Къде потънаха европейските милиони в Сандански: Хроника на оттеглените субсидии и изчезналите инвестиции

Югозападният регион на България от десетилетия носи славата на земя, благословена от слънцето и почвата, където виното е не просто напитка, а начин на живот. Покрай пясъчните пирамиди на Мелник, склоновете на Пирин и живописните села около Сандански малките бутикови изби са изградили своята репутация върху обещанието за автентичност, качествен гроздобер и семейна грижа. Когато обаче човек се откъсне от рекламните брошури на винените турове и се опита да прочете сухите, но безпристрастни редове на официалните регистри, пред него се разкрива съвсем друга картина. Картина, в която романтиката на гроздобера отстъпва място на лавиринтите от еврофондове, оттеглени милиони, странни административни маневри и фирмени структури, които сменят адресите си на стотици километри от своите корени.

Историята, която излиза на яве при анализ на публичните документи около селскостопанския бизнес в регистъра на Местните инициативни групи и Държавен фонд „Земеделие“, поставя на преден план един много по-сериозен въпрос: как се усвояват публичните средства в един от най-бедните региони на Европейския съюз и защо милиони левове, предназначени за модернизация на българското село, често потъват в мъглата на административните забавяния?

Всичко започва в един и същ пролетен ден – 9 април 2014 година. Тогава в благоевградското село Плоски се появяват две нови дружества. Създадени едновременно, на един и същ адрес на улица „Георги Бенковски“ №6, те изграждат класически затворен икономически цикъл. Логиката е напълно разбираема и пазарно обоснована на хартия: едното дружество се фокусира изцяло върху лозарството, отглеждането на масивите и производството на суровината, докато другото поема технологичната част, изграждането на изба, преработката на гроздето и крайната бутилка. Този модел на разделение на труда сам по себе си не е прецедент, но начинът, по който се развиват съдбите на тези дружества през следващото десетилетие, заслужава дълбоко внимание.

Само месеци след старта си, винопроизводственото дружество успява да се класира за финансиране. На 18 февруари 2015 година то подписва официален договор по линия на МИГ Сандански. Проектът е озаглавен „Оборудване за винарна до 20 тона в УПИ XIV-300, кв. 15“ в село Плоски. Общата стойност на инвестицията е 91 058,90 лева, от които 45 529,45 лева са чиста безвъзмездна финансова помощ, осигурена съвместно от европейските фондове и националния бюджет. Началото е дадено – нови съдове, преработвателни машини и технологично оборудване влизат в предприятието, подпомогнати от държавата и данъкоплатците.

Но апетитът към публичния ресурс бързо нараства. Малкият капацитет от 20 тона скоро се оказва тесен за амбициите на собствениците. На 16 ноември 2018 година същата структура подава ново, много по-мащабно проектно предложение. Този път предметът на инвестицията е „Пристройка и допълващо застрояване към винарна“ в същия имот в село Плоски, съчетано с мащабно закупуване на ново, по-модерно оборудване. Цифрите вече са съвсем различни: обща стойност на проекта от 388 134,67 лева и поискана безвъзмездна помощ в размер на 194 067,33 лева. Проектът е одобрен от органите на Местната инициативна група и изглежда готов да премине към реално изпълнение.

И точно тук започва истинският административен трилър, който разкрива зловещата страна на усвояването на евросредствата в България.

Години наред около този амбициозен проект цари пълно мълчание. В годишния доклад на МИГ Сандански за 2021 година срещу името на дружеството все още липсва сключен административен договор, няма договорена субсидия и, естествено, няма и следа от изплатени средства. Докато съседните бенефициенти в региона усвояват средствата си и отчитат обекти, тук документите буквално замръзват във времето. В доклада лаконично е отбелязано, че документите преди подписване са изпратени и че „предстои подписването му“.

Това „предстои“ обаче се проточва през цялата следваща административна вечност. Годините се менят – 2019, 2020, 2021, 2022. Проектът виси във въздуха като дамоклов меч, без да мърда нито напред, нито назад. Накрая, на 28 март 2023 година, Държавен фонд „Земеделие“ изпраща ново уведомително писмо до бенефициента под регистрационен номер BG06RDNP001-19.046-0001. Реакцията е светкавична – само два дни по-късно, на 30 март 2023 година, дружеството регистрира официален отговор в административната система. Крайният резултат от тази петгодишна бюрократична сага обаче е шокиращ за всеки, който следи пътя на публичните пари. Вместо изградена пристройка, разширен капацитет и усвояване на почти 200 хиляди лева евросубсидия, в окончателния регистър срещу проекта стои само едно кратко, но красноречиво определение: „Оттеглено проектно предложение“.

Тук неизбежно възниква фундаменталният въпрос: защо едно комерсиално дружество, след като е стигнало до прага на финансирането и е чакало близо пет години през различни административни фази, решава доброволно или принудително да се откаже от близо 194 хиляди лева безвъзмездни европари? Дали писмото от края на март 2023 година е разкрило сериозни административни несъответствия, рискове от финансови корекции, съмнения за дублиране на оборудване спрямо предходния проект от 2015 година или просто натиск от страна на разплащателната агенция? Тези въпроси остават без официален отговор в публичното пространство, а истината потъва в дебелите папки на държавната администрация.

Интересното е, че паралелно с тези тежки административни трусове, вътрешната структура на самия бизнес претърпява същински катаклизъм. До началото на 2025 година винарната се управлява и притежава споделено, но на 28 януари 2025 година настъпва драматичен прелом. Един от дългогодишните съдружници излиза официално от дружеството, а то се трансформира в ЕООД под пълния едноличен контрол на останалите собственици. Същевременно седалището на фирмата е изнесено физически на повече от 150 километра от слънчевия Пирински край – чак в софийското село Казичене, на улица „Освобождение“ №2.

Този адрес в Казичене веднага привлича вниманието на независимите анализатори, тъй като на него се пресичат интересите и на други фирмени субекти, включително компании за кетъринг, ресторантьорство и медийни услуги, свързани с лица от близкото обкръжение на досегашните собственици. В същото време другото дружество – „Ристовица“, което продължава да държи лозята и земеделската суровина в село Плоски, запазва предишната си структура, поддържайки баланса между партньорите. Тази трансформация поражда логичното съмнение: какво точно представлява това формално оттегляне от винопроизводствената компания, при положение че лозарската база, земите, суровината и дългогодишните връзки остават непокътнати в Сандански? Публичните материали, туристическите гидове и уебсайтовете продължават да описват изба „Братя Георгиеви“ като семеен проект, чиито масиви в местността „Растовица“ раждат емблематичното вино на региона, въпреки че на хартия собствеността и седалищата са претърпели пълна революция.

Когато човек анализира подобни процеси извън емоциите и ежедневния политически шум, излизат на яве скритите механизми, по които се развива съвременният български селскостопански бизнес. На страниците на авторитетни регионални издания като Топ Преса подобни икономически казуси рядко получават дълбоко разследване, засенчвани от дежурните скандали в жълтата преса. А именно там, в съзвездието от оттеглени европроекти, преместени седалища на стотици километри в софийските села и прехвърлени дялове между близки роднини, се крие истинската история на европейските милиони, които уж трябва да развиват и обогатяват селските райони на България. Пътят на гроздето от лозята в Плоски до бутилката в София показва едно: че в страната ни бизнесът може да сменя адресите, управителите и собствениците си на хартия, но същинските интереси остават дълбоко вкоренени в земята, от която са тръгнали. А дали оттеглените 194 хиляди лева през 2023 година са окончателен край на евроамбициите в този сектор или просто временно затишие преди следващия грандиозен опит за усвояване, времето и архивите на Държавен фонд „Земеделие“ предстои да покажат. На страниците на Топ Преса ще продължим да следим дали следващите проекти в Санданския край ще стигнат до финалната права на реалната икономика или отново ще потънат в непрогледната мъгла на административните коридори.