Време е да се уплашим! Още 19 българи, качили се в колата, вече ги няма

Да си седнем мирно на шофьорската седалка и вместо да навиваме разстоянията като Аертон Сена, да не си навиваме на пръста: “Баш на мен ли ще ми се случи?”

Вие разбирате ли, че е страшно?! Наясно ли сте какво става? И бихте ли се замислили защо става? Последната разтърсваща катастрофа между Ясен и Плевен, отнела 4 (словом четири) човешки живота, на младежи между 18- и 21-годишна възраст, ме накара да се поровя в статистиката за ескалацията на войната по пътищата.

Много пъти съм споделяла, дето всичките тези катастрофи в съдбите не само на загиналите, а и на техните роднини и близки минават покрай ушите на обществото, преминават за три дни с цъкане на езици и прекръствания: ох, добре че не изгоряхме ние, да пази Господ, и после житейската мелница ни завърта всеки с проблемите си. Няма какво да се лъжем, животът е бърз и кратък и гледаме да не се заглеждаме в чуждите тъги и неволи. Имаме си достатъчно наши си. Не се деля от цялото, просто съм писала за достатъчно такива трагедии и затова помня най-страшните, когато прочета за следващата.

Обаче вчера, търсейки информация, щото не върви да си смуча от пръстите, нали, не и аз, попаднах на група в социалната мрежа. Групата се е назовала КАТАСТРОФИ БЪЛГАРИЯ. С големи букви, което във фейсбук се възприема като крещене. И като се зачетох, косата ми настръхна, в буквалния смисъл – със смразяващото гъделичкане по тила, с вледеняването на темето и с барабаненето на пулса в слепоочията. А аз далеч не съм от мекушавите, напротив, разумът ми е достатъчно хладен, далеч от всякакви охканици и ахканици. Но тази информация, която се точеше пред очите ми, придружена със снимков материал, ме свари неподготвена.

Знаем какво става по пътищата, участници сме и ние в трафика, ядосвали сме се, попържали сме, стояли сме на нокти зад волана, отминавали сме присъствието на полиция и линейки в някой участък и сме си плюли в пазвите дано няма жертви. Но в тази група е хроника на произшествията от мястото на събитието, почти в реално време.

Забил се с кабината в дерето камион, шофьорът е жив, обърната на една страна като полегнала е Тодора скъпа машина на тротоара между блокове, младият водач не могъл да удържи волана, а чия е колата, негова или на татко, не е ясно, само я е потрошил; натикало се между две трамвайни мотриси много скъпо возило, като наденичка между две филийки хляб в София; мъж на 42 години и жена на 30 в зверска катастрофа близо до Айтос… Брррр! За първите 10 дни на октомври статистиката отчита 19 (словом деветнайсет) смъртни случая в ПТП-та и над 230 ранени. Върху 111 хилядната територия на милата ни татковина.

Причините? Причини да искате, уважаеми. И всичките уважителни. Айде, бе! Отсечката Ясен – Плевен, която отколе си е категоризирана като отсечката на смъртта, е била с предстоящ ремонт за 20 млн. лв. (словом лева), обаче те били пренасочени за справяне с водната криза. Живяла съм в Плевен от 1981 до 1986 година и водната криза беше нещо като нормални условия на живот в града. Тоест за 40 години, време, през което Мойсей е превел народа си до Обетованата земя, всеки ръководител на града герой си е тъпкал на едно място около църцорещите водоизточници. И може би защото предстои ремонт, въпросната отсечка е оставена в очакване без мантинели и маркировка. Тъй де – като се опне този път радостен и прав, тогава и ще го спретнем като за изложба, ура и да живей! Не питайте къде е държавата – тя пренасочва. А ние се придвижваме по посоките на пътната мрежа.

И – друга причина, която не е само от нашето, как да го нарека, безхаберие, безразсъдство, наднормено самочувствие, когато сме на пътя, това го има и още как, общо взето, шофьорите сме като ято, ято от джигит до джигита, обаче крайпътните храсти бъкат от клекнали в тях правоохранителни органи, които току изскочат с размахан слънчоглед. Може и без да си във видимо нарушение, просто ей тъй, за проверка на състоятелността си, защото отчетите за дейност са на базата глоби. Няма превенция тоест. Камера до камера, га че ли сме Холивуд и Боливуд едновременно, а скрити зад храсти, дървета и канавки току пъкнат, та да отчетат и те дейност.

А бе, още през 2014-а, ако не ме лъже паметта, министър Цветлин Йовчев издаде заповед служителите на КАТ да се виждат отдалече с цел да прекрати практиката на засадите. Ама е сладко да кажеш “бау” и после да зададеш сакралния въпрос: “Кво праим сега?”. Да, бе, гневна съм, защото съм уплашена, защото умът ми не го побира как за десет дни 19 души вече ги няма, няма да ги прегърнат близките и те няма да прегърнат майка, баща, дете, приятели, вас не ви ли е страх, ей тъй, от перспективата?

Ама не само службите и ръководствата са виновни индиректно, а всички ние сме виновни персонално. Да, да, и аз съм в това число, защото децата ми и приятелите ми са зад волана. И не знам дали стрелката на скоростите няма да мръдне вдясно, защото животът е бърз, а работата уж не е заек да избяга, ама сроковете фучат, та знае ли се. Но трябва да се знае, че който бърза, далеч не стига, че глобата по пощата не спасява живот на място и че като си стоиш строго на поста, и най-ербап джигитът намалява скоростта. Въпрос на секунди. Колкото и да е кратък животът на фона на вечността, айде малко разум. Съответните органи да заложат на така наречената линейна безопасност, тоест да се патрулира в потока на движението, вместо да се дебнем от хендеците, да си разчитат правилно бюджетите държавните и местните администрации, щото като прехвърляме от единия съдран джоб в другия, никой не печели, а ние да си седнем мирно на шофьорската седалка и вместо да навиваме разстоянията като Аертон Сена, да не си навиваме на пръста, че баш на мен ли ще ми се случи. Ами няма на кого друг. И това е страаашно!

До ужас е страшно, ако при поредната черна хроника и свързаната с нея статистика не се чукнеш по главата, та да си наместиш правилно ония средно 1300 куб. см между ушите. Ами стреснете се, де!

/24chasa.bg