Ударихме дъното! Професорката, дръзнала да спре чалгата в Античния театър заради Мария, е принудително пенсионирана!?

Когато шльокавицата в културата се превърне в държавна политика, чистката на принципите е просто въпрос на време.

Скандалът с недопускането на попфолк певицата Мария (по-известна с ироничния си, но упорит псевдоним Мара Отварачката) на сцената на Античния театър в Пловдив получи своето логично, макар и зловещо продължение. Човекът, който дръзна да каже „не“ на салфетките върху хилядолетната история, директорката на общинския институт „Старинен Пловдив“ проф. д-р Елена Кантарева-Дечева, беше експресно и принудително пенсионирана. Официално-с благодарности. Неофициално-с чистка до петък вечер. На 63 години, с право на работа до 65 като учен и реставратор, тя беше отстранена. Случайно съвпадение? Едва ли. В България случайности от такъв калибър няма.

Този казус отдавна не е просто светска интрига или спор между музикални жанрове. Това е огледало на една много по-страшна диагноза: чалгата у нас отдавна не е просто музика,тя е начин на мислене, модел за саморазправа и управленска матрица.

Инкубаторът за „леш“

Българският попфолк, подкрепен напоследък от т.нар. „модерни рапъри“ (които бързо усвоиха същия комерсиален модел), не ражда култура. Той ражда индустрия за еднократна употреба. Продуцират се пошли текстове и евтини ориенталски ритми, които оглавяват класациите за точно 24 часа, преди да бъдат изхвърлени от следващия конвейерен „хит“.

Зарядът на тази музика е ясен, той е предназначен за дискотеките, където в несвяст се хвърлят салфетки, дишат се балони с райски газ и се разлива евтина водка. Резултатът е деградация, която всички виждаме: полуголи момичета и момчета, мъже и жени, чието срамно поведение превръща нощните заведения в декор на думата „леш“.

Музикалното ни пространство се превърна в бъркоч от сръбски, гръцки, турски и ромски заемки, опаковани в текстове на срамна английско-българска шльокавица. Дори хип-хопът капитулира и се „почалгави“, за да оцелее на пазара. Тези песни никога при никакви обстоятелства, няма да имат стойността, завета и паметта на „Моя страна, моя България“ или „Една българска роза“. Те са създадени да консумират, не да остават.

От „Червения картон“ до червения килим на културата

Самата Мария е емблема на този стил. Нейното творчество е изпълнено с провокации, които трудно се вписват в дефиницията за духовно наследство. Достатъчно е да си припомним емблематични за кариерата ѝ заглавия като „Червен картон“, където лирическият герой е призован да „си ходи“, докато сценографията и текстът залагат на първични инстинкти и чист комерс. Нима текстове от типа на „Всичко е платено“ или визуализациите, залагащи на скъпи коли и оскъдно облекло, имат място сред автентичните антични колони, градени с векове?

Нека не бъдем разбрани погрешно. Никой не страда от излишна пуританщина. Повечето от нас, след две питиета в подходяща компания, биха се забавлявали на същите тези ритми. Проблемът не е в съществуването на попфолка  всеки има право да избира с какво да разпуска в петък вечер. Проблемът е в тоталната липса на граница.

Къде свършва чалготеката и откъде започва Храмът?

Има фундаментална разлика между нощната чалготека и Античния театър. Едното е сфера на масовото развлечение и личния вкус, другото е национално светилище, паметник на културата и лицето на България пред света.

Когато властта и бизнесът си затварят очите и позволяват естетиката на нощния клуб да превземе кулисите на древния Пловдив, те извършват културно престъпление. А когато администрацията жертва уважаван професор и учен, за да разчисти пътя на комерсиалния натиск, това вече е капитулация на държавността пред простащината.

Проф. Кантарева-Дечева беше освободена, защото защити едно просто, но важно негласно правило: не всичко се продава. Днес обаче изглежда, че в Пловдив (а и в цяла България) всичко има цена стига да платиш в брой и да си поръчаш достатъчно салфетки.