едно момче от Катунци да не може да пробие в турското кино? Аз имам над тридесет години професионален живот пред и зад камерите. Познавам психологията на актьорската игра, владея поведението си пред обектива, познавам балканската драматургия до най-малкия детайл и нося същата онази вътрешна драма, която турските режисьори търсят.

Надявам се, че един ден тази визуална и духовна прилика ще бъде забелязана от турската преса и от техните кастинг директори. Бих изиграл роля с колосален драматизъм — било то като изгубен брат на героя на Петеккая, като негов яростен съперник или като самостоен балкански образ, разкъсван между дълга и страстта. Това не е каприз на застаряващ бонвиван, а дълбока вътрешна потребност да затворя цикъла на личната си еволюция. Животът е твърде кратък, за да стоим кротко в ъгъла и да се страхуваме от размаха на собствените си криле. Ако човек не се цели в луната, никога няма да полети над дърветата.

Силвия Стоянова:
Наско, нека завършим този изключително дълбок разговор с един психологически рентген на душата ти: ако днес можеше да се върнеш назад и да прегърнеш онова малко, уплашено, но гордо момче от прашните улички на Катунци, какво би му прошепнал през сълзи?

Атанас Лазаров:
Бих паднал на колене в прахта пред него, Силвия… Бих притиснал малката му, изподрана от детски игри ръка към гърдите си, бих погледнал в онези невинни, жадни за живот детски очи и бих му казал: „Не плачи, Наско, и не се страхувай от тъмнината! Върви с гордо вдигнато чело и не позволявай на никого да смачка твоето достойнство! Ще те боли непоносимо, ще минеш през ада на самотата, ще те предават най-скъпите ти хора, ще се опитват да те стъпчат в калта и да ти внушат, че провинциалният ти произход е присъда. Но ти стискай зъби и продължавай напред! Защото ти носиш в жилите си благословената, несломима кръв на предците си от Калиманци и Катунци — кръв на бойци и оцеляващи! Всяка твоя безсънна нощ, всяка пролята в мълчание сълза и всяко лишение ще бъдат платената цена за твоята свобода. Ти ще обиколиш света, ще имаш слава, признание и блясък, но най-великото ти постижение ще бъде само едно: че ще останеш верен на себе си, ще запазиш способността си да прощаваш и никога, при никакви обстоятелства, няма да забравиш кой си и откъде си тръгнал!“. Искам да кажа на всички читатели на „Топ Преса“: не предавайте корените си, защото дърво без корен първо пада при буря! Пазете Югозапада в сърцата си и вярвайте в собствената си звезда, защото чудесата се случват само на онези, които имат смелостта да ги изстрадат!