Пророчеството на бай Георги от Родопите се сбъдна! Какво се случи с легендарните чанове от „Време разделно“ и завета на човека, разплакал България

Историята на легендарните звънци от „Време разделно“ не приключва с последния дъх на родопския майстор. След смъртта на Георги Панчугов трите му деца поемат най-скъпото наследство на баща си – не просто чановете, а паметта за един отиващ си свят, за родовата чест и за България, която звучи в сърцето на Родопите.

Георги Панчугов до последно се грижи за чановете от филма „Време разделно“

Има звуци, които не просто се чуват-те се усещат с душата. Звуци, които носят ехото на планината, стъпките на предците и спомена за времена, в които човекът е живял в неразривна връзка със земята, стадото и своя род. Такъв е гласът на родопските чанове- дълбок, тъжен и величествен, способен да разплаче дори онези, които отдавна са забравили какво означава да носиш България в сърцето си.

Дълги години този глас има своя пазител, Георги Панчугов от смолянското село Стърница. Човекът, чието име остава свързано със звънците от емблематичната филмова лента „Време разделно“, днес вече не е сред живите. Но неговата история не е приключила. Защото трите му деца-двама синове и една дъщеря-продължават да пазят безценните семейни чанове, предавайки нататък онова, което баща им е смятал за свято.

А когато една традиция продължава да живее в сърцата на наследниците, смъртта не може да я накара да замлъкне.

Чановете от „Време разделно“ – звънът, който разплака България

Звънците, огласили планината в незабравимата част „Завръщане на стадата от Беломорието“ от филма на Людмил Стайков, заснет през 1988 година, са много повече от филмов реквизит. Те са част от живата история на един род, съхранил през поколенията майсторството, традициите и любовта към родния край.

Кадър от връщането на стадата от Беломорието във „Време разделно“, където са използвани звънците

Именно тези легендарни чанове, изработвани преди повече от век в семейството на бай Георги, са окичвани на еркечите – животните водачи на стадата, във филмовата екранизация по романа на Антон Дончев. Звънът им се превръща в неразделна част от една от най-запомнящите се сцени в българското кино – завръщането на стадата от Беломорието, в което оживяват болката, паметта и съдбата на българите.

За Георги Панчугов това е повод за особена гордост. Семейното съкровище не е просто предмет, който се предава от баща на син. То е свидетелство за труда на предците, за времето, когато ръцете на майстора са създавали неща, предназначени да надживеят своя създател.

Бай Георги пази чановете години наред като очите си в китното родопско село Стърница. Там, сред планинската тишина и познатите пейзажи, той продължава да живее според старите порядки – майстори самари и свири на своята гайда. В неговия свят традицията не е музейна вещ, нито красива дума, произнесена по празници. Тя е ежедневие, труд и отговорност.

Но времето неумолимо променя всичко. Стадата намаляват, старите занаяти постепенно изчезват, а с тях си отива и част от онзи живот, който някога е огласял Родопите от изгрев до залез.

„Няма ги чановете, няма нищо, заглъхнал е балканът“

Вероятно мнозина вече не помнят телевизионния репортаж за „Гласа на чановете“ – историята на бай Георги Панчугов, която разплака България. Изминали са години от излъчването му, но съдбата на родопския майстор отново развълнува хиляди хора, след като потребители в интернет припомниха видеото и то светкавично набра огромна популярност.

Думите на възрастния родопчанин звучат болезнено актуално и днес:

„Няма ги чановете, няма нищо, заглъхнал е балканът. От време на време ги вадя, за да им чуя звука. Няма кой да наследи този занаят“, споделя той в репортажа.

В тези няколко изречения се побира цяла човешка съдба. Зад тях стои тревогата на един майстор, който вижда как светът, в който е израснал, постепенно се отдалечава. Човек, който знае, че със загубата на всеки стар занаят си отива нещо много по-голямо от умението да се изработи даден предмет – губи се знание, натрупвано с поколения, губи се памет, губи се връзката между миналото и бъдещето.

Бай Георги разказва и за опитите през годините да откраднат скъпоценните семейни чанове. Неслучайно ги пази толкова ревностно. За него те са безценни не заради материалната си стойност, а заради историята, която носят. Всеки звънец пази частица от живота на предците му, от труда на старите майстори и от времето, когато звукът на стадата е бил естествената музика на планината.

И въпреки тревогата си, въпреки усещането, че традицията може да бъде прекъсната, бай Георги не губи своята воля. Той продължава да пази наследството си, да се грижи за него и да вярва, че направеното с любов и майсторство не бива да бъде забравено.

В края на телевизионния репортаж родопчанинът произнася думи, които звучат като изповед пред живота и смъртта:

„Моят мерак ще ме държи още 40 дни в гроба. Това си е Господна работа“.

Това са и последните думи в репортажа на гордия родопчанин. Думи, в които се усещат непримиримият му дух, любовта към онова, което прави, и смирението пред силите, които човек не може да промени.

Бай Георги си отиде, но остави най-ценното-завет

Георги Панчугов си отива на 88 г., но неговите деца пазят заветите му

Историята на чановете отново обиколи интернет пространството и припомни на хората съдбата на техния пазител. Неизбежно възникна въпросът: какво се е случило с бай Георги и кой се грижи за легендарните звънци днес?

Вестник „България Днес“ се заема да потърси отговор и открива, че историята има продължение, което носи надежда.

Георги Панчугов си отива от този свят на 24 април 2022 година, на 88-годишна възраст. „Починал е внезапно от инфаркт“, разказва пред изданието кметът на село Стърница Емил Хаджиев.

С неговата смърт Родопите губят един от своите пазители на старите занаяти, а семейството му – баща, чийто живот е неразривно свързан с традицията и родовата памет.

Но бай Георги не си отива, без да остави след себе си най-важното. Освен легендарните семейни хлопатари той оставя и трите си деца – двама синове и една дъщеря, които поемат отговорността да съхранят наследството му.

Така чановете не попадат в забрава. Те не са разпилени, не са изоставени и не са превърнати в безмълвни свидетели на една отминала епоха. Съхраняват се на три различни места в Родопите – при тримата наследници на бай Георги. Всеки от тях продължава да пази своята част от семейното богатство, следвайки завета на баща си.

Това е може би най-силният отговор на тревожните думи, произнесени от възрастния майстор пред телевизионната камера. Тогава той се страхува, че няма кой да наследи занаята и че балканът е заглъхнал. Днес обаче неговите деца доказват, че дори когато един човек си отиде, делото му може да продължи.

Стефан Панчугов: „Звукът на чановете не е заглъхнал и няма да заглъхне“

„България Днес“ открива и по-големия син на Георги Панчугов – Стефан, който скоро ще навърши 68 години. Домът му се намира съвсем близо до бащината къща в Стърница – място, където споменът за родопския майстор продължава да бъде част от ежедневието.

Стефан, заедно с по-малкия си брат и сестра си, съхранява безценните чанове и стриктно следва завета на покойния си баща. Да пазят традициите. Да обичат родината. Да изваждат звънците от време на време, за да не потъне гласът им в забрава. И да ги предпазват от нагли измамници, каквито през годините неведнъж се навъртат около семейното съкровище.

За наследниците тези чанове не са просто вещ, която може да бъде предадена на следващото поколение. Те са част от историята на семейството, от неговото достойнство и от връзката му с родния край. В тях отекват усилията на старите майстори, спомените за бащата и онзи особен дух на Родопите, който не може да бъде описан с думи, а трябва да бъде почувстван.

„Звукът на чановете не е заглъхнал и няма да заглъхне, има още родолюбиви българи, пазим заветите на моя татко“, споделя пред вестника Стефан Панчугов.

Бай Георги с чановете, снимани във „Време разделно“

Тези думи са не просто уверение, че звънците са съхранени. Те са обещание. Обещание, че онова, за което бащата е посветил живота си, няма да бъде изоставено. Че паметта за него ще продължи да живее не само в телевизионния репортаж, който отново развълнува хората, но и в делата на неговите деца.

Стефан се грижи усърдно както за богатото историческо наследство на семейството, така и за дома си в Стърница, построен от него и покойния му баща. И в тази къща, сред родопската тишина, продължава да живее нещо, което не може да бъде измерено с пари – чувството за принадлежност към рода и отговорността да запазиш онова, което си получил от предците си.

Наследство, което не се измерва в злато

Историята на Георги Панчугов и неговите чанове е много повече от разказ за старинни звънци, използвани в един от най-значимите български филми. Тя е история за човека, който не позволил на времето да заличи паметта на рода му. За майстора, който продължил да работи с ръцете си, да свири на гайдата си и да пази семейното богатство, дори когато светът около него се променял.

Това е и история за една тревога, която все още ни засяга – ще има ли кой да продължи традициите, когато техните последни пазители си отидат? Ще намерят ли старите занаяти място в живота на новите поколения? Ще успеем ли да запазим онези частици от българската култура, които не могат да бъдат възстановени, ако веднъж бъдат изгубени?

Семейството на бай Георги дава своя отговор. Трите му деца продължават да пазят чановете, съхранявайки не просто исторически предмети, а жив спомен за бащата и неговата любов към родината.

И може би именно тук се крие истинската сила на тази история. В това, че зад всяко голямо наследство стоят хора, които са готови да поемат отговорността да го съхранят. Хора, които не търсят слава, а просто изпълняват дълга си към онези, които са били преди тях.

Докато има кой да помни, Родопите няма да замлъкнат

Днес Георги Панчугов вече не е сред живите. Неговата гайда не звучи по старите пътеки, ръцете му вече не майсторят самари, а гласът му е останал в онзи телевизионен репортаж, който продължава да трогва България. Но думите му не са забравени. Нито чановете, които е пазил като очите си.

Те са там – при неговите трима наследници, на три различни места в Родопите. Съхранени с обич, бдителност и уважение към бащиния завет. И макар планината вече да не се оглася по същия начин от големите стада, гласът на тези звънци не е изгубен завинаги.

Защото има звуци, които времето не може да погребе. Има хора, които продължават да живеят чрез онова, което са оставили след себе си. Има наследства, които не се измерват в пари, а в памет, достойнство и любов към България.

Бай Георги се страхуваше, че балканът е заглъхнал. Неговите деца обаче показват, че той все още има глас.

И докато някой отваря раклата, изважда стария чан и се заслушва в неговия дълбок, познат звън, Родопите ще пазят частица от своята душа.

А някъде високо над Стърница сякаш още отеква ехото на онези стада, завръщащи се от Беломорието. Ехото на един филм, на един род и на един човек, който до последния си дъх вярваше, че традицията заслужава да бъде спасена.

Защото бай Георги си отиде, но чановете му останаха. А щом има кой да ги пази, неговият глас няма да заглъхне.