ЦАР САМУИЛ СЕ ВЪРНА. А С НЕГО СЕ ВЪРНАХА И 53 ПРЕДМЕТА, ЗА КОИТО БЪЛГАРИЯ ИЗВЕДНЪЖ СИ СПОМНИ?

Между историческата памет, религиозния морал и евтиния патриотизъм: какво всъщност дадохме на Гърция и защо спорът около Икосифиниса е много по-сложен от „наши“ и „чужди“.

Топ Преса – специален анализ

КРАЙ НА ЕВТИНАТА ПАТРИОТАРЩИНА: „Топ Преса“ показва скритите артефакти и разкрива лицемерието около цар Самуил и манастира „Света Богородица Икосифиниса“ край Драма.

На 3 октомври България преживя събитие, което действително има историческо значение. След повече от половин век от откриването на останките в базиликата „Свети Ахилий“ край Малкото Преспанско езеро тленните останки, идентифицирани като тези на българския цар Самуил, бяха предадени от Гърция на България и пристигнаха у нас с военнотранспортен самолет „Спартан“. В София ги посрещна държавна церемония, а останките бяха положени в мраморен саркофаг в базиликата „Света София“. Това е момент, който няма нужда от преувеличение. Самият факт, че гръцката държава доброволно предава на България останките, открити на нейна територия и идентифицирани като останките на българския владетел, е достатъчно значим исторически жест.

Но около това завръщане се появи и друг въпрос – какво даде България, за да получи останките на Самуил? Именно тук започнаха едни от най-шумните спорове в обществото. Едни заговориха за „размяна на съкровища за костите на царя“, други обявиха, че България е „подарила“ националното си наследство, а трети започнаха да твърдят, че всички предмети са изконно български и нямат работа извън България. От другата страна пък прозвуча тезата, че след като предметите са били изнесени от конкретни гръцки манастири и църкви през 1917 г., тяхното място е именно там, откъдето са били взети.

Истината, както обикновено, е много по-сложна от лозунгите. Става дума за църковни предмети с конкретен произход, конкретна история и конкретно религиозно предназначение. Именно затова този разговор трябва да бъде проведен спокойно, но и достатъчно остро, защото културното наследство не е територия, в която фактите могат да бъдат заменяни с патриотични възгласи.

53 предмета, 48 инвентарни номера и една важна подробност

Според информацията, дадена от доц. д-р Петранка Неделчева, ръководител на отдел „Експозиционна и международна дейност“ в Националния исторически музей, в рамките на договореностите са предоставени 53 църковни предмета, заведени под 48 инвентарни номера. Разликата се дължи на това, че под един инвентарен номер могат да бъдат вписани повече от един предмет – като пример тя посочва две рипиди, които са заведени под един номер. Предметите са датирани в XVIII–XIX век и имат както художествена, така и висока религиозна стойност. Сред тях има кръстове, дарохранителници, рипиди и врата, свързана с един от манастирите, от които произхождат. Няма корони, няма и описаното в социалните мрежи „изнасяне на националните съкровища“.

Това уточнение е важно, защото през последните дни в публичното пространство се роди една особена митология – че България едва ли не е отворила трезора на Националния исторически музей и е предала най-ценните си национални съкровища срещу „костите на един цар“. Тази версия просто не съответства на информацията от НИМ. Доц. Неделчева изрично посочва, че предметите не са отписани от музея и не са прехвърлени като собственост. Те са предоставени за „послужване“, тоест за да бъдат изложени и достъпни за посетителите в Гърция. За конкретните предмети към момента няма определена дата, на която трябва да бъдат върнати.

Това е съществена разлика и тя трябва да бъде казана ясно. България не е продала Панагюрското съкровище, не е предала короните на българските владетели и не е изпразнила експозицията на НИМ. Самият музей подчертава, че предоставените предмети не са част от основните археологически съкровища, представени в настоящата експозиция. НИМ продължава да съхранява 22 съкровища с установен археологически контекст от българските земи, сред които Панагюрското и Боровското съкровище.

Но от това не следва другата крайност – че въпросните 53 предмета са някакви безлични вещи, чиято история започва и завършва с инвентарния номер в българския музей.

Предметите имат история, която не започва в София

Официалната информация сочи, че предметите са свързани с манастира „Света Богородица Икосифиниса“, манастира „Свети Йоан Предтеча“ и катедралата в Серес. Те са попаднали в България през 1917 г., по време на Първата световна война, когато български войски са действали в района. Част от тях впоследствие са били съхранявани в български музейни фондове и са участвали в изложби през годините. По думите на доц. Неделчева сред предоставените предмети няма манускрипти и нито един лист не е изнесен от съответните фондове като част от настоящото споразумение.

Особено важно е и обстоятелството, че всеки от предметите има надпис, свързан с неговия дарител и с храма или манастира, към който е бил предназначен. Тук вече разговорът не може да бъде сведен единствено до съвременното понятие за национална собственост. Когато един човек дарява църковна утвар на конкретна духовна общност, самият предмет носи паметта за това дарение. Тази информация не изчезва само защото повече от век по-късно предметът се намира в друга държава.

И точно тук започва големият въпрос, който според нас е редно да бъде зададен: какво означава да говорим за религиозни светини?

Когато говорим за религия, не можем да говорим само за собственост

Нека за момент оставим България и Гърция настрана и да погледнем самите предмети. Говорим за кръстове, дарохранителници, рипиди и църковна врата – предмети, създадени и дарени в религиозен контекст. Те не са просто произведения на изкуството, не са просто метал или дърво и не са просто музейни единици, които могат да бъдат разглеждани единствено през графата „собственост“.

За вярващия човек тези предмети са част от духовната памет на определена общност. Те имат предназначение и история. И ако действително говорим за религия, за православна традиция и за уважение към светините, тогава не можем да се държим така, сякаш църковната утвар е военен трофей, който трябва да стои зад стъкло само защото в момента се намира на територията на „нашата“ държава.

Религията би трябвало да започва именно там, където свършва националната сметка. Не можеш да говориш за духовност, смирение и уважение към светинята, а когато стане дума за конкретна църковна реликва, да я превръщаш в национална разменна монета. Не можеш да твърдиш, че един кръст е светиня, когато е в България, а след това да откажеш да признаеш историята му, когато стане ясно, че е дарен на конкретен манастир извън днешните български граници.

Това не означава, че всеки предмет трябва автоматично да бъде връщан там, където някога се е намирал. Означава нещо много по-просто и много по-сериозно – неговият произход, предназначение, начин на придобиване и историческа съдба трябва да бъдат взети предвид. В конкретния случай самият НИМ потвърждава, че предметите са свързани с определени манастири и че върху тях има информация от дарителите за предназначението им. Този факт не може да бъде изтрит с думите „това вече е българско“.

Икосифиниса – манастирът, който България не трябва нито да присвоява, нито да забравя

Именно тук идва особено важната за Топ Преса история на манастира „Света Богородица Икосифиниса“. Ние вече сме писали за тази обител и сме го направили не заради сегашния спор, а защото за нас като медия от Гоце Делчев и пограничния регион историята на тези места има непосредствено значение. Манастирът се намира високо в северните склонове на планината Пангео, в района между Серес и Кавала, на около 750 метра надморска височина, и е едно от местата, в които историята на Балканите е оставила пластове, които не могат да бъдат разделени с днешната граница.

Икосифиниса не е „български манастир“ в смисъла, в който през последните дни някои се опитват да го представят. Това е православна обител на днешна гръцка територия с многовековна история, свързана с гръцката духовна традиция и с развитието на региона. Но да се твърди обратното – че България няма никаква историческа връзка с този манастир – би било също толкова невярно. В него има българска историческа следа, а отношенията между българската и гръцката общност в този район са част от сложната история на Македония.

Точно тази сложност трябва да бъде запазена. Не е необходимо да присвояваме манастира, за да признаем българската му история. Не е необходимо и да заличаваме гръцката му история, за да признаем българското присъствие. Зрелият исторически разговор предполага да можем да приемем и двете неща едновременно.

1917 г. – историята, която не може да бъде удобна само когато ни изнася

В края на XIX и началото на XX век Икосифиниса е важен духовен и културен център на елинизма в Източна Македония. Това е период на остро национално съперничество, в който българското население и българската държава също са пряко въвлечени. През 1917 г., по време на Първата световна война, български войски влизат в манастира, оттам са изнесени книги, ръкописи и църковна утвар, а монасите са арестувани и отведени в България, където остават в продължение на две години. Част от предметите са запазени, други са изгубени за историята.

Тук е необходимо да бъдем внимателни и с мотива, с който днес се обяснява това изземване. Според доц. Петранка Неделчева българското правителство е разпоредило на намиращите се в района войски да бъдат иззети предмети, свързани с българите, българската история и културното наследство, с цел да бъдат спасени. Но самата тя отбелязва, че войниците едва ли са могли винаги да разпознаят кое е българско и кое гръцко, още повече че в тези манастири и църкви са се черкували хора от различни общности.

Това е достатъчно, за да разберем колко нелепо е днес да опростяваме случилото се до „нашите са спасили нашето“. Войната, националните конфликти и религиозната принадлежност са били преплетени по начин, който не може да бъде обяснен с една съвременна национална категория.

А 1943 г. също е част от историята

Ако днес някой иска да говори за Икосифиниса като за доказателство единствено за българското присъствие, би трябвало да има смелостта да спомене и 1943 г. Тогава, по време на Втората световна война, манастирът е опожарен от български части. Църквата оцелява, а през следващите десетилетия обителта е възстановена. Това е факт, който не е удобен за националната ни гордост, но е част от историята и няма никаква причина да бъде премълчаван.

Всъщност именно способността да признаем такива факти е една от разликите между патриотизма и патриотарството. Патриотът може да обича страната си и едновременно да признае, че нейни институции или военни формирования са извършвали действия, които днес оценяваме като неправилни или трагични. Това не унижава България. Напротив – показва, че сме достатъчно зрели да познаваме историята си цялата, а не само онази нейна част, която ни кара да се чувстваме добре.

А къде бяха всички тези хора досега?

Тук вече можем да си позволим по-остър въпрос. Колко от хората, които през последните дни най-шумно обясняват, че Икосифиниса е „български“, изобщо са чували за този манастир преди да започне настоящият скандал? Колко са знаели къде се намира, каква е историята му, какво се е случило там през 1917 г., какво се е случило през 1943 г. и какви предмети са били изнесени?

Колко от тях са знаели за църковната утвар, която днес се превърна в повод за национално възмущение? Колко са се интересували от тези реликви преди няколко дни? И колко са направили нещо, за да бъде тази история разказана на българската публика, преди тя да се превърне в политически и национален спор?

Това не е въпрос, който задаваме, за да унижаваме някого. Задаваме го, защото е лицемерно да откриваш историческата памет само когато тя ти дава възможност да се възмутиш. Икосифиниса не е станал важен за България на 3 октомври 2026 г. Той е бил важен много преди това. Топ Преса вече е писала за него именно защото се намираме в регион, за който тази история е близка и разбираема.

За нас това не е софийски спор

Ние сме медия от Гоце Делчев. Това има значение. Защото когато човек живее в пограничен регион, границата не изглежда като абстрактна линия върху картата. Серес, Драма, Кавала и историческите места от другата страна не са далечни точки, за които четем само в учебниците. Те са част от географията, историята и паметта на целия регион.

Затова няма как да останем безучастни, когато сложната история на тези места бъде сведена до крясъка „наше“ срещу „чуждо“. Българската следа трябва да бъде пазена и разказвана. Но това не означава, че трябва да присвояваме всяко място, в което българи са живели, работили, молили се или оставили следа. По същия начин фактът, че днес Икосифиниса е в Гърция, не заличава българската история на манастира.

Религиозната светиня не може да бъде превърната в национален трофей

Точно тук според нас се намира най-същественият морален въпрос в целия спор. Ако един предмет е бил дарен от конкретен човек на конкретен манастир и това е записано върху самия предмет, тогава не можем да се държим така, сякаш неговата история приключва в момента, в който българската държава го е прибрала в музей.

Може да има юридически въпроси. Може да има спорове за собствеността. Може да има въпроси за начина, по който предметите са придобити, съхранявани и предавани. Всичко това трябва да бъде обсъждано. Но ако говорим за религиозна ценност, не можем да изключим морала от разговора.

Религията не би трябвало да бъде удобна само когато става дума за нашите светини. Ако вярваме, че храмът е свято място, тогава трябва да уважаваме и чуждия храм. Ако вярваме, че кръстът е символ на вярата, не можем да го превърнем в национален трофей. Ако вярваме, че дарението към църквата има духовен смисъл, не можем да се правим, че надписът на дарителя няма значение, само защото днес предметът се намира в наш музей.

Иначе религията се превръща в декор, а вярата – в инструмент за национална реторика.

Но държавата също дължи прозрачност

Да признаем историческия контекст на предметите не означава да освободим държавата от отговорност. Напротив. Българската публика има право да знае какво точно е предоставено, при какви условия, за какъв срок, къде ще бъде изложено и при какви гаранции ще бъде съхранявано.

Особено важно е, че според НИМ предметите не са отписани и са дадени за „послужване“, но към момента няма определена дата, на която трябва да бъдат върнати. Именно тази подробност заслужава допълнително обществено внимание. Ако няма краен срок, как се контролира изпълнението на договореността? Какви са условията за съхранение? Кой носи отговорност при повреда? Ще бъдат ли предметите достъпни за български специалисти? Как ще бъде обозначен произходът им? Това са нормални въпроси, а не антиевропейска или антигръцка позиция.

Същото важи и за публичността. В гръцките медии вече се появиха снимки на част от реликвите, докато българската публика дълго време трябваше да се ориентира основно по словесни описания. БТА съобщи за публикации в гръцки медии, които показват част от предметите и проследяват тяхното предаване. Когато става дума за 53 предмета с висока художествена и религиозна стойност, обществото има право не само да чуе, че те съществуват, а да види какво точно представляват.

И тук Топ Преса има какво да покаже.

Не, България не е предала националните си съкровища

Това трябва да бъде казано категорично, защото иначе се превръщаме в част от същата дезинформация, която критикуваме. България не е дала Панагюрското съкровище, Боровското съкровище или основните национални археологически богатства на НИМ. Предадените предмети не са извадени от настоящата експозиция и не са отписани от музейния фонд.

Но и обратното твърдение – че това са незначителни предмети, за които няма защо да говорим – е също толкова невярно. Те имат висока художествена и религиозна стойност, имат конкретен произход и са свързани с конкретни духовни институции. Затова са важни. Просто трябва да бъдат представяни такива, каквито са, а не превръщани в измислено национално съкровище.

И Самуил не бива да бъде превръщан в разменна монета

Има нещо дълбоко неправилно в начина, по който спорът започна да се формулира като „53 артефакта срещу костите на Самуил“. Това е журналистически удобна формула, но историческият и институционалният контекст е по-сложен. От българска страна НИМ говори за предоставяне за „послужване“, без отписване на предметите от фонда. От гръцка страна се говори за връщане на реликви, произхождащи от конкретни манастири и митрополия. Двете страни описват договореността от различни гледни точки, но и двете потвърждават, че става дума за конкретни исторически и религиозни предмети.

Самуил не е стока. Църковната утвар също не е стока. Ако започнем да измерваме историческата стойност на едното срещу другото като на пазар, губим самия смисъл на случилото се.

Гръцката държава е направила исторически жест, като е предала на България останките, идентифицирани като тези на българския цар. България от своя страна е предоставила за послужване предмети, свързани с гръцки манастири и църковни институции. Това трябва да се разглежда като дипломатическо и културно решение на исторически проблем, а не като сделка на сергия.

Самуил се върна – и това трябва да бъде оценено

В целия шум около предметите не трябва да забравяме основното. България посрещна останките, идентифицирани като тези на цар Самуил – владетел от края на X и началото на XI век, представител на династията на Комитопулите и една от най-важните фигури в историята на средновековната българска държава. След битката при Ключ през 1014 г. Самуил умира на 6 октомври същата година. Останките са открити през 1969 г. при археологическите разкопки на базиликата „Свети Ахилий“ от гръцкия археолог проф. Николаос Муцопулос.

Да, в научните среди съществуват различни мнения относно идентификацията на останките. Това също трябва да бъде казвано. Но също така трябва да бъде казано, че гръцката държава доброволно предаде останките на България с разбирането, че това са останките на цар Самуил. Според доц. Петранка Неделчева това има огромно историческо значение и поставя нова точка в спора около фигурата на Самуил.

Това е момент, който България има право да оцени.

Без да унижава Гърция.

Без да измисля капитулация.

И без да превръща всяка последвала договореност в национално предателство.

България не става по-малко България, когато признава неудобните страници

Тук може би е най-трудната част за приемане. Българската история не е сбор само от моменти, които можем да поставим на плакат. Тя включва и военни действия, които днес оценяваме критично. Включва 1917 г. и изнасянето на предмети от Икосифиниса. Включва 1943 г. и опожаряването на манастира от български части. Включва национални конфликти, преселения, репресии и разрушения.

Това не означава да се откажем от България. Означава да се откажем от инфантилната представа, че патриотизмът изисква да защитаваме всяко действие, извършено някога от българската държава.

Истинският патриотизъм може да понесе истината.

Топ Преса няма да мълчи, когато историята бъде превръщана в евтин спектакъл

Ние сме медия от пограничен регион и именно затова имаме особена отговорност към тази тема. За нас Икосифиниса не е открит вчера, когато реликвите станаха национална новина. Ние вече сме писали за манастира, за неговата история, за българската следа в него и за тежките страници от миналото. Писали сме и за онова, което не ни кара да се чувстваме удобно. Затова няма причина сега да мълчим, когато част от обществото внезапно открива манастира и започва да го използва като аргумент за национално възмущение.

Ние няма да защитаваме нито гръцката, нито българската държава като самоцел. Ще защитаваме правото на фактите да бъдат чути. Ще защитаваме българската историческа памет, когато тя е подценявана. Но ще защитаваме и правото на другата страна да има собствена история, когато фактите го показват.

Защото ако утре открием българска църковна реликва в чужбина, която е била изнесена от български храм и е предназначена за конкретна българска общност, ще очакваме тя да бъде уважена и върната. Ще говорим за справедливост, произход и памет. И ще бъдем прави. Но тогава трябва да имаме достатъчно морална последователност да признаем същия принцип, когато става дума за предмети, произхождащи от гръцки манастири и църкви.

Иначе това не е принцип. Това е двойният стандарт.

Самуил се върна. Сега остава да видим какво ще направим с урока

Самуил се върна в България и това е събитие, което заслужава уважение. Но неговото завръщане не трябва да бъде използвано, за да произведем поредната национална истерия. Нито за да се срамуваме от собствената си история, нито за да я фалшифицираме.

Можем да бъдем горди, че останките, идентифицирани като тези на цар Самуил, вече са в България. Можем да оценим жеста на гръцката държава. Можем да признаем историческата връзка на България с Икосифиниса. Можем да помним 1917 и 1943 г. Можем да поискаме пълна прозрачност за 53-те предмета и условията, при които са предоставени. Можем да настояваме всеки един от тях да бъде публично показан, описан и проследен. И можем да кажем ясно, че когато става дума за религиозни светини, не бива да се мисли само в категорията на националната собственост.

Защото религията би трябвало да ни учи на морал преди всичко. Ако вярваме в светинята, трябва да уважаваме нейния произход и предназначение. Ако вярваме в християнските ценности, не можем да превръщаме църковните предмети в трофеи. Ако вярваме в историческата памет, не можем да избираме само удобните страници от нея.

Икосифиниса е тест именно за това. Можем да го превърнем в доказателство за поредната балканска караница или можем да го използваме, за да покажем, че сме способни да гледаме на историята като зрели хора.

Самуил вече е у дома. Сега остава да покажем, че заедно с него може да се върне и нещо друго – способността ни да говорим за България без комплекси, за историята без фалшификации и за религията без да превръщаме светините в национални трофеи.

Защото истинският патриотизъм не се измерва с това колко силно можем да извикаме „България“. Той се измерва с това дали имаме смелостта да познаваме България такава, каквато е била – със славата, с трагедиите, с победите, с грешките, с владетелите, с войните, с църквите, с разрушените манастири, с отнесените реликви и с българската следа в земи, които днес се намират извън границите на България.

Защото царете могат да бъдат върнати с държавни церемонии, но уважението към историята се печели само с истина.