Празни урни, пълни кариери: Когато политиците благодарят на мъртвешкия мълчалив бойкот
Има моменти в съвременната българска история, когато тишината крещи по-силно от всеки партиен митинг на Орлов мост. Вчерашният изборен ден за президент не просто счупи термометъра на политическото безразличие – той го разтроши на хиляди стъкълца. Училищните коридори зияеха празни, секционните комисии скучаеха над чаши с изветряло кафе, а урните стояха тъжни и самотни като разпродажба на мечти в провинциален магазин от 90-те. Активността удари земята, затъна в калта и остави едни мизерни, колосални антирекорди, които би трябвало да накарат всеки един участник в този фарс да се покрие вдън земя от срам.
Но не! Нашите „достойни“ кандидати за държавен глава излязоха пред камерите с добре изгладени вратовръзки, с онова мазно, пресметливо изражение на лицата си и започнаха да благодарят. Благодарни били! Благодарни на структурите, благодарни на твърдото ядро, благодарни на майка България, че ги е дарила с тази „историческа отговорност“.
Чакайте малко бе, господа претенденти за президентския стол! Вие адекватни ли сте, или телевизионното осветление ви е изпепелило остатъците от реален досег с външния свят? Какво точно благодарите, когато четирима от петима българи ви отсвириха по най-категоричния, безкомпромисен начин? Когато близо 80% от народа ви каза в очите: „Вие не съществувате за нас, вашите кариери са виртуални, вашите лозунги са фалшиви, а властта ви е незаконна по морален път“?
Това не е просто слаба избирателна активност. Това е всенародно излизане в духовен вътрешен емигрантски лагер. Българинът се зави през главата с юргана в неделя сутрин, завъртя ключа в ключалката и ви остави да си изберете президент на селската пейка, сред бръмченето на мухите.
Историята ни учи, че когато суверенът млъкне така оглушително, идва време за плач на политиците, но нашите „държавници“ предпочитат да се радват на кариерите си. Спомнете си например румънските събития от близкото минало или пък класическите примери от българската политическа хроника след прехода, когато натрупаното народно недоверие се превърна в цунами. Когато през януари 1997 година държавата беше пред срив, а народът изпълни жълтите павета, политиците поне разбраха, че са прекалили. Сега обаче няма дори жълти павета – има просто едно абсолютно, ледено, тотално презрение. Хората дори не се хабят да протестират. Протестът днес е диванът в хола, изключеният телевизор и цъкването на дистанционното на някой филм, докато кандидати като Илияна Йотова, Андрей Гюров и останалата компания се борят за легитимност пред празни секции. Когато избираш държавен глава с подкрепата на шепа хора от партийните списъци и платените корпоративни вотове, ти не си президент на републиката. Ти си управител на затворен акционерен клуб с ограничена отговорност и нулево доверие.
Представете си кандидатите в тези избори – онези същите, които изкараха кампанията си в луксозни джипове, обикаляйки телевизионните студиа от сутрин до вечер. Нека си представим едно метафорично упражнение: ако трябваше да изминат пеш дори сто километра из реална България – не през стъклото на бронираните мерцедеси, а през разбитите пътища на Северозапада, през полупразните села с изпотрошени прозорци, където пенсионерите броят стотинки за хляб – щяха ли да имат смелостта да благодарят на някого?
Тези сто километра те никога няма да ги изминат. Защото техният път е къс – от жълтите павета до жълтите папки в президентството. Те пътуват в паралелна вселена, където процентът на гласувалите няма значение, стига тяхната лична кариера да е белязана с поредния мандат, поредния имунитет, поредната международна визита и поредния фотьойл с изглед към жълтите павета. За тях изборите са просто кариерен транзит. Един кандидат е бивш министър, друг е евродепутат, трети е несменяем партиен функционер. За тях стоте километра до истинските болки на българина са непреодолимо разстояние, защото изискват нещо, което те нямат – съвест.
И накрая, след като сътвориха този изборен куц кон, след като привлякоха едва шепа гласоподаватели до урните, те застават пред микрофоните и се самопоздравяват. Благодарни били на избирателите! Кои избиратели, бе? Онези ли, които ви гледаха с отвращение от екраните? Онези ли, които ви оставиха да си говорите сами в прасналите от суета студиа?
Продължавайте да благодарите. Направете си банкети на празни столове. Скоро няма да има кой дори токът да ви пусне в тези сгради, докато си четете самодоволните благодарствени речи. Народът отдавна ви е написал двойка в дневника и ви е изключил от живота си. Остава само вие да го разберете – макар че за това ще ви трябват не сто километра пеша, а поне един грам истинско достойнство, което нито една партийна субсидия не може да купи.
