Едно неизказано национално предателство: Защо България никога не потърси Гоце Делчев?

от Веселин Стаменов

Има в нашата обща, разкъсана от исторически ветрове памет едни бели камъни, една суха пръст и едно тлено сандъче, които тежат повече от цяла библиотека с министерски укази. В тях лежи мълчанието на Гоце. Онзи същия Гоце, който написа, че светът го разбира като поле за културно съревнование между народите, а днес е превърнат в граничен камък, в бодлива тел, в митническа бариера между братя, които се намразиха с пламенната ревност на изгорени от съвестта си любовници.

Ето го парадоксът на нашето жалко политическо ежедневие: докато София се мъчи да затвори вратите на Скопие към европейското бъдеще заради исторически ревизии и подменени биографии, в същата тази София никой – нито един министър-председател, нито един президент, нито едно народно събрание за последните тридесет и пет години на уж „демократичен суверенитет“ – не посмя да зададе на глас най-елементарния, най-естествения, най-мъчителния въпрос: Кога ще си върнем костите на Апостола?

На 3 октомври 2026 година македонският премиер Християн Мицкоски излезе на сцената и хвърли ръкавицата с цинична лекота. Той направи публичен паралел между връщането на мощите на цар Самуил в България и пренасянето на костите на Гоце Делчев от София в Скопие през 1946 година. С този жест Скопие не просто затвори кръга – Скопие ни каза в очите: „Вие сами ни ги дадохте. Вие сами се откажахте от него, когато ви бе заповядано от Москва и Белград“.

И дявол да го вземе, той е прав.

В българските държавни архиви прашна и мълчалива стои колекцията от 64 документа. На 25 юни 1946 година Главният комитет на Народноосвободителния фронт на Македония пише до Националния комитет на македонската емиграция в София. Молят за съдействие. Молят роднините да се смирят и да разрешат костите на Делчев да заминат за Скопие. А на 7 октомври същата година в София е подписан официален приемо-предавателен протокол. Стефан Аврамов, председателят на Илинденската организация – същата онази организация, която пазеше заветите на падналите за свобода българи – предава костите на представителите на Народна република Македония.

Това не е легенда. Това не е мит, роден в тишината на македонските кабинети. Това е предателство с входящ номер и подпис. Предателство, извършено от продажна българска власт, която по онова време е готова да продаде и майка си, стига Кремъл и Георги Димитров да я погалят по главата.

Но нека бъдем честни докрай – дори и след като падне комунистическият тиранин, дори и след като България се изправи на крака през 1991 година и уж пое по пътя на свободата, какво направихме ние?

Минаха Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов, Росен Плевнелиев, Румен Радев. Сменяха се кабинети, падат се правителства, падат се декларации на Народното събрание, леят се сълзи по паметни дни. Ала нито веднъж, нито за миг българска държавна мъжка дума не се чу в Скопие: „Господа, костите на нашия национален герой бяха подарени в епоха на национален нихилизъм и насилие. Върнете ни ги у дома“.

Напротив. През 2017 година Бойко Борисов и Зоран Заев се прегърнаха пред саркофага в църквата „Св. Спас“ в Скопие. Български министри като Екатерина Захариева и Красимир Каракачанов положиха венци там, сякаш признавайки с мълчанието си чуждоземното владение над тленните останки на българина от Кукуш. Българската държава фактически узакони чуждия дом на Гоце. Тя се откачи от собствената си памет, за да си купи евтино европейско спокойствие.

И днес се сърдим, че македонските учебници го пишат „македонец“. Сърдим се, че крадат историята ни. А защо да не я крадат, когато ние самите сме я оставили на произвола на съдбата? Когато собствените ни светини са разпръснати по чужди земи, а ние ходим там като туристи с ръце в джобовете и поднасяме венци от страх да не развалим „доброто съседство“?

Още по-страшна е другата сянка, която историците напоследък започват да осветяват. През 2025 година в македонското издание MKD излезе разследване, базирано на сравнителен анализ на исторически снимки: излиза така, че при онази тайна операция от 1946 година не всички кости на Делчев са заминали за Скопие. Част от скелета може би е останал скрит, забравен или погребан в родното му село Баница, което днес е в границите на Гърция. Ако това е вярно – а историческите хипотези в тази посока се трупат – то нашият национален герой е буквално разпарчосан между три държави, разчетворет като съвестта на съвременния българин.

И нека не забравяме онзи надпис. Върху сандъчето, в което верният му сподвижник Михаил Чаков е пазел костите му през всичките тежки години, е имало заръка: бъдещите поколения да ги положат „в столицата на независима Македония“. Макар македонската историография да използва този детайл като индулгенция за пренасянето им в Скопие през 1946 г., той крие една по-дълбока и горчива истина. Гоце е принадлежел на идеята за свободата на цяла Македония – онази земя, в която българи, турци, власи и гърци са живели с мечтата за човерщина, а не с днешните етнически омрази.

Но какво правим днес ние? Ние пазим мълчание.

Защо София никога официално не поиска костите обратно? Защото това изисква характер. Защото едно официално искане за репатриране на мощите на Гоце Делчев би взривило удобното статукво на фалшивия балкански мир. То би принудило и Скопие, и София да излязат от комфортната зона на политическото лицемерие и да кажат истината за това кой какво е откраднал и кой какво е предаденото.

И докато нашите политици се забавляват с празни декларации и ветота, които после тихо оттеглят под външен натиск, костите на Гоце стоят в Скопие като укор. Те ни гледат от мраморния саркофаг и ни питат: Българийо, защо плачеш за името ми, когато продаде костите ми? Защо се биеш в гърдите пред паметниците ми, когато си готова да забравиш чий син съм бил, само и само да ти е мирна главата на масата в Брюксел?

Докато не намерим мъжеството да погледнем тази истина в очите – че историческото ни безпамятство е по-страшно от всяка чужда пропаганда – ще продължаваме да бъдем държава без кости, народ без памет и нация без бъдеще. А Гоце ще продължава да чака. Някъде там, между Скопие, Баница и заглушената съвест на София.